Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Когато Доналд Тръмп заплашва, че Съединените щати може да „не защитят“ съюзници, които не харчат достатъчно за отбрана, той вероятно не си дава сметка, че предизвиква най-голямото политическо събуждане в Европа след края на студената война. Натискът му – понякога груб, понякога театрален, но винаги ефективен – консолидира европейците по начин, който години наред изглеждаше невъзможен. И не само около увеличаването на военните бюджети, а около самата идея, че Европа трябва да може да се защитава сама.

Това отрезвяване извади от архивите един проект, който днешните поколения почти не познават – Европейската отбранителна общност от началото на 50-те години. Провалена, забравена, но днес – изненадващо актуална.

Забравеният експеримент

В началото на 50-те години Западна Европа живее в двойна сянка. От едната страна е страхът от Съветския съюз, който вече е погълнал в зоната си на влияние Източна Европа. От другата – страхът от възраждането на германската военна мощ. САЩ настояват Западна Германия да бъде реинтегрирана и превъоръжена, за да допринесе за отбраната на Запада. За Франция това е кошмарен сценарий: германски войници отново под оръжие, само няколко години след 1945 г.

Решението, което тогавашните европейски лидери измислят, е революционно. Вместо Германия да има своя армия, шестте държави на бъдещата Европейска икономическа общност – Франция, Германия, Италия и страните от Бенелюкс – подписват през 1952 г. договор за създаване на Европейска отбранителна общност (ЕОО). Това става година след създаването на прародителя на днешния ЕС - Европейската общност за въглища и стомана. Идеята е проста и дръзка: да се създаде наднационална европейска армия, в която германските части да бъдат интегрирани заедно с френски, италиански и други контингенти. Националните армии трябва да бъдат „нарязани“ на малки единици и вплетени в обща структура, така че никоя държава – особено Германия – да не може да води война сама.

ЕОО предвижда общ европейски министър на отбраната, общ бюджет, общи въоръжени сили и общо командване. Това е първият истински опит за европейска армия – и той е много по-радикален от всичко, което днес се обсъжда.

Но през 1954 г. френското Национално събрание отказва да ратифицира договора. Голистите се страхуват от загуба на суверенитет, комунистите – от конфронтация със СССР. Проектът умира, преди да се роди. Последицата е историческа: отбраната на Европа се „паркира“ в НАТО, тоест на практика се поверява основно на САЩ, а европейската интеграция тръгва по икономическия път. Отбраната остава табу за наднационално изграждане в продължение на десетилетия.

От Дюнкерк до Лисабон: бавният марш към обща отбрана

След провала на ЕОО европейците продължават да търсят формула за обща сигурност, но винаги в рамките на междуправителственото сътрудничество. През 1947 г. Великобритания и Франция вече са подписали Дюнкеркския договор за взаимопомощ срещу евентуално германско нападение. Година по-късно той се разширява в Брюкселски договор, към който се присъединяват Белгия, Холандия и Люксембург. Това е първата стъпка към НАТО, създадена през 1949 г. с Вашингтонския договор.

След провала на ЕОО през 1954 г. Брюкселският договор е преработен и се ражда Западноевропейският съюз (ЗЕС) – паралелна структура на НАТО, която по-късно ще бъде погълната от Европейския съюз. През 1992 г. страните от ЗЕС приемат т.нар. задачи от Петерсберг – набор от мисии, които включват хуманитарни операции, евакуации, мироопазване и налагане на мир. Това е първият опит Европа да дефинира какво може да прави военно извън колективната отбрана на НАТО.

През 1998 г. Франция и Великобритания подписват декларацията от Сен Мало – документ, който днес изглежда почти пророчески. В него двете държави заявяват, че ЕС трябва да има „капацитет за автономно действие, подкрепен от надеждни въоръжени сили“. Това е моментът, в който Лондон – тогава все още в ЕС – става двигател на европейската отбранителна интеграция.

Година по-късно Европейският съвет в Хелзинки решава да създаде 60-хилядни сили за бързо реагиране с радиус на действие до 4000 километра. Те така и не се материализират напълно, но поставят началото на идеята за европейска оперативна автономия.

През 2004 г. е създадена Европейската агенция по отбрана, която трябва да координира развитието на способности, научноизследователска дейност и отбранителната индустрия. А през 2009 г. Лисабонският договор прави институционален скок: общата политика за сигурност и отбрана става част от правото на ЕС, въвежда се клаузата за взаимна помощ (чл. 42(7)), клаузата за солидарност (чл. 222 от Договора за функциониране на ЕС) и възможността постоянно за структурирано сътрудничество в областта на отбраната (Permanent Structured Cooperation – PESCO). Член 42 (2) от Лисабонския договор постановява, че ЕС ще има обща отбрана, когато държавите му решат това единонушно. 

PESCO, Стратегическият компас и войната в Украйна

PESCO, активирано през 2017 г., е опит да се даде съдържание на лисабонската опция за „коалиция на желаещите“ в отбраната. Двадесет и пет държави се обвързват с правно задължителни ангажименти да развиват способности заедно, да избягват дублиране и да постигат съвместимост. Появяват се десетки проекти – от военна мобилност до киберотбрана и европейски дронове.

Европейският фонд за отбрана започва да финансира научноизследователска и развойна дейност в отбраната от общия бюджет. Координираният годишен преглед на отбраната (CARD) следи националните планове. А през 2022 г. "Стратегическият компас" се опитва да преведе заплахите – Русия, Китай, хибридни атаки – в конкретни цели, включително идея за 5-хилядни европейски сили за бързо разгръщане.

Но въпреки всички тези инструменти Европа остава зависима от САЩ. 

Краят на европейските илюзии

Брюкселският мозъчен тръст "Клуб Карл Велики" (Charlemagne Club) на 18 януари т.г публикува статия, в която се казва без заобикалки, че „меката сила“ на ЕС е недостатъчна. Европейците дълго са вярвали, че светът може да се управлява чрез правила, диалог и добри намерения. Но реалността е друга: възходът на авторитарен Китай, експанзията на Русия и откритите заплахи от страна на САЩ към европейски съюзници показват, че международната система се връща към логиката, описана от Тукидид: „силните правят каквото могат, слабите търпят каквото трябва“.

„Миражът за свят, управляван без сила – само чрез добра воля и хабермасиански глобален диалог – е окончателно развенчан. Живеем в свят, белязан от възхода на авторитарна китайска свръхсила, разширяването на корумпирана и беззаконна руска империя и открити заплахи от страна на Съединените щати срещу територията на европейска държава“, се казва в статията.

Charlemagne Club е консервативна общност на работещи в ЕС професионалисти от различни браншове, родеещи се идейно с християндемокрацията и либерализма. Като своя кауза те декларират "стремежа към европейска идентичност и суверенитет в една единна цивилизационна общност"

"Доскорошната европейска представа за света — тази на наивния прогресивен космополитизъм, която на практика представлява нереципрочен алтруизъм — никога не е представлявала особен интерес за огромното мнозинство неевропейски сили. За тях космополитичната реторика беше преди всичко средство за осигуряване на помощ за развитие или за обличане на местните им конфликти в универсалистки език, за да получат западна подкрепа", пише още в статията.

"Тази напълно нереалистична европейска визия за света беше плод на сигурността и, трябва да се признае, на една сантименталност, към която твърде често сме склонни. Както американските неоконсерватори основателно се оплакват — най-запомнящо се Робърт Кейгън — европейците отдавна са свикнали прекалено, прекалено удобно да живеят в прохладната сянка на американския ядрен чадър. Сега, когато Америка се превръща в открита заплаха, е необходима промяна в европейския подход към геополитиката, колкото и неудобно да е това за страни, които са превърнали съюзничеството със САЩ почти в конституционен елемент на своята идентичност, както е в Германия, Полша и Румъния."

Авторите не смятат за нужно отново да излагат добре познатите геополитически аргументи в полза на обща европейска армия и споделен политически суверенитет. Те подчертават, че в една междуправителствена Европа всяка държава има стимул да блокира решения, докато не получи допълнителни отстъпки. А в Европа, съставена от напълно суверенни държави, всяка от тях има интерес да търси подкрепа от по-големи външни сили — било за достъп до военни технологии, разузнавателна информация или икономическа помощ.

"Не, само една европейска федерация, придружена от Европейска армия, може да стои обединена и силна в света. Точно както Общият пазар, установен чрез основополагащо право и управляван чрез квалифицирано мнозинство, превърна Европейския съюз във велика търговска и регулаторна сила, така Европейската армия ще го превърне във военна суперсила. Европейският съюз вече е икономически гигант, но само с Европейска армия той ще бъде и военен, и политически титан".

Мозъчният център предупреждава, че Европа рискува свой собствен „век на унижение“, ако не изгради твърда мощ. И предлага нещо, което звучи като модерна версия на ЕОО – EОО 2.0.

EОО 2.0: авангардът, който може да промени всичко

Идеята е проста, но смела: новата Европейска отбранителна общност трябва да бъде създадена не от всички 27 държави, а от авангард, готов да слее част от военния си суверенитет. Това е логиката, по която е изградена цялата европейска интеграция – първо авангард (Европейска общност за въглища и стомана, Шенген, еврозона), после разширяване.

Минимумът, според авторите, е възраждане на Ваймарския триъгълник: Франция, Германия и Полша - формат за политическа координация, създаден за укрепване на европейската сигурност и интеграция.. Само с тези три държави проектът може да бъде сериозен както спрямо САЩ, така и спрямо Русия.

EОО 2.0 според предложението трябва да има върховен европейски командир, способен да действа незабавно при криза, отговорен пред Съвет на министрите. В мирно време решенията за въоръжения, стратегическа ориентация и организация трябва да се вземат от независима Европейска отбранителна комисия, под политически контрол чрез квалифицирано мнозинство. Ветата трябва да бъдат премахнати. Иначе Европа отново би била геополитически наблюдател, а не участник.

За външни операции авторите предлагат компромис: армията да е единна за отбрана, но за интервенции да се организира в регионални групи – например средиземноморска, съставена от Франция, Италия, Испания и Гърция. Така се намаляват ветата, без да се нарушава националният контрол върху разполагането на войски.

Историята на Европейската отбранителна общност от 50-те години показва, че Европа вече е била на този кръстопът: или да сподели суверенитет в името на сигурността, или да остане зависима от външни сили. Днес натискът на Тръмп, войната на Путин и глобалната нестабилност връщат този избор с нова сила.

Идеята за EОО 2.0 може да изглежда смела, но тя е логично продължение на европейската интеграция. Въпросът вече не е дали Европа иска обща отбрана. Въпросът е дали може да си позволи да няма такава.