С блестящите истории „Тайната на Диор“, „Френският фотограф“, „Къщата на Ривиерата“ и „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ австралийската писателка Наташа Лестър се превърна в една от най-обичаните авторки на исторически романи у нас, а всяка следваща нейна книга е събитие и наслада за читателската душа. 

В най-романтичния месец февруари в книжарниците вече грее новият ѝ роман  „Изчезването на Астрид Брикар“, в който Лестър запраща читателите в богатия на текстури и емоции свят на висшата мода от 70-те години, когато имена като Оскар де ла Рента и Ив Сен Лоран творят най-големите си шедьоври. 

Вярна на безпогрешния си стил, Наташа Лестър умело преплита животите на три силни жени от различни поколения и разгръща пред читателя пищен букет от история, мода и неустоима мистерия. 

Франция, наши дни. Блайт Брикар е внучка и дъщеря на две блестящи модни дизайнерки, чиято печална слава я преследва през целия ѝ живот. Всички очакват от нея да бъде поне толкова гениална, колкото изоставилата я при раждането ѝ майка и скандалната ѝ баба. Ала Блайт е обърнала гръб на света на модата – и мечтите си – още преди години. Но семейно събиране във френската провинция ще разкрие пред Блайт факти, които ще хвърлят съвсем различна светлина върху живота на Астрид и Миза.

Ню Йорк, 1970 г. Астрид Брикар е решена, че ще предизвика революция в света на модата. И го прави – но в качеството си на муза и любима на дизайнера Хоук Джоунс. Когато двамата са поканени да участват в прословутата Версайска битка на дизайнерите, Астрид ще жертва всичко, за да покаже таланта си. Но точно когато кариерата ѝ е напът на процъфти, Астрид изчезва безследно, оставяйки след себе си само една сатенена рокля. 

Париж, 1917 г. Шестнадесетгодишната Миза Брикар е дала обет: да бъде запомнена по свой собствен начин. И го прави, превръщайки се в невъзпят герой от Втората световна война. Невероятен дизайнер. И вдъхновение за Кристиан Диор. Но изпреварила времето си с десетилетия, Миза е заклеймена заради предполагаемия си съмнителен морал. А името ѝ ражда легенда, от която нито Астрид, нито Блайт могат да избягат. 

Силен, дързък и прозорлив, „Изчезването на Астрид Брикар“ е роман, който описва сложната роля на жените като музи и вдъхновителки в доминираната от мъже модна индустрия. Това е история за пагубната сила на жълтата преса, слуховете, клеветите и срама.

Талантливите героини на Наташа Лестър плащат висока цена, осмелявайки се да тръгнат по свой собствен път. А огъня, с който те творят, може да послужи за вдъхновение на всеки читател, впуснал се да преследва мечтите си. 

* * *

Из „Изчезването на Астрид Брикар“ от Наташа Лестър

Пролог

ДВОРЕЦЪТ ВЕРСАЙ, ФРАНЦИЯ, 28 НОЕМВРИ 1973

Както нощният клуб Електрик Съркъс в Манхатън поразява сетивата, така въздейства и Огледалната зала в двореца Версай, мисли си Хоук, докато крачи под колоните до останалите четирима мъже. В клуба всичко е прекалено – банди като Велвет Ъндърграунд забиват толкова силно, че хората започват да възприемат музиката като втори пулс; гълтачи на огън поглъщат пламъците като бонбони; а светлинното шоу се прожектира върху покрити с платно стени и това създава усещането, че помещението се свива, а миг по-късно сякаш самите посетители пропадат надолу. Но тук екстравагантността е от различен порядък и се изразява в такова разточителство от огледала, че няма място, където човек да се скрие. Хоук вижда себе си, уловен от всички ъгли и отразен хиляди пъти под подобните на сводове в катедрала изрисувани тавани – от онези, които ви карат да се чувствате виновни, дори когато не сте направили нищо лошо.

В продължение на една тревожна секунда Хоук се чуди дали ще се стигне именно до това заключение – до убеждението, че цялата история тук прави френската мода по-висша в сравнение с тази на шестимата американски дизайнери, които са дошли, за да докажат, че рокля, предназначена да се извива  в ритъма на Роулинг Стоунс, е именно онова, което е модно днес. Иска му се Астрид да се появи на секундата. Но къде ли е тя?

Поглежда към Бил Блас, който както винаги е в тютюнев туид. До него е Оскар де ла Рента в достолепно черно, Стивън Бъроуз се прави на наивен, а Холстън е самовлюбен. Хоук е достатъчно умен, за да не попита нито един от тях дали са виждали Астрид.

Да вървим, подканя ги високомерно техният френски придружител, сякаш би предпочел да съпровожда Ив Сен Лоран и останалите от френския екип, които, както всички вярват, ще нанесат такава съкрушителна победа на американците, че ще съдерат на парчета не само тоалетите им, но и кожите.

В интерес на истината, има дни, когато и Хоук мисли така.

Сякаш за да засили страховете му, се появява Юбер дьо Живанши – мъж, чието име допреди шест години Хоук дори не беше чувал, но с когото вече е разговарял няколко пъти. Той е елегантен, с костюм и вратовръзка, дотолкова автентичен френски моделиер, че дори бръчките по лицето му сякаш са надиплени с шивашка прецизност. Хоук за малко не подръпва ръкавите на любимия си сив пуловер, но си спомня, че е едва на двайсет и осем и си е спечелил правото да бъде тук – факт, който може би само доказва колко малко са дизайнерите в Америка.

Отново търси с поглед Астрид, преди Огледалната зала да издаде тревогата му. Противно на всички очаквания, американците трябва да победят тази вечер. Ако това не стане, Хоук и Астрид никога няма да бъдат заедно – и това е развръзка, за която той дори не иска да мисли, камо ли да остави да бъде възпроизведена от цялата проклета зала.

Стегни се.

Потрива с ръка наболата си брада и си напомня, че Хоук Джоунс е мъжът, когото Лайф нарече най-влиятелния моден дизайнер в цяла Америка.

– Бонжур – поздравява го Живанши и се здрависва с него, учтив както винаги. – Късмет тази вечер.

Холстън, който е толкова джентълмен, колкото Хоук е консерватор, промърморва надут задник и Хоук вижда как по лицата на Де ла Рента и Блас се изписва облекчение, че ругатнята на Холстън по изключение не е толкова обидна.

А след това огледалата показват на Хоук още от отрезвяващата истина. Екип от американски модни дизайнери, които в действителност са група от боричкащи се егоцентрици, събрани, за да участват в едно шоу, на което ще присъстват всички, от принцесата на Монако – Грейс, до херцогинята на Уиндзор, както и представители на всички вестници и списания от Америка и Европа. И ето ги тук, в двореца Версай, в навечерието на битката за честта тяхната страна да бъде коронована като център на модна столица на света, а петима от тях вече почти не си говорят и смятат за победа това, че Холстън не е казал в очите на никого майната ти.

И щастието на Хоук зависи от това.

Отраженията в огледалата отново се сменят. Сега те отразяват не само неговото ужасено лице, а и някакъв вързоп на пода близо до една от статуите. Внезапна, остра болка пронизва сърцето му и вързопът се превръща във възхитителната бяла права рокля, която бе видял Астрид да шие предишния ден, рокля, която бе смятал, че ще накара всички да я аплодират и да ѝ засвидетелстват най-после признанието, което заслужава.

Защо, по дяволите, гвоздеят в колекцията на Астрид лежи на пода в Огледалната зала?

Краката на Хоук го понасят напред. Прекосил е наполовина огромната, бляскава зала, преди някой да забележи вързопа.

Изминал е три четвърти от пътя, когато вижда, че кървавочервена лента е обагрила коприната.

Краката му се вцепеняват.

Главата му се извръща. Но навсякъде около него огледалата удвояват, утрояват и учетворяват бруталния образ на тази рокля и той изругава, високо, а гласът проехтява така, сякаш би могъл да разбие всяко едно проклето огледало, преди юмрукът му да го стори.

Защото ако червеното, напоило роклята на Астрид, е кръв, то тогава той е наясно, че Астрид е мъртва или изчезнала – а с нея и той.