Човек трябва да е внимателен с наградите за цялостен принос, твърди емблемата на френското кино – 71-годишната Катрин Деньов, в интервю за сайта The Talks. Актрисата дискутира промените във филмовото изкуство в последните 50 години, историите, кое я държи във форма и защо жените днес изглеждат много по-млади, отколкото са в действителност.

– Г-жо Деньов, след толкова много години като икона на френското кино, имате ли все още нужда да бъдете режисирана?

– Да, в противен случай не бих имала какво да правя. Не искам да играя само по начина, по който знам как се прави. Искам да бъда запращана някъде другаде. Нуждая се от режисьор, защото смятам, че актьорите имат нужда да бъдат режисирани. Разбира се, аз бих могла да режисирам себе си – но така бих изпълнявала неща, които вече съм правила. Това е опасността в определен момент от живота на актьора, да започне да играе по лесния начин, да избира винаги един и същи тип персонажи.

– А Вие желаете да продължите да се преоткривате?

– Не да се преоткривам, но да оставям усещането, че новият ми филм е първи филм по пътя. Това е чувството, което имам, снимайки. Не бих желала да участвам в нещо и да виждам, че съм го правила и преди, че това е просто един пореден ден. Трябва винаги да има предизвикателство в ежедневния работен процес.

– Играете от 50 години и сте участвали в над 100 филма. Не сте ли направила вече всичко?

– Все още не съм направила всичко (смее се). Човешката природа е нещо много широко. Има роли, които са във връзка по-скоро с моето поколение. Същото е, когато остаряваш и в живота. Имаш опит и тип персонаж, който не можеш да изиграеш, когато си на 30 например. Трудно е да намериш добрия път. Можеш да остарееш по-красиво в Европа, отколкото в Америка, това е сигурно. Но жените изглеждат по-млади, отколкото са били преди 50 години. Не е ли това еволюция на човешкото същество? Преди 40 години, когато видиш 50-годишна жена, тя си изглежда на възрастта. А днес – доста по-млада.

– Какво се промени най-много за последните 50 години в киното?

– Техниката се промени много. Фактът, че се работи с доста по-малки камери, с по-малко светлина, обективът винаги е много по-близо до теб… Като актьор ти се налага да се адаптираш. В началото беше много трудно да имаш камера толкова близо до себе си. Преди не беше така. По някакъв начин имаше свое поле, в което да играеш. Днес, камерата може да е точно до теб. Това беше малко трудно за мен в началото.

– Също така историите, разказвани сега, са много различни от онези в началото на кариерата Ви.

– Историите винаги са някакво огледално изображение на обществото. Киното следва обществото и начина, по който хората живеят, по който се обичат и по който показват чувствата си. Киното винаги е било рефлексия на това, така че, разбира се, че се е променило – и то много – за последните 30 години. Хората сега се развеждат по-лесно, жените могат да правят секс без да се страхуват, че ще забременеят, това промени много неща, киното тръгна в тази посока. Не разказваш същите истории. Сега не можеш да пушиш във филми, така че изглежда различно.

Има и мобилни телефони – това променя много сюжетите! Преди можеше да се създадат невероятни ситуации от това, че не можеш да се свържеш с някого. Сега е друго. Имаме своите мобилни телефони и можем да се свържем с всеки, навсякъде, по всяко време. Това промени играта.

– Работят ли младите актьори сега по-различно от преди?

– Не ми се струва, че по-младите са много по-различни в начина си на работа. Но мисля, че няма достатъчно време, защото няма и достатъчно пари. Има по-малко време за всичко.

– Има повече препускане в работата, отколкото през 60-те и 70-те?

– Да, всичко е толкова по-скъпо… Много е трудно, това е голям проблем. Европейското кино не е като американското, където можеш да отидеш навсякъде и имаш шанса филмът ти да се изплати за няколко месеца. Не е така във френскоезичните филми. Всичко поскъпва с времето. Разходите са огромни, както и всички заплати, а във Франция данъците са високи. Но не се оплаквам. Не искам да звучи така, но наистина има много голяма разлика в сравнение с други държави. Когато получа списъка за наградите „Сезар“, виждам броя на френските филми… И смятам, че са прекалено много.

– Как се определяте повече – като френска или като европейска актриса?

– Честно казано, и двете. Чувствам се много по френски, но говоря италиански и английски, така че се усещам и европейски. Но пък нямам особена близост с англичаните например. Не са далеч географски, но не са ми близки, те имат различна чувствителност, толкова различни персонажи. Различни сме. Може би испанците и италианците са ми по-близки – заради природата на латино-характера, сравнен с англо-саксонския.

– Можете ли да си представите живот без актьорство?

– Твърде късно е (смее се). Аз съм на възраст, в която не мога да си кажа: „О, ще си променя кариерата“. Или напускаш, или продължаваш да правиш това, което и досега. Точка.

– Бихте ли се съгласила някой да направи филм за живота Ви?

– Не мисля, че имам право да откажа, нали?

– Не, но можете да изберете да съдействате или не.

– А, добре. Не, не, не. Аз не се интересувам да показвам себе си повече, отколкото го правя в момента. Нямам желание за подобен филм. Нямам нужда от повече публичност. Искам да запазя някои неща в живота си.

– Е, доста е вероятно да се случи в някой момент. Вие получихте много признания, като статуетката за цялостен принос на Европейските филмови награди през 2013 г….

– Опитвам да съм внимателна с това. Отдаването на почит започва в момента, в който изглежда, че се забавяш!

– Но Вие изглежда се забързвате в последните 5 или 10 години…

– Не, не, не се забързвам. Не правя повече филми отпреди. Но трябва да си предпазлив с нещата, които наричат цялостен принос, защото в един момент започва да изглежда… финално.

– Разбира се, но не е необичайно в киното да се работи добре до 70-те, дори до 80-те години.

– На 70 си дори млад за режисьор. Смятам, че ако си много натоварен, когато правиш нещо, което обичаш, като филми или писане, това ти помага да си във форма, дори и да си изтощен до крайност. Не бих казала, че те поддържа млад, но във форма – със сигурност.

– Вие все още не сте отказала цигарите, нали?

– Кой, аз? Не (смее се). Не можеш да направиш всичко, нали?

– Не се ли тревожат хората за Вас покрай пушенето?

– През цялото време.

– Какво им казвате?

– Не им казвам „Гледайте в собствената си паница“, а: „Да, знам, благодаря“. Що за съвет е това? „Не бива да пушиш толкова много. Трябва да откажеш цигарите“. Да, разбира се, че трябва, но не е това, което наричам съвет. Това е факт! Дайте ми съвет как да спра цигарите без да страдам. Виж, това би било интересно.

площад "Славейков"