Поляризацията по отношение речта на Ахмед Доган ме заинтригува донякъде, иначе едва ли бих си губил от времето, та вместо да чета изданията от превъзходния ми „улов“ от Панаира на книгата, плюс купените днес две нещица – поредните обещаващи да бъдат чудесни опуси на Малкълм Гладуел и Алберто Анджела, да се занимавам какво бил казал великия хидролог и ориентализатор на страната ни…

Ето какви бяха първите ми впечатления от тази реч.

Първо, политиците ни говорят много постно, повърхностно, почти неграмотно откъм „високия дискурс“, често на диалект – ако не провинциален, то политически – късоглед и късопаметен, без идеи и без визия. А Доган ръси купешки слова, наукоподобни думи, почти социологически понятия и донякъде политологични термини, и това прави речта му доста по-различна от шаблона, като за неизкушения читател тя изглежда тежка, тежкарска, направо "много чело, много знай".

Второ, в речта на Доган се смесват „наративите“, жанровете, посланията, публиките – тя е отчасти геополитически анализ, отчасти политологическо есе, отчасти политическа декларация, отчасти преразказ с елементи на разсъждение. Претендира за научен поглед, демонстрира политическо ниво. За мен, обаче, може би донякъде съм предубеден, като наука, като геополитика, като глобална и регионална сигурност, като международни отношения и външна политика, речта е слабичка, не съдържа никакви оригинални идеи, повтаря, понякога буквално, тезите на евроспектиците и путинофилите, станали напоследък наистина много в Европа, съединявайки в сплав от дясно патриотарство и левичарски иинтернационализъм, коренно противоположни анти-сили – анти-ЕС, анти-САЩ, анти-НАТО, анти-Глобализацията и др. По-трудно ми е да определя достойнствата на речта като политическо слово, може би защото не ги видях. Все пак така може да говори и понякога го прави по-добре един сериозен студент по международни отношения и-или национална сигурност, по политология и-или международно право, но не и човек с претенции за връх на сладоледа като Политик на Прехода.

Трето, на мен бе най-интересно какво е казал Доган по отношение на Турция. Мисля си, че само много сериозно убедените, всъщност предубедените в изключителността на Доган, са видели нещо съществено по тази тема в речта. Аз съзрях преди всичко перфектно отработено разпределение на ролите на Доган и Местан като доброто и лошото ченге. Не, нямам предвид, че са били ченгета, в смисъл вербовани, накратко – почти напълно доносници на ДС (за масово притисканите от ДС български турци винаги да бъдат наричани „доносници“ не е пълната истина и невинаги е справедливо, защото не можем да се поставим на тяхно място и да знаем какво им е било и как им е било), а като достатъчно популярното разделение на ролите във филмите и романите между доброто и лошото ченге. 

Четвърто, не бива да се надценява казаното от Доган за Русия. Тук той не отива нито милиметър по-напред от широки и ширещи се обществени нагласи у нас. И разумните стратегически мениджъри на държавата ни, особено тези във външната политика, не би трябвало да се ограничават само със заклеймяване на подобни нагласи като резултат единствено на хибридна война, а да си дават сметка за тяхното реално съществуване. Значи трябва да се полагат усилия с много разум и диалог с обществените мнения у нас (да, с обществените мнения!), за да се минимизират щетите за България от тези нагласи, които са в разрез с официалната външна политика на страната ни (доколкото нито една висша държавна институция не се е отказала от тази външнополитическа линия) и в една или друга степен обслужват интереси, които са в разрез с националните интереси.

И пето, не съм специалист по вътрешно-ДПС-отношения, но ми се струва, че гледайки отстрани и все пак като доста по-интелигентен от Местан, Доган чувства с оголените си нерви, че моделът „ДПС“ претърпя катастрофа и вече отдавна не се свързва в огромни части от нашето общество като „партия на верска основа, каквато е забранена от конституцията“, а като прокорупционен политически проект, като проолигархически партиен модел, който основно ориентализира и демодернизира страната, разнормализира я и я деевропеизира.

ДПС става символ на злото в нашата политика, то заразява с нелечима проказа всяка партия, която се допре до него. ДПС се е изчерпило като смисъл, същност и съдържание и се е превърнало отдавна в отрицание само на себе си и на причината, заради което възникна спонтанно (от една страна) и от него останаха само онези мини със закъснител, заложени в основата му при внимателното му конструиране от ДС (от друга страна). Върхушката на ДПС е чудовище, монстър, който пречи на България, пречи на българското общество, пречи на българските турци, пречи на отношенията между България и Турция. И Доган вижда това, очевидно го боли за израждането на ДПС. Но той търси решението на проблема като превръща самото решение в част от този проблем.

Доган прилага лекарството на болестта, разяждаща ДПС, като увеличава дозата на това лекарство, чиято доза и без това вече е превърнала лекарството в отрова.

Останалото в речта за мен са заклинания, шаманство, по-скоро паганизъм и тотемизъм. Опаковани в сложни думи, слова, термини, понятия. От тях струи светлина като от електрически стълб, чиято лампа още не е разбита от кварталните гамени. Работата е там, че Доган търси ключа, който му трябва именно край този електрически стълб, защото под него е най-светло. Вместо да го търси там, където го е загубил.

Коментарът на Николай Слатински е от фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.