Мисията на НАТО се промени, но дали членовете му искат да се изправят пред новите предизвикателства? Миналата седмица американски официални представители присъстваха на срещи на НАТО и на Мюнхенската конференция. Темата беше бъдещето на НАТО, като САЩ за пореден път изискаха европейците да поемат задълженията си да поддържат ефективни военни сили, за да участват във военния съюз НАТО.

Същевременно, много европейски държави поставиха въпроса дали САЩ са все още ангажирани с НАТО. Европейците държат да се знае, че американците може да разполагат с военни сили, но им липсва политически ангажимент към Европа. Американците държат да се знае, че европейците може да са политически ангажирани с НАТО, но им липсват военни сили, които да осмислят техния ангажимент. Истинският въпрос е, че НАТО осъществи първоначалната си мисия, а няма съгласие по това каква е мисията му сега.

Целите на НАТО

Първоначалната мисия на НАТО беше да блокира съветското нашествие в Западна Европа. Това беше постигнато през 1991 година, когато Съветският съюз се разпадна. Постигнала мисията си, НАТО можеше да се разпусне, но проблемът с многонационалните институции е, че те започват да живеят свой собствен живот, независимо от причината, поради която са били създадени. Разпускането на НАТО, защото е постигнала целта си, никога не е било реална възможност. Затова тя продължи да съществува, да организира конференции, да поддържа персонал по планиране и да функционира все едно че беше налице политическо съгласие какво трябва да върши. Докато Съветският съюз се разпадаше Ирак завладя Кувейт, а САЩ, като единствена световна сила, създадоха коалиция, която отиде далеч отвъд НАТО, за да отблъсне нашествието. Имаше огромно задоволство от резултата, без да се осъзнава, че нашествието на Ирак не беше изолирано събитие, а началото на масирано преструктуриране на Близкия изток, което можеше да съдържа широка нестабилност и терористични атаки срещу САЩ и Европа.

От 1945 до 1991 основният въпрос в света беше статутът на Европа след Втората световна война. От 1991 до днес основният въпрос за Европа и САЩ е статутът на ислямския свят след края на Студената война, която наложи някаква стабилност в региона. НАТО беше създадена да действа в следвоенна Европа. Това вече не е кардинален въпрос. НАТО не беше изградена да се занимава с това, което ще е реалност след като тя успее. Налице е консенсус, че хаосът в ислямския свят е нежелан, но по три други точки няма консенсус. Първо, няма съгласие, че НАТО като институция има задължение за колективни военни действия за умиротворяване на региона. Второ, няма единомислие по това как трябва да изглежда умиротворяването. Трето, няма единомислие, че трябва да се предприемат координирани колективни усилия за предотвратяване на терористични атаки.

Институциите на НАТО бяха създадени с отчетливо дефинирана мисия, разбиране за последиците от провал и, във връзка с това, разпределение на военни ресурси, подходящи за мисията и на ресурсите на държавите-членки. Не съществува подобно съгласие относно сегашния конфликт и заради това НАТО няма обединяваща мисия. Студената война беше възприемана като екзистенциална заплаха за Европа. Ислямският конфликт е възприеман по различни начини от различните държави през различни периоди. Не може да съществува военна стратегия, стъпила върху политическа основа от пясък. Затова интересите вътре в НАТО са разнопосочни, особено между САЩ и много европейски държави. САЩ водиха война 15 години в мюсюлманския свят, с цел удържане на онези сили, разглеждани от САЩ като опасност за тяхната сигурност и интереси. Някои европейски държави, като Великобритания, се включиха във войната със значителни ресурси. Някои направиха само, бих казал, символични жестове, имайки предвид ресурсите, които можеха да отделят. Други бяха дълбоко скептични и критикуваха стратегията на САЩ. Затова тези държави не могат да се съгласят напълно със стратегическия проблем, пред който е изправена НАТО, и в резултат на това, не могат да одобрят единна стратегия.

Мнозина си задават въпроса какъв е смисъла на Алианса

Възгледът на членките на НАТО за света и готовността за решително действие варират в широки граници. Затова резонният въпрос е какъв е смисълът на НАТО? Общото усещане е, че докато 15-годишната война на САЩ не принуди Европа да действа като един в интерес на колективната сигурност, други интереси свързват членовете в едно цяло. Проблемът е да се определи кои други въпроси изискват организация като НАТО и дали, след като въпросът е дефиниран, европейците са готови да отделят ресурсите, нужни за изпълнение на мисията. От жизнена важност е непрекъснато да се посочва, че НАТО не е политическа рамка, където се водят дискусии, а военен съюз, който се основава на военни цели и ресурси. Става дума за войници и моряци и ако въпросите, които са на дневен ред, не ги включват, тогава от НАТО няма полза. Може да е нужна някоя друга институция, която да се занимава с тези въпроси. НАТО е съюз на навика. Преди имахме нужда от НАТО и затова със сигурност още имаме нужда от нея. НАТО е и съюз на удобството. Вместо да е ангажирана с военното ръководство на текущите проблеми, което е мисията й, тя започна да подхожда избирателно към ангажиментите си.

Разликата между НАТО преди 1991 и днес е проста. Преди 1991 тя имаше ясна цел и всички членове бяха ангажирани с нея. Тя вече няма ясна цел и когато някои членки като САЩ биват въвлечени във войни, участието е по желание. За да сме по-прецизни, участието може да е широко, но военно незначително. Военните сили на Европа са рационално оформени съобразно риска, който са готови да поемат, а не спрямо изискванията на надвисналия конфликт. Участието в конфликт не става автоматично, а по избор. Затова НАТО вече не е съюз, тъй като съюзът изисква взаимни интереси и подкрепа. Членовете на НАТО нямат взаимен интерес.

Причините за съществуването

В търсене на причина НАТО да продължи да действа, очевидното решение е още веднъж НАТО да се заеме с първоначалната си мисия: сдържане на Русия. От 1991 до 2008 и войната в Грузия, възприемането на Русия от НАТО беше, че тя е осакатена останка на Съветския съюз, неспособна да представлява военен риск и заинтересувана основно от това да се превърне в разновидност на либерална демокрация с жизнена икономика, която е свързана с Европа. Изглеждаше смислено предположение, но беше погрешно. Руснаците все повече гледаха на европейската и на американската помощ като подкопаваща руската жизнеспособност, на разширяването на НАТО гледаха като на насочено към задушаване на Русия. Украинската Оранжева революция през 2004 беше повратната точка, заедно с приемането на балтийските републики в НАТО. Руснаците възприеха второто като нарушаване на обещанието на Запада НАТО да не разширява в бившия Съветски съюз, а първото – като желание за изграждане на анти руски режими в райони от жизнен интерес за руснаците. Каквито и да са били субективните интереси на двете страни, разбирането на НАТО беше, че Русия е омаломощена и не трябва да бъде вземана предвид при планирането на действия. Руското разбиране беше, че НАТО продължава да я плаши и тя няма да е доволна докато не я омаломощи. Това прерасна в постоянен въпрос за бъдещето на Украйна, тъй като изглежда руснаците модернизират въоръжените си сили в очакване на по-нататъшен натиск на Запада.

Страните от Източна Европа усещат вятъра от Русия

Западът е изправен пред една Русия, която очевидно се връща към моделите, които навремето направиха НАТО необходима. Въпросът е особено важен в това, което дълго се наричаше (и трябва отново да се нарича така) Източна Европа. В Централна Европа има държави като Германия и Австрия, а динамиката в Източна Европа е твърде различна от тази в Централна. Източна Европа се оказва между две сили. Едната е Европейският съюз, който още е функционален, но е все по-раздробен и неспособен да действа в хармония. Втората сила е Русия. Тя става все по-несигурна и се опитва да стабилизира западната си граница, което означава, че балтийските републики, Полша, Словакия, Унгария, Румъния и България усещат вятъра от надигащата се Русия. От гледна точка на тези държави раздробяването на ЕС се повтаря и в НАТО. Извън присъствието на САЩ и Канада, двете организации много си приличат. Източноевропейските държави си дават сметка, че като се изключат САЩ, НАТО няма воля и сила да създаде голяма блокираща сила. Няколко батальона бяха разположени в района, но нищо повече, което би могло да е от военно значение, ако руснаците съумеят да проведат атака.

Русия се представя за велика сила, но вътрешните й икономически проблеми са огромни. Голяма част от военната й сила е сянка на онова, което беше по съветско време, а модернизационната й програма зависи от финансирането, което е близо до момента на пречупване заради спадащите цени на петрола. Все пак, военната сила на Русия е по-голяма от източноевропейската, а способността на НАТО (с изключение на САЩ) да разположи военни сили от решаващо значение е ограничена. Този регион, който е част от НАТО, сигурно може да разчита на някои членки на алианса, но не може да се уповава на самата НАТО, защото й липсва ефективна военна сила. Това е регион, в който руснаците изглеждат по-внушителни, отколкото реално са. Това е последица от 45-годишна руска окупация. Начинът, по който регионът гледа на Русия, все още внушава неясни спомени от съветски бронирани гранични дивизии и КГБ, който е всепроникващ. Граничните дивизии силно се нуждаят от ремонт и обучени и мотивирани войници, а Федералната служба за сигурност може да оформи отделни политици, но не може да моделира световни събития без усилията й да се провалят в движение.

Всъщност Източна Европа, с известна помощ от останалата част на Европа и САЩ, е до голяма степен годна не само да се защити военно от настоящата руска реалност, но също да се предпази политически от руското влияние. Ако източноевропейските държави можеха да работят заедно, те щяха да са внушителна сила. Но словаците и унгарците имат малко доверие в НАТО, а поляците и унгарците са непрекъснато атакувани от ЕС, защото народите им избират правителства, които ЕС не одобрява. Първоначалната мисия на НАТО беше да сдържа Русия. Но в този случай страни като Германия не носят основната тежест. Този товар пада върху Източна Европа. Но минималната подкрепа, нужна за обезопасяване на региона – няколко първокласни дивизии и въздушни сили, не са налични. САЩ се възстановяват и може би се готвят за друг кръг на конфликт в Близкия изток, а останалата част от Европа не разполага с минимални способности, нужни за разширено разгръщане на няколкостотин километра от дома. Затова сърцевината на стратегията на НАТО не може да бъде приложена. Нещо, което е както в рамките на НАТО, така и в рамките на възможностите на страни като Германия, е неосъществимо. Солидарността на НАТО в защитата на Източна Европа не е толкова силна, колкото може да бъде, а и цялата ангажираност на света няма да създаде анти танкови боеви способности, които да направят невероятен сценарий с руско нападение невъзможен. От стратегическа гледна точка и независимо от вътрешната политика, Полша и Унгария, например, са незаменими за възпиране на руснаците. Докато насоките за действие на НАТО включват това възпиране, ЕС си запазва правото да поучава и осъжда двете държави дори в лицето на политическия безпорядък в останалата част от Европа.

Различни отношения с НАТО и с ЕС

С други думи, източноевропейските държави имат едни отношения с НАТО и други с ЕС. Затова на среща на НАТО германците говорят по един начин, а на среща на ЕС – по друг. А коалицията, която би защитила Германия от малко вероятни събития (във време, когато малко вероятното стана обичайно) не може да придобие форма. САЩ са ключов член на НАТО и американците се опитват да разберат каква е ползата от НАТО. Отговорът далеч не е ясен. В област, където НАТО може да е полезна и може да действа съобразно мисията си, поведението на европейските членове е едновременно противоречиво и предимно теоретично. Те просто не са изградили военни сили за мисия, дори и в рамките на компетенциите на НАТО. До такава степен, че неволно осигуряват на руснаците възможност да разширят влиянието си по западната си граница. В заключение, не съществува проблем „НАТО”. Има европейски проблем. Европейски консенсус по защитата вече не съществува, както няма консенсус в икономическата област.

Да бъдеш част от съюз, който е толкова нестабилен, че регионът, който съюзът трябва да защитава е под прицел от ЕС, е прекалено сложно за обикновените и неподправени американци. Изисканите европейци в края на краищата идват в повече на САЩ. Американският министър на отбраната Джеймс Матис изложи цената, която членовете трябва да платят за защита на НАТО. Европейците ще решат, че това са само приказки и ще продължат както си знаят. След като се отказаха от колективна сигурност в Близкия изток, европейците се отказват и от колективна отговорност в Европа. Американските действия в Европа ще се осъществят, както е нужно, но няма да бъдат ограничени от гласовете на онези, които не понасят част от риска. Това не е мое становище, а рационален анализ от страна на САЩ. Защо да се подчиняваме на организация, която не може да споделя риска?

Анализът на Джордж Фрийдман е от "Геополитикъл фючърс". Препечатваме го от БГНЕС.