"Защо да бъдат карани и изселвани някъде, трябва да бъдат разстреляни, направо тук, на място."

Тази реплика е била произнесена по адрес на кримски българи, депортирани с влакове към Сибир през 1944 г.

Властите на анексирания полуостров отбелязаха тази година по-силно от друг път годишнината от депортирането на етноси, обявени от съветските власти за вражески. По принцип денят в тяхна памет е 18 май. На тази дата преди 73 г. заминава първият ешелон с кримски татари.

Депортирането на кримските българи започва на 24 юни. ТАСС отбелязва годишнината с репортаж от дома на етническата българка Мелания Дучева от село Алуща. Днес тя е на 80 г.

Дучева нямала и 7 години, когато била депортирана заедно с майка си, дядо си, сестра си и тримата си братя, най-малкият от които не бил навършил и две години.

Тогава семейство Дучеви живеели в село Желябовка. Кирил Дучев - бащата на Мелания, бил сред създателите на местния колхоз, където бил най-добрият тракторист и комбайнер. Когато Крим бил окупиран от германските нацисти, той станал партизанин. А след освобождаването на полуострова воювал в редовете на Червената армия в Европа.

"Беше на зазоряване, горе-долу в 4 часа сутринта. Събудихме се и не разбрахме какво става. Стоят войници и казват, че имаме 15 минути да си съберем багажа. След това ни натовариха на каруци и ни откараха на гарата, където ни натовариха на влакове и те потеглиха...", разказва Мелания Дучева и не може да сдържи сълзите си.

Вагоните били конски - в Русия ги наричат говежди.

Хората имали само храната, която успели да вземат от домовете си. Майката на Мелания слязла на една от гарите, за да размени годежния си пръстен за храна. Тя едва не изпуснала влака.

И на една от гарите местните жители казали на охраната да разстреля българите, понеже били врагове на народа. И Фьодор - 80-годишният дядо на Мелания, починал в ръцете на майка й, когато чул тези думи. Погребали го на тази малка безименна гара.

Изселените били докарани в град Чердин в сибирската Пермска област. Там става студено още през август, когато пада и първият сняг. От гарата българите били откарани с шейни.

Факсимиле от публикацията на ТАСС. На снимката е Мелания Дучева.

Част от депортираните, сред които семейство Дучеви, били настанени в бараки с германски военнопленници. Така те живели цяла година.

Година по-късно при тях дошъл бащата Кирил, който се завърнал от фронта. Заедно с него семейството се преместило в село Болшая Соснова. То се намирало в 20-километрова зона, чието напускане било забранено. Бащата започнал работа като механик в колхоз, а майката - като чистачка в училище. Дучеви получили малка стая, в която се настанили 7 души.

"В колхоза отглеждаха грах. Хранехме се с него на закуска, обяд и вечеря", разказва Мелания Дучева.

Оттогава тя не може не само да понася, но и да гледа грах. Понякога имали късмет да намерят малко месо - обикновено вътрешности от някое заклано говедо.

Бащата боледувал и починал през 1951 г. Децата отишли да работят, за да припечелват пари. Едва 14-годишната Мелания се захванала със свличане на дървени трупи по реките. Веднъж тя паднала между две такива трупи във водата и едва не била премазана.

По-късно етническата българка работила в комбинат за целулоза. Там започнала да се занимава с художествена самодейност, която се оказала нейното призвание.

През 1961 г. Мелания Дучева завършила диригентския факултет в Пермското музикално училище.. Станала учителка по музика.

През 1965 г. семейството се преселило в Днепропетровска област (днес Днепърска област в Украйна). За завръщане в Крим тогава не можело да става и дума - власите отказвали да регистрират там депортирани.

По-късно Мелания се омъжила и се преселила със съпруга си в украинския град Белая Церков.

Тя се завърнала в Крим чак през 1992 г., когато полуостровът вече бил част от Украйна.