„По-добре е да умре човечеството, отколкото системата – ето това е девизът на всички утописти и фанатици.” 

Пиер-Жозеф Прудон

Тези дни левеещите идолопоклонници имаха нов повод за тържество – навърши се половин век от гибелта на тяхната икона Ернесто Гевара, наричан от тях с дискретна интимна симпатия Че. Така е с иконите – те служат еднакво предано на каузата както с живота, така и със смъртта си. И приживе, и (особено) посмъртно иконите надхвърлят нашия мижав и семпъл, нищожен и жалък животец на простосмъртни – колкото по-мъртви са те физически, толкова по-живи и боеспособни са идеологически.

И понеже е идолизиран и мистифициран като Христос до неузнаваемост, като Спасителя, любимият Че чрез мъченическата си смърт надмогна смъртта. Така, по библейски маниер, макар и встрани от смисъла библейски, смертью смерть поправ, смъртта се оказа заявка за живот извън века, извън епохата, извън хилядолетието, извън времето. Докато при Христос обаче този опровергаващ смъртта всеживот е живот на любовта и на доброто, на красивото и благородното, при Гевара същата всевечност е триумф на идеологизираната ненавист, на масовите убийства, на издевателствата над цели съсловия, на господството на доктрината над духа, на онзи солдатски ботуш, стъпил върху човешко лице, който според Оруел е еманация на бъдещето.

Завинаги стъпил – уточнява писателят. Това е ботушът на Гевара. Който е достоверен портрет на моя генетичен страх, разпознал като Оруел в разкривеното лице изпод ботуша образа на утрешния ден – докато всички ние се боим от времето, времето се бои от Гевара. Така че обезобразеното и стъпкано лице е моето собствено – лицето на всеки от нас, предпочел с дребнобуржоазно малодушие окаяната си себебиография пред величествените граждански кумири.

Какво има тогава за честване, какво празнуват, в името на какво ликуват и родните, и международните, и световните левичари, милионите хипари, анархисти, анархокомунисти, природозащитници, за които застъпникът за потъпканите човешки права и граждански свободи на нашите източноевропейски народи Франц-Йозеф Щраус заяви, че са като доматите: в началото са зелени, а после стават червени, антиглобалисти, цялата фанатизирана сган и вся остальная сволочь?

Ами празнуват завещаното от героичния Че революционно наследство: идеологизираната ненавист, масовите убийства, насилието над всяко другомислие, погубването на онази живописна и животворна различност между хората, която ни персонализира, превръща ни от маса в индивид. Празнуват, с други думи, с комисарски плам в сърцето полувековния юбилей не на живота, а на убийството му – некрофилни чак до недрата на гена си, влюбени по-скоро в смъртта, отколкото в живота, за тези воини на правата вяра Ернесто Гевара (за мен той не е, никога не е бил и никога няма да стане Че) се превърна в модел на подражание.

Снимката му с черната бойна барета на главата и с червената бойна петолъчка на баретата грабна окото на милиони социални романтици, превърна се във фолклор не само у нас – тя бе многократно репродуцирана по бойни и ритуални знамена, по постери, по тишърти, по бикини, по пощенски марки навред по широкия и пъстър свят. И татуирана по бледи и черни силиконови и мъжествени гърди бе легендарната снимка, въпреки че Ернесто Гевара е откровен расист и откровено ненавижда тъмнокожите. Макар и по земята на различни континенти, всички те маршируват дружно по окървавените дири на любимия си Че.

Какво да се прави – докато нормалните хора имат нужда от спътници, редом с които да крачат по дъгата на земята на път към смисъла, фанатиците изпитват потребност от идоли, които да следват, устремени към демоничните си цели. Устремът им е неустоим, защото здравият разум не може да им противостои – за тях здравият разум не е инстанция, заслепеното от идеологизиран бяс съзнание е недостъпно, импрегнирано и за най-фрапантните рационални доводи.

Още в бунта на карибския остров срещу Батиста, който между впрочем също не бе образец на демократичност, Ернесто Гевара е дясната ръка на партизанския вожд и друг един злодей – Фидел Кастро. След победата на революцията, която възникна като националистична, а (де)градира под давлението на Кремъл в комунистическа, Гевара е назначен за прокурор на революционния трибунал, екзекутирал така, както направи това на родна земя със садистична наслада т. нар. Народен съд, хиляди невинни съчовеци.

Аржентинецът Гевара не е юрист, но не беше и нужно. Класическото право е дребнобуржоазен предразсъдък: не юрисдикцията и не абстрактният хуманизъм на класовия враг – боевата идеология решаваше кой да живее и кой да мре. Заедно с това прокурор Гевара въвежда на кубинска земя изтребителните трудово-възпитателни лагери от сталински тип, които го надживяха. Като най-безскрупулния, най-дълголетен и малограмотен деспот в хилядолетната ни национална история – любимия и до днес на всяко българско сърце Тодор Живков, и Гевара е разстрелвал собственоръчно политическите си опоненти. Разобличаването на всички тези открити и прикрити злодеяния не спряха бойния марш на родните и международните ентусиасти. Които дори не игнорираха престъпността на идола си, а я превърнаха в свой идеен ресурс – тази престъпност ги окрили, окриля ги и до днес напред към бъдещето – светло и комунистическо.

На тези нееволюирали нравствено и интелектуално, недоизвървели явно непосилния за тях път от мирогледната маймуна на Енгелс до Върха и короната на Творението създания душите им плачат за господар, който да ги стопанисва. Този господар може да има много имена: расизъм, националсоциализъм, фундаментализъм в многобройните му религиозни и атеистични форми. В нашия сюжет този неумолим господар се казва комунизъм. Става дума за хора еднозначни и семпли, които винаги могат да бъдат фанатизирани, но одухотворени – никога.

Тази им еднозначност ги прави опасни не само за нас, българите, а и за целия човешки род. Който е градирал от хомо в сапиенс не защото е изобретил компютъра и не защото е литнал в Космоса. В Космоса ние можем да изпратим и стадо маймуни, които ще се върнат обратно на Земята като приматите, които са били и преди това. Онова, което ни превръща във фаворити на мирозданието, е емпатията, талантът ни да се превъплътим в друго същество, да съизживяваме, да изживяваме чуждата болка и всяко чуждо вълнение като свое собствено, състраданието, което Достоевски счита за висш, ако не и единствен закон на битието. И ако емпатията, съизживяването, състраданието очовечават, тяхното отсъствие обезчовечава – едното предполага другото.

Тъкмо това обезчовечаване, тъкмо този обратен път от людското към скотското трасира некрофилния доктринерски патос на Ернесто Гевара и неговите последователи. Като гледам екзалтираните им граждански изпълнения, идва ми да възкликна като Остап Бендер към Адам Козлевич в църквата: „Опоментай се, пане!” Но знам, че няма да помогне.

Ще помогне по-скоро Солженицин. Който, разочарован от прокомунистическите халосвания в европейските демокрации, предупреди заиграващите се с Москва леви западни интелектуалци, че те всичко ще проумеят и всичко ще си изяснят с безпощадна яснота, но чак когато съветските пехотинци опрат цевта на калашника в гърба им и ги поведат по етапите на Архипелаг ГУЛ-аг, откъдето няма връщане. Тогава, чак тогава, след като изплатят в брой цената на гражданския си инфантилизъм, нещата ще си дойдат на мястото, но с една необратимост, която кърви. Физически – не метафизически.

Всъщност не личността Ернесто Гевара ме вълнува мен – вълнува ме феноменът Че в неговата колосална, всемирна деструктивност, която подсказва, че изначалната, закодирана дълбоко в същността ни потребност на човешката природа от робство е не по-малко реална и не по-малко витална от потребността от свобода. Това обсебило скверните ни души робство най-значимият български философ на всички времена Асен Игнатов обозначи като саморазпадане на хуманизма.

Тревожи ме, с други думи, антиживотът, с когото са заредени до пръсване посланията на комисарската ярост, тревожи ме тържеството на тази ярост в сърцата на милиони младежи по света и у нас – всички във възрастта на любовта, а в плен на омерзението. Защото на мен цял един живот няма да ми стигне, за да проумея какво геройско има в това да отговаряш, както прави това каузата на Гевара, на думите с куршуми и да биеш вързани хора.

А с личността на Гевара аз съм наясно: личност на не просто и само емоционален революционер и асоциален характер – личност на заслепен фанатик, на масов убиец и истински социопат, чийто екзистенциален пътеводител е ненавистта и който не е овладял най-елементарния, най-простия и благороден урок на битието: изкуството да бъдеш съчовек. А без съчовека го няма и човека – мен самият ме няма.

Така че словото ми е не отбрана на цивилизацията от настъплението на една нова, на една модерна и поколение след поколение галопираща право срещу делото Христово реварваризация – такива величествени претенции аз нямам. Словото ми е само един уморен и скромен опит за самоотбрана на Аз-а ми от покварата на политиката. Дори да е обречен, този опит е в името на живота – самият живот е. В който по съвет на Стивън Кинг съм решен да се вкопча с отчаяна, с най-отчаяната и сиротна надежда. Предоставяйки патетичната смърт на смъртоносната патетика на Че и компания…

---

Димитър Бочев е писател, дисидент, преследван и осъден от комунистическия режим в България. Получава политическо убежище в Германия през 1972 г. Там работи в "Дойче веле", от 1975 г. е и редактор на българската секция на радио "Свободна Европа".