Сериалът „Гинка” не падна от небето. Както не паднаха от небето казусите „Гебрев”, „двете лъвчета”, „Пирин”, „Витоша”, „Общинска банка” и пр. Тези казуси са проявление на нещо, което вече се беше случило в недрата на обществото – радиоактивни гъби, изникнали от радиоактивна почва.

Помните ли, как започна врявата по повод „умните и красивите”? Писателят Господинов каза, в пика на протестите от лятото на 2013 година, нещо самоочевидно: „Протестиращият човек е красив”. Естествено, че е красив, защото е изправен и гледа света право в очие – за разлика от обичайната телесна постановка на масовия българин, който е храбър само на маса, а инак крачи по живота с приведена главица, гледайки изпод вежди, кой от околните ще му скрои някакъв номер.

Помните ли отговора на не-протестиращите? Беше нещо като:

„Вие ли, бе, мързеливци от жълтите павета, дето нищо не работите, а ние от провинцията ви храним – вие ли сте красиви? А ние – грозни?”.

Още тогава се видя, че нещо дълбоко не е наред с либералната демокрация в българския й вариант. Напомням: една от темите на либералната демокрация е, че всеки може да се издигне със собствените си усилия. Да се извиси, като се потруди. В една либерална демокрация, посланието на Господинов щеше да бъде разтълкувано така:

„Всеки, който протестира – т.е. заявява гражданска позиция – става красив. Протестирай и ти – и ти ще станеш красив...”

Иначе казано, неговото беше мобилизиращо послание: „Стани и тръгни; и ти можеш, защото всеки може. Никой не е изключен”. В една либерална демокрация, с нейната презумпция за равенство на шансовете и справедливост на условията, опонентите биха тръгнали да питат – „какво имаш предвид под „красив”?” Или да се заяждат, с колко процента ставаш по-красив всеки път, когато си на протест. Нямаше да поставят под въпрос основното допускане: че всеки човек може да заеме позиция, която да го извиси над всекидневната сивота на битуването.

В България, през 2013 година, стана друго.

Дори: стана не едно друго, а две други.

Първо: хората не декодираха посланието на Господинов като призив към тях да се извисят, а като заклеймяване, че не са способни на извисяване. С това масата българи раздели нацията на две групи: софийски елит, вече някак си извисен (по-късно наречен „жълтопаветен”) и „народ”, който остава в масовката и не е способен да стане друго. Точно този „народ” се разсърди, че (не бидейки „на жълтите павета”) е изключен от редиците на „красивите”; и беше благодарен на Велислава Дърева, която разшири темата, добавяйки „умните” към „красивите”.

И второ: масовият българин възненавидя всеки, който го призовава да стане нещо повече от това, което е. Да се учи, например, за да сполучи. А когато сполучи – да помага на хората около себе си и те да сполучат.

През цялото това време властта и медийният елит усърдно помагаха за отравянето на обществената почва. Демонстрираха, демонстрират и днес, че всъщност – няма никакъв смисъл да полагаш усилия, за да се извисяваш. Дори напротив: колкото си по-близо до природното си, насипно състояние – толкова повече шансове имаш. Министър-председателят може се хвали не с начетеност, а с мускули. Можеш да обикаляш телевизионние студиа и да те титуловат „политолог”, макар да нямаш завършено средно образование. Можеш да нямаш средно, но да си купиш ЧЕЗ.

Бунтът на „народа” срещу Господиновите призиви да се извиси, в съчетание с бруталния успех на неуки и некомпетентни хора доведе, само за четири-пет години, до онова триумфиращо невежество, което днес виждаме да пълзи по ученици и по учители. Няма значение, че не знаеш нищо. Защото значение имат други неща. Да си силен. Да влезеш в „средите”. Да познаваш министър. Да имаш телефона на премиера. Да имаш пари, независимо – как и откъде.

И в никакъв случай да не помагаш на хората около себе си. Напротив – трябва да им се подиграваш, защото са толкова загубени, че не са се уредили в „игрите”. Този хищнически солипсизъм бързо прерастна в цялностна идеология, изработвана от присъдружни на властта групички като Институт за дясна политика (с председател Нено Димов), различни „либертарианци”, „пазарни икономисти” и подобни. Слабите са си виновни. Да са се уредили покрай силните. Бедните да го ду*ат, както се казваше в една кинокомедия на Мел Брукс.

Беше въпрос на време това обществено пропадане да стигне до логичния си завършек: че единственото нещо, което е важно, е – силата. В тази посока държавната върхушка също много се постара, като всекидневно демонстрираше, че закони, правила, регулации – нищо такова няма значение. Значение има, кой е по-силен.

По-силният прегазва всякакви закони, правила и регулации, както бивол минава през паяжина. А там, където няма правила, единственият регулатор е силата.

И така, за една петилетка, стигнахме от посланието „Изправи се и стани красив” до днешната държавно-обществена идеология:

„Демонстрирай мускули и всичко ще ти се получи”.

Оттук и масовата подкрепа за това, „Бойко” да „вземе” ЧЕЗ. Да наложи силата си върху обстоятелства, инак крайно комплицирани откъм закони, регулации и правила. Да мине през правилата като бивол през паяжина.

Никак не беше случаен онзи култов медиен образ след срещата „Гинка-Бойко”: двама едри министри, застанали в позата на мутри от двете страни на една слабичка Гинка от Пазарджик, застанала в позата на отвлечена от мутрите. Към този момент тя вече имаше законово подписан договор да купи ЧЕЗ. Те обаче имаха мускулите и телесната маса. Видимо, тя беше слабата; те бяха силните.

Всички тези неща се трупаха през годините и днес произвеждат, на равнището на обществото, класика, известна от историята. Невежото мнозинство гони с псувни просветеното малцинство, докато се прекланя пред силата, защото смята, че тя ще му помогне в това му начинание. Както в романа на братята Стругацки „Трудно е да бъдеш бог”, където неграмотното мнозинство беси, набива на кол и насича на късове „грамотеите” и „книжниците”.

Проблемът, разбира се е, че там, където силата става единствен регулатор на обществените отношения, тя веднага прераства в произвол. Силен съм – и всяка моя прищявка трябва да стане факт. Искам да се хваля пред мутрите в махалата, че си имам не едно, а две лъвчета – че съм цар на царя на животните – и цялата държавна машина се задейства, за да ми ги даде. Искам да застроя Витоша и затова не пускам лифтовете, които по договор стопанисвам – и цялата държавна машина гледа в друга посока. Искам Пирин да си е мой, без да вадя пари, за да го купувам – и цялата държавна машина хуква да ми помага в това ми начинание.

Искам да покажа, колко съм предан на патриарха на Москва и цяла Русия – пращам милиционери да заплашват хора в София (предполага се – „умни и красиви”) с предупредителни протоколи.

И всички забравят друго нещо, което знаем от историята:

там, където властва силата, трайно се настанява бедността.

Външният бизнес вече бяга презглава от българската джунгла, вземайки със себе си парите си, знанията си, технологиите си, културата си и работните места. Само за една година реинвестираната в България печалба на чужди инвеститори е спаднала 15 пъти. Пъти, не – проценти. В проценти е 92.5. На терена остават само едни Гинки, които бързо биват смачквани от по-силните от тях Бойковци. Населението френетически ръкопляска.

Просветеното гражданско действие, искащо да възвиси всекиго, е заместено от невежата, но затова пък груба сила, която иска да унизи всички, за да може да прави, каквото си иска.

Време е за изводи. Ако не демонстрираш гражданско поведение, не си умен и красив. Нещо повече: ти си глупав и грозен. И освен това си роб. И освен това накрая ще останеш и без гащи, защото някой по-силен от теб ще ти ги вземе.

Това, драги, са фактите, а пред тях, както е известно (поне – на „умните и красивите”) и боговете мълчат. Когато изтриете и последната следа от либералната демокрация, когато накарате и последния „умен и красив” да млъкне – точно в този миг, в който се радвате на своя триумф, ще останете без гащи.