"Нощта, в която се отказахме от еврото" - така италианският журналист и един от най-известните публицисти в страната Серджо Рицо е нарекъл книгата си, издадена наскоро. В своята мрачна политическа фикция авторът описва следния сценарий: през 2020 година Италия е управлявана от популистка коалиция, която си е поставила за цел да изведе страната от еврозоната. Италианците първи от всички други в ЕС се отказват от общата европейска валута, което предизвиква шокови вълни в цяла Европа. Решението на Италия е представено като резултат от възхода на национализма, който набира сили не само на Апенините. Преди италианските популисти да посегнат на еврото, именно общата европейска валута е била последното нещо, което все още е крепяло ЕС. Поне така е в книгата на Рицо.

Обратно в реалността: Италия в момента наистина се управлява от популисти, които обаче поне по едно нещо се различават от онези в книгата на Рицо. Преди няколко дни вицепремиерът Луиджи ди Майо от движението "Пет звезди" обеща, че страната ще остане в еврозоната. В същото време правителството няма намерение да ревизира проектобюджета си за 2019 година, който беше остро критикуван от Брюксел. Ди Майо демонстрира и това, че не се плаши от санкции. Той е убеден, че ЕК няма да може да накаже Италия, явно разчитайки на подкрепата на други държави, в които популистки партии и движения са на власт или поне имат силно парламентарно представителство.

Народът срещу елита

Италианските популисти винаги са знаели, че няма по-благодатно политическо поле за изяви от бунта срещу естаблишмънта - първо срещу италианския, а след това и срещу европейските политически елити. Още бащата на италианския популизъм Джулиелмо Джанини издига след края на Втората световна война лозунга Abbassi tutti ("Всички долу"). Издаваното от него списание L'Uomo Qualunque ("Обикновеният човек") си приписва заслугата да е водач на италианския народ в борбата му срещу това, което популистите тогава наричат "цинизма на политиците". Обвинението тогава гласи, че политиците гледат на властта си като на средство за издигане и за лично облагодетелстване.

Тези настроения срещу политиците се запазват до към 60-те години на миналия век, след което постепенно отшумяват, за да избухнат с нова сила в началото на 90-те години. Един огромен корупционен скандал, свързан с Милано, се превръща в катализатор на новата вълна от негативизъм срещу политиците и политиката. Неслучайно градът, който е сред основните икономически метрополии на Италия, скоро след това си спечелва прозвището Tangentopoli ("Града на рушветите"). Този скандал разтърсва из основи страната и почти изцяло унищожава доверието на италианците към техните политици. Той създава и предпоставките за възхода на един друг популист - медийния бос Силвио Берлускони. И той имаше навика да се представя като антипод на статуквото, като политик, независим от корумпираната система, който тъкмо поради това си качество може да измъкне страната от блатото. Неговият популистки лозунг гласи:

"Искаме народът да управлява държавата, а не държавата - народа."

Така той - подобно на Джанини преди него - противопоставя народа на държавната власт и елита.

Добре известно е, че и Берлускони не успя да реши проблемите на страната. Но недоволството от този факт остана да тегне върху държавата, а не върху конкретната личност. Така у много италианци се засили убеждението, че трябва да вземат нещата в свои ръце.

От този народен гняв се възползват поредните популисти - сегашните коалиционни партньори от движението "Пет звезди" и партията "Северна лига". Но хората от "Лигата" знаят още от 1994 година, когато за първи път участваха в управлението, че и т.нар. антиполитици не са в състояние да решат проблемите на страната. Затова те си измислиха нов враг и се прицелват в еврото. Икономическата криза пък им дойде като по поръчка - тя налива вода в мелницата на популистите и така еврото се превърна в изкупителната жертва за всички италиански неволи.

На какво се дължи техният успех

„Италианските популисти са имали и продължават да имат сериозен успех, защото се опълчват срещу една почти херметично затворена система на власт, която нито политически, нито икономически може да се похвали с особени успехи“, казва бившият италиански премиер и съосновател на Демократическата партия - Енрико Лета.

В същото време италианците виждат, че и в Германия избирателите вече започват да губят доверие в утвърдените политически партии. Основно две теми подклаждат страховете на германските избиратели: бежанците и климатичните промени. От което дивиденти трупат популистите и Зелените.

Италианците пък се гневят на еврото. И когато вицепремиерът Ди Майо обещава, че страната няма да се отказва от него, това несъмнено носи на италианските популисти още едно предимство, което никак не е за подценяване: става дума за враг, срещу когото те и в бъдеще ще могат да мобилизират своите привърженици.

"Дойче веле"