Внимание, спойлери!

В пети епизод на финалния сезона на „Игра на тронове“ една от главните героини в сагата – Денерис Таргариен – внезапно превърна в пепелище цял град с мирни жители, същия този град, който мечтаеше да управлява още от първата серия. Преобразяването на Денерис шокира публиката вероятно не по-малко, отколкото епизодът „Червената сватба“. Но защо се случи?

Би Би Си разговаря с руски специалисти по политическа философия. Техните мнения се различават в подробностите и в политическите оценки на последните събития в Кралски чертог (според един от специалистите, Денерис действа като американските военновъздушни сили в края на Втората световна война), но са единодушни, че Трошачката на окови не е обезумяла и действията ѝ са абсолютно логични.

От самото начало Денерис говори за нуждата си от трон

Евгений Рошчин, декан на Факултета по международни отношения и политически изследвания РАНХиГС, кандидат на политическите науки, не е изненадан. Той смята, че вече са ни натикали в лицето това, което са се опитвали да ни подскажат във всички предишни сезони. Рошчин е на мнение, че този сериал има потенциала да преоткрие за своите зрители истината за авторитарната власт:

„Според мен обикновеният гражданин не разбира природата на авторитаризма, а сега му я представиха нагледно.“

В предишните сезони, според Рошчин, зрителите бяха увлечени от макиавелистката игра на съюзи в борбата за трона. Тя нерядко заемаше и цивилизовани форми – все пак доста от героите оживяха. От време на време имаше и отровени, пристигаха бойни кораби, но Денерис „Трошачката на окови“, водачката на опозицията, оставаше винаги в бяло.

Така се опитваше да ни я представи и сериалът: тя наистина носеше бяло, освобождаваше народи, градове и хора, отменяше робството, привличаше последователи и се бореше за правда и свобода. Но в действителност – убеден е политологът – Денерис от самото начало правилно, тоест последователно, говори за нуждата си от трон. И това е главният ѝ стимул в живота и борбата, както става все по-ясно с напредването на сериала. За да спечели народното одобрение и да получи любовта на масите, тя казва:

„Искам трона, за да направя живота в Седемте кралства щастлив, без тирани и т. н.“

Но това са просто опити да получи народната подкрепа. Самата тя се ръководи единствено от жаждата си за власт. През последния сезон, и особено в петия епизод, виждаме докъде води това желание.

На практика в последния сезон всички други измряха и остават само две сили. Това са Церсей, която стои в отбрана в замъка си зад стените на крепостта, и Денерис. Церсей, злата луда кралица, която управлява изключително за сметка на страха. И Денерис – бялата кралица: защитник на доброто и борец срещу злото. Това са две различни концепции за властта.

Властта, която се основава на страха, е хобсианската концепция, а Денерис (до последния момент) ѝ се противопоставяше. Тя по-скоро олицетворяваше монархическата концепция, основана на любовта между монарха и неговия народ. И в един момент в петия епизод Денерис реши да заложи не на любовта, а на страха.

„Ако няма любов, тогава нека има страх.“

Дискусията как да разбираме суверена, монарха – е стара. Тя се появява в контекста на английската революция. Тогава нейните теоретици казват, че господарят – монарх, може да бъде колкото си иска просветен, милостив и благодетелен. Но това не променя природата му – той все така си остава господар и суверен.

Той потенциално има право на насилие и нищо не може да му попречи да приложи това насилие във всеки момент. Причината може да бъде всякаква. И ние знаем, че той има такава възможност. Затова ще си изградим такова поведение, че не дай си Боже да разгневим нашия милостив суверен. И сериалът ни показва момента, в който просветеният монарх и милостив суверен променя настроението си.

Така разбираме, че на практика Денерис не е по-добра от Церсей. И двата образа са преувеличени, разбира се. Сериалът най-общо ни показва преувеличени образи, а след това веднага ни дава да разберем как всичко може внезапно да се превърне от едно в друго, добрите да станат лоши, че всичко е по-сложно и не е черно и бяло, а има много нюанси на сивото.

Така че лудата кралица е сменена от друга. Случва се нещо, което шокира обществеността и предизвиква отвращение. Самата Денерис губи разсъдъка си в разгара на атаката, променя настроението си от милостиво в тази ужасна проява на насилие, гняв и лудост и насочва оръжията за масово унищожение към врага, който всъщност вече е капитулирал.

Казано на съвременен език, днес бихме съдили Денерис като военнопрестъпник. Налице са цял набор от военни престъпления – убийства на хора, които вече са се предали в плен, използването на недискриминационни оръжия за масово унищожение срещу неучастващи във военни действия цивилни граждани – Денерис и армията ѝ плюят на  всички хагски конвенции. По същество, това са основания за нов Нюрнбергски процес.

Винаги, когато властта се окаже съсредоточена само в едни ръце, накрая това завършва печално за всички. За разлика от републиканските устройства, където решенията се приемат колегиално – така е устроен Северът. Според Рошчин, в тази сага единствената приемлива в политически контекст структура е на Севера. Северът е по същество руският Новгород преди Москва да го завладее. В Севера, както в Новгород, се назначава принц, владетел на Севера, което се случва с Джон Сняг. Но като Новгород, и той също може да бъде изгонен за узурпация. Така е устроен Северът, той си оставя правото да предявява претенции към Джон Сняг, което и се случва, когато той се завръща със съюзническите сили заедно с Денерис в Зимен хребет. Той по същество предава този „северен“ модел. И Санса обръща внимание на това. Това означава, че всеки момент Северът може да събере съвета и да реши, че Джон Сняг вече не е техен господар, а служител на отвъдморска кралица.

Тази философия на Севера показва, че там има алтернатива на автокрацията, която насаждат Церсей и Денерис. Тоест политически там има надежда – за разлика от онова, което става в Кралски чертог. В автокрациите ситуациите, когато суверените злоупотребяват с властта, са неизбежни. Властта никога не е достатъчно, жаждата за още власт е ненаситна по дефиниция, а понякога това води до безумие.

Всъщност, дори в най-строгите монархически концепции, с които се свързва името на Томас Хобс и неговия труд „Левиатан“, остава възможността общественият договор, въз основа на който всички права на поданиците са прехвърлени на суверена, да се разруши.

В „Игра на тронове“ виждаме, че и Церсей и Денерис хвърлят хората си в месомелачката. Те наблюдават – едната от дракона си, а другата от кулата – как светът умира, рухва, докато те са в ролите на горди предводителки. И, разбира се, има хора и сред едните, и сред другите, които започват да си задават въпроси – не е ли това превишение на пълномощията на нашия автократ? А лорд Варис, забелязал преди всички тенденцията Денерис да абсолютизира властта, се пита:

„Не е ли по-добре да потърсим друг?“.

За съжаление и той не излиза от пределите на монархическата власт, а просто иска да замени една фигура с друга, но това не работи. В нашата концепция той се явява човек, който вдига индивидуално въстание. За монарха подобни действия изглеждат като предателство. А предателят трябва да бъде наказан.

Варис просто се опитва да използва своето свещено право на бунт. Това не е онова право, когато се съпротивлявате на опита да ви накажат. Това е по-широкото право, когато отправяте предизвикателство към суверена, защото той е нарушил основното си задължение по отношение на цялата политическа съобщност.

Първи беше Варис, но зрителите виждат същите съмнения и в очите на Санса, а подобни чувства се зараждат и у най-важния герой: Джон Сноу вижда как Денерис изпепелява всички около себе си и за него това е безумие.

Рошчин заключава, че не може да гарантира, но предполага, че следващата стъпка ще бъде бунт срещу узурпатора и автократа Денерис. Не е задължително да е голямо въстание, може би Аря ще я убие с меча Игла, но всичко върви натам.

Бродниците държаха баланса на света

Константин Гаазе, социолог, преподавател в Московското висше училище за социални и икономически науки, смята, че в началото на поредицата имаме много сложен (условно феодален) традиционен, пасторален свят, в който няма държавен проект в съвременния смисъл. Но в крайна сметка се появява такъв, или по-скоро два конкурентни проекта.

Властта, която иска Денерис, е прякото господство. В момента, в който ледените зомбита са победени, се случва нещо ужасно. Защото дотогава всички останали са били заедно, благодарение на Белите бродници. Никой друг не е трябвало да бъде изключен от човешкия политически колектив, защото имаше нечовешки друг. По принцип, хегемонията винаги предполага, че има враг, който трябва да бъде изключен от политическата общност. И в този случай това бяха белите бродници. Но когато те бяха унищожени, възникна въпросът за новия статут на лидера: щом Джон Сняг или Денерис искат да бъдат популистки лидери, кой сега да бъде изключен?

В този смисъл е погрешно да се тълкуват действията на Денерис като на „една луда жена“. Просто трябва да приемем, че тя вижда малко по-далеч от всички останали и разбира, грубо казано, че не иска хегемония, не иска да живее по стария начин. А нейният политически инструмент – създадената главно по нейната идея популистка коалиция на мнозинството срещу белите бродници, вече не работи, защото бродниците ги няма – а без тях и коалицията е застрашена.

Значи трябва или да се стреми към хегемония, или отново да намери враг, когато да изключи, но този път вече от своите, от хората. А щом ще изключва хора – каква разлика има кого? Може и всички. Денерис постъпва като тиранин-философ, тя изключа сама себе си. Тя казва:

„Това ще бъде такъв обърнат популизъм, такова господство, където единственото същество, отхвърлено от политическото тяло – ще бъда аз. Но за сметка на това вие ще ми се подчиняватe. Тоест, аз ще се поставя в позиция на нечовек спрямо вас, за да ви дам определен политически свят, защото освен от страх вие, прасета, от друго не разбирате.“

Опитът да се играе картата Джон Сняг като легитимен наследник и т.н. е по-скоро опит за изграждане на „държава на благоденствието“. Мнозина виждат в него това – особено този плешив човек, който беше екзекутиран… Варис. Той е агент на държавата на всеобщото благоденствие, който казва, че никой не трябва да бъде изключван, стига само лидерът да не иска да властва. Ако той не иска да властва, ще бъде възможно да прави добро на всички.

Тоест, по един удивителен начин имаме двата модела на организация на политическата власт – хегемония и господство – представени като алтернативни. И двата варианта са проблематични.

Истинският свят, включително и Русия, все още живее във формат „дайте да избием белите бродници“. Залезът на популизма още не се вижда, ние влязохме в този популизъм през 70-те и няма да го напуснем скоро, коментира Константин Гаазе.

За него това е много автентичен сериал, защото е много песимистичен. Политиката, която познаваме, е описана в определен брой книги, те са изядени с кориците и това не е донесло до нищо добро.

Денерис унищожава града, за да сложи край на играта на тронове

 

Вячеслав Данилов, ръководител на научни проекти в Центъра за политически анализи, прави аналогия между изпепеляването на Кралски чертог и завладяването на Константинопол през 1453 г. – с изключение на това, че вместо османските оръдия – във филма има огнедишащ дракон, и крепостната стена е пробита малко по на изток от Златните врата. А градската структура и отчасти военната организация са почти еднакви. Естетиката на една цивилизационна катастрофа е възпроизведена завладяващо.

На едно място във впечатляващата си книга „Как бе заселена Европа“, палеогенетикът Джийн Манко поставя тъжна диагноза на човечеството: тя пресмята по археологически данни колко пъти хората напълно са изоставяли своята градска култура, писменост и цивилизован облик, и предполага, че е възможно, „простият начин на живот“ да е по-подходящ за човека.

Във всеки случай, човечеството има някакво дъно, което не е в състояние да пробие, вероятно дори и с дракони. Катастрофата в Кралски чертог не е първата, нито последната. Хората и занапред ще се опитват да се провалят още по-добре и по-добре.

Но варварите – а Денерис е варварка – имат своя логика, логика напълно политическа. Да, Денерис не е луда, камбанният звън, под чийто звуци изпепелява града, не е помрачил разсъдъка ѝ. Данилов е сигурен, че безумна кралица нямаше да помисли да атакува корабите на Железния флот срещу слънцето, нямаше да прави противовъздушни маневри и нямаше да атакува тромавите „скорпиони“ на стената странично и отзад. Денерис знаеше точно какво прави.

Но въпросът не е в това. Още повече, какви враговете са ѝ мирните жители на града, паднали пред нея, готови да я приемат за кралицата и да ѝ дадат Железния трон? Както казва Тирион – според политическата логика, врагът е злата жена от Червения замък, а не невинните хора. На пръв поглед няма нищо рационално в унищожаването на града и хилядите му жители, а още по-малко политическа целесъобразност.

Работата, обаче, е в суверенитета, а не във „врага“. Тя унищожава града и жителите му буквално, защото те на нея „не са ѝ врагове“. В момента, в който взима решението, Денерис не мисли за врага и не излита за да убие Церсей, а за да изравни града със земята. Данилов пояснява: Денерис повтаря, че задачата ѝ не е да седне на Железния трон, а да преучреди властта.

Тя играе двойна игра: от една страна се явява като законен претендент за трона, но от друга – желае по силов начин да промени формата на властта, която ѝ осигурява приемственост и възможност да иска трона, оказал се завладян от конкурентен дом. Така че задачата на Денерис е да сложи край на играта на тронове. Затова ѝ е нужно да изравни града със земята. За да не остане камък върху камък, който да напомня, че е бил положен тук не при властта на нашата любима кралица.

Данилов припомня, че събитията на Вестерос имат достатъчно съвременни конотации – от етническите прочиствания в Африка до войните при разпадането на бивша Югославия. Светът беше поразен, както отбелязва и Славой Жижек, когато участници в югославския конфликт бомбардираха опонентите си буквално, докато превърнат в прах някой техен мост или църква, за да построят след свой собствен мост или църква точно на същото място.

Изглеждаше глупаво да унищожаваш инфраструктура, която после трябва сам да възстановяваш. Но това е логиката на суверенитета: наследяваш своето – защото чуждото, което е присвоено, напомня шумно за чужди имуществени претенции. Денерис унищожава Кралски чертог, защото за нея той винаги ще бъде built environment [„изкуствена среда“], чужда претенция към нейния трон. Трудно е да се отрече рационалността в действията ѝ.

Според Данилов, същият е смисълът и от бомбардировките на Дрезден от американската авиация в края на Втората световна война – да бъдат унищожени самите условия за суверенитета, за да изчезне това, над което е обявено правото на наследяване (наследява се не самата земя или територия, а построеното върху тази земя). Бомбардировките на американските ВВС превръщат територията в десуверенизирана зона. Атомната бомба в Хирошима има смисъл като жест, с който императорът е лишен от правото му над неговата страна. Според Данилов Америка е направила демонстрация как всичко, което той би оставил като наследство, може да бъде превърнато в нищо.

Затова политологът смята, че е смешно да се говори за някаква освободителна роля на Денерис: унищожението на робството в отвъдморските провинции не е било акт на демократичен либерализъм, а тривиален акт на лишаване на местните благородници от правото на суверенни решения. Още повече, че според руския специалист, Кралски чертог съвсем не попада в списъка на градовете, които трябва да бъдат освобождавани – там робство няма, а политическият режим е най-прогресивният в цял Вестерос – ние всъщност така и не научаваме какъв точно е той, но най-вероятно това е имперски републикански режим, характерен за късния Рим и Византия. Със свободата там всичко е било наред, както и с институциите, които са я обезпечавали. Не бихме знаели нищо за ексцесиите на Лудия крал, ако не съществуваха устойчиви норми, които да го определят пред народа като психопат.

Денерис просто иска власт. Унищожението на Кралски чертог вероятно ще се окаже самоубийствен акт (висок е рискът Халиси да загине от ножа на Аря Старк), но не е безумие, а напълно обяснимо действие на кралица, която има свой народ. И този народ – който ще засели тези земи и ще реши въпроса за възстановяването на Кралски чертог – са нейните  войници, които ще живеят и ще я славят под сянката на дракона.