Article_top

30 години. Толкова са били нужни на българския народ, за да превърне България от освободена, но васална, в независима и свободна страна. Ако се вгледаме в
манифеста, с който народ и свят научават, че България става страна независима, ще видим няколко ключови послания. Неслучайно Независимостта е обявена в християнски храм. Неслучайно в текста, който Фердинанд прочита се говори за „приятелски връзки и мирно вътрешно развитие" с Турция. Неслучайно се подчертава ролята на Русия. Неслучайно се протяга ръка към запада.

В онези дни, България е имала и исторически късмет. Ако не се беше случила Младотурската революция, ако Русия не беше опростила заемите на новата турска държава, ако Австро-Унгария не беше анексирала Босна и Херцеговина по-малко от 24 часа след обявяването на българската независимост, вероятно щеше да избухне война между България и Турция, която можеше да преобърне хода на събитията. Но в историята няма „ако”. 22 септември е перфектно избраната дата, в която и Вселената, и събитията в международните отношения се нареждат по перфектен начин.

30 години. Толкова минаха от събитията, с които България отхвърли комунистическото си минало. Оттогава нашият народ постигна много. Очаквахме и се надявахме, протестирахме и гласувахме, разочаровахме се и пак вярвахме.

Обективно погледнато, много неща се промениха. Родителите на 30-годишните днес дадоха в жертва своите мечти за бърза промяна. Сега е времето на техните деца, които трябва да поведат своята собствена битка за независимост. Не толкова държавна, колкото духовна и емоционална. Защото ако младите хора не се държат и не мислят свободно, няма да го направят и нашите деца.

„Как си?” „Добре съм”- лъжем се навън.

„Никой не ми се е обаждал да сваля журналист" - лъжем се по радиото.

„Аз не се обаждам на никого" - лъжем се по телевизията.

„Никой не ни докара с автобусите" - лъжем се на площада.

„Заговор ще сваля правителството" - лъжем се по медиите.

Лъжата вече не признава граници и се превърна в ежедневна норма на поведение в публичната среда. В България се отвори тъмна бездна, на ръба на която седи всяка гражданска активност. Има и нова политическа полиция, която бди да не се кривне от „правата линия", особено в медиите. Хората, на които им пука, се давят в общия фон на пасивността и преклонението. Но когато говорим за история, няма как да не си дадем сметка, че България е преминавала през много по-трудни времена.

Или както казва Стефан Цанев:

"Имало е по-страшни времена. Времена на терор, времена на кървави мистерии. Но историята не помни по-срамни времена – о, мое време, време на Голямото лицемерие".

През 1989 г. ние бяхме деца. Днес, 30 години след промените, осъзнаваме, че не успяхме да изградим обществена среда, в която да пораснат здрави и независими институции. Напротив, кръгът от хора, които контролират властите се стесни дотолкова, че в момента една шепа влияят на всички управленски процеси, във всички власти, които по конституция би трябвало да са независими. Без здрави и независими институции няма здраво и независимо общество.
Независимостта не е да избираш нова зависимост. Тя е различна и най-често е свързана с истината. Когато истината не се казва на глас, започваш да лъжеш сам себе си, че живееш. Но за да живееш нормално трябва да натискаш газта докрай. И в състезанията от „Формула 1" обаче не можеш да даваш газ през цялото време. Ще прегрееш. Ще се блъснеш. Ще се разпаднеш.

Не е ли крайно време да започнем да казваме истината? Първо пред себе си и после пред другите? Само така ще се измъкнем от „времената на голямото лицемерие", в които продължаваме да живеем. Преклонени. Разделени. Пасивни. Тихи. И залъгващи се, че сме независими.

Коментарът е от сайта на бТВ

 

30 години. Толкова са били нужни на българския народ, за да превърне България от освободена, но васална, в независима и свободна страна. Ако се вгледаме в
манифеста, с който народ и свят научават, че България става страна независима, ще видим няколко ключови послания. Неслучайно Независимостта е обявена в християнски храм. Неслучайно в текста, който Фердинанд прочита се говори за „приятелски връзки и мирно вътрешно развитие" с Турция. Неслучайно се подчертава ролята на Русия. Неслучайно се протяга ръка към запада.

В онези дни, България е имала и исторически късмет. Ако не се беше случила Младотурската революция, ако Русия не беше опростила заемите на новата турска държава, ако Австро-Унгария не беше анексирала Босна и Херцеговина по-малко от 24 часа след обявяването на българската независимост, вероятно щеше да избухне война между България и Турция, която можеше да преобърне хода на събитията. Но в историята няма „ако”. 22 септември е перфектно избраната дата, в която и Вселената, и събитията в международните отношения се нареждат по перфектен начин.

30 години. Толкова минаха от събитията, с които България отхвърли комунистическото си минало. Оттогава нашият народ постигна много. Очаквахме и се надявахме, протестирахме и гласувахме, разочаровахме се и пак вярвахме.

Обективно погледнато, много неща се промениха. Родителите на 30-годишните днес дадоха в жертва своите мечти за бърза промяна. Сега е времето на техните деца, които трябва да поведат своята собствена битка за независимост. Не толкова държавна, колкото духовна и емоционална. Защото ако младите хора не се държат и не мислят свободно, няма да го направят и нашите деца.

„Как си?” „Добре съм”- лъжем се навън.

„Никой не ми се е обаждал да сваля журналист" - лъжем се по радиото.

„Аз не се обаждам на никого" - лъжем се по телевизията.

„Никой не ни докара с автобусите" - лъжем се на площада.

„Заговор ще сваля правителството" - лъжем се по медиите.

Лъжата вече не признава граници и се превърна в ежедневна норма на поведение в публичната среда. В България се отвори тъмна бездна, на ръба на която седи всяка гражданска активност. Има и нова политическа полиция, която бди да не се кривне от „правата линия", особено в медиите. Хората, на които им пука, се давят в общия фон на пасивността и преклонението. Но когато говорим за история, няма как да не си дадем сметка, че България е преминавала през много по-трудни времена.

Или както казва Стефан Цанев:

"Имало е по-страшни времена. Времена на терор, времена на кървави мистерии. Но историята не помни по-срамни времена – о, мое време, време на Голямото лицемерие".

През 1989 г. ние бяхме деца. Днес, 30 години след промените, осъзнаваме, че не успяхме да изградим обществена среда, в която да пораснат здрави и независими институции. Напротив, кръгът от хора, които контролират властите се стесни дотолкова, че в момента една шепа влияят на всички управленски процеси, във всички власти, които по конституция би трябвало да са независими. Без здрави и независими институции няма здраво и независимо общество.
Независимостта не е да избираш нова зависимост. Тя е различна и най-често е свързана с истината. Когато истината не се казва на глас, започваш да лъжеш сам себе си, че живееш. Но за да живееш нормално трябва да натискаш газта докрай. И в състезанията от „Формула 1" обаче не можеш да даваш газ през цялото време. Ще прегрееш. Ще се блъснеш. Ще се разпаднеш.

Не е ли крайно време да започнем да казваме истината? Първо пред себе си и после пред другите? Само така ще се измъкнем от „времената на голямото лицемерие", в които продължаваме да живеем. Преклонени. Разделени. Пасивни. Тихи. И залъгващи се, че сме независими.

Коментарът е от сайта на бТВ

Коментари

Калина Христова's picture
Калина Христова
Трайчо Костов

има ли #КОЙ да прочете?

"Не е ли крайно време да започнем да казваме истината? Първо пред себе си и после пред другите? Само така ще се измъкнем от „времената на голямото лицемерие", в които продължаваме да живеем. Преклонени. Разделени. Пасивни. Тихи. И залъгващи се, че сме независими."
Колко българи ще прочетат какво ни казва един истински журналист и съвременен будител - Светослав Иванов? Колко?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?