Article_top

"Имам дълбоко различие с тези, които смятат, че днес разширяването е едва ли не висшата цел на Европа. Така изглежда в очите на повечето страни членки. Смятам, че това е сериозна грешка в разсъжденията и най-малкото това не е Европа, която аз искам. Ние не работим добре, когато сме 27 г. А как очаквате да заработим по-добре като станем 28, 29, 30 или 32 г.?"

Думите са на френския президент Еманюел Макрон, докато, изненадващо или не, затваряше вратата за старта на преговорите за влизане в ЕС току пред погледите на Северна Македония и Албания.

Аргументи освен гореизложените не е много трудно да се намерят, имайки предвид недотам успешните опити в интеграцията на България и Румъния. Не само Франция, но и доста други страни членки гледат със съмнения на разширяването към Западните Балкани - "неизгасналото буре с барут" и корумпираните им лидери.

Решението за ветото дойде обаче именно от Париж и без неговия твърде силен глас в Брюксел едва ли някоя друга столица би се осмелила да го наложи - Тирана и Скопие положиха истински "сизифовски" усилия, за да достигнат до момента за започване на преговори.

Освен това - и това е най-притеснителното - Париж показа, че смята да заложи на "сръбския кон" в надпреварата за влияние на Балканите. Ход, който, случайно или не, за пореден път нарежда Франция твърде близко до руските геополитически интереси. И след който вероятно в Москва са се пели бойни песни и са вдигани тежки наздравици. Русия отново има шанс на Балканите. А сближаването на Париж и Москва бележи нови висоти.

Битката за Триполи

В началото на април тази година либийският генерал Халифа Хафтар, бивш военен от силите на Муамар Кадафи, започна офанзива за превземането на столицата. В продължение на три години той владееше цялата източна част на страната, а в началото на годината сложи ръка и върху южната. Атаката над Западна Либия се провали на няколко пъти заради силния отпор на верните на централното и международно признато правителство в Триполи и на силите на ООН. Хафтар обаче не се е отказал и битката тепърва предстои.

В пустините на бившата джамахирия обаче се образува един съюз, който изглеждаше невероятен след събитията от 2014 година в Крим - Руската федерация и един от лидерите на ЕС - Франция - се оказаха от една и съща страна на барикадата въпреки официалните изявления и от двете страни. Хафтар получава дългогодишна помощ от Русия в своя поход към завземането на страната, включително чрез оръжие, боеприпаси и финансиране. Няколко сериозни журналистически разследвания пък доказаха, че на страната на генерала се бият и войски от частната руска армия "Вагнер", собственост на готвача на Путин - Евгений Пригожин.

Действията на Москва не са изненадващи - Путин и режимът му се опитват да играят контра на международните договорености из цялото земно кълбо, а една разбита държава като бившата джамахирия е перфектното бойно поле за тези планове.

От целия Европейски съюз се чуваха възгласи за спиране на бойните действия и за зачитане на международното право, възгласи, които подкрепяха правителството в Триполи. Такива дойдоха и от официален Париж, който обаче не можа да скрие неофициалните си действия. Франция оказваше дипломатическа помощ на Хафтар винаги когато беше нужно, а няколко ракети и боеприпаси, произведени във Франция, бяха открити в негови лагери. Присъствието на бойци от чуждестранния френски легион в обкръжението на Хафтар не беше доказано, но съмненията оставаха. Играта на Франция в Либия, бивша италианска колония, но  част от глобалната сфера на влияние на Париж, е ясна - битката е за петрола и френските компании на терен.

Тоталният хаос, който зае мястото на диктатурата на Кадафи, след Арабската пролет започна да действа твърде неудобно за френския петролен гигант "Тотал". Неофициален Париж разбра, че ако иска да поддържа темп на растеж за дружествата си, има нужда от стабилна държава, която очевидно международно признатото правителство в Триполи не може да осигури. Хафтар обаче може. Вярно, никой не очаква, че ако вземе властта в Триполи, бившият генерал на Кадафи ще заложи на свободни избори, демокрация и свободен пазар. Целта обаче е оцеляването на бизнеса, а френският опит ясно показва, че Париж може да се разбира доста добре с различни африкански диктатори.

Съюзът, макар и неофициален, беше налице. Скрит, изчервяващ бузите, но излезе наяве. Като всяка срамна тайна.

И като казахме африкански диктатори - добре дошли в Сочи през октомври на 2019 година, - Путин и 43 лидери от континента имат какво да ви кажат.

Завръщането на Черния континент

"В крайна сметка всички тези програми имат обща цел: да подпомогнат африканците сами да решават наличните проблеми с оглед укрепване на самите африкански държави, на техния суверенитет и независимост."

Разбира се, изказването е на Владимир Путин по време на срещата. Никой друг, освен може би Слави Трифонов, не използва по-често думата "суверенитет" в световен мащаб. Вечната заплаха за руската независимост, която властите в Москва успешно продават на своето население вече 70 години, вече служи и като експортна стока лично производство на Кремъл. Вижте само как обвиняваните за близки връзки с обкръжението на Путин европейски лидери използват думата. И колко често. Но това е друга тема, за друг сюжет от руската хибридна война.

Темата е за Африка и за завръщането на Москва на континента. Срещата, за която споменахме, мина при небивал успех, бяха подписани няколко търговски контракта, направени бяха облекчения за няколко импортни и експортни стоки и, разбира се, бяха сключени няколко военни конкракта. Днешна Русия обича да минава направо на проблема, няма време за дипломатически игри - първо изпраща частни военни армии и съветници, след това започва да прави бизнес. Неукрепналите африкански държави, повечето лидери на които са обвинени в корупция и погазване на човешките права, са готови да приемат условията в отворени обятия. Военна база в ЦАР, посредничесво в Етиопия, помощ за Египет, малко "вносни" съветници в Судан - Русия гради съюзи из бившите бастиони на европейските колоси и, трябва да признаем, среща твърде малко отпор.

Отново обаче стигаме до Франция - един от най-големите играчи с влияние на Черния континент. Френските колонии в Африка по време на най-добрите години на империята достигат цели 32. Общо взето - почти половината от всички държави на континента. Въпреки че успешната операция по насаждане на вина в главата на днешните французи за действията на техните дядовци премина сравнително успешно, особено през последните години, страната успяваше да запази сравнително високата си степен на влияние в голяма част от бившите си владения. Никой не се отказва просто така от властта, това е ясно. Само че странно - след срещата в Сочи Макрон не протестира, не планира собствен такъв форум, не води дипломатически битки за затвърждане на историческите връзки. Даже напротив - когато Русия доказано се опита да стъпи с пълната си власт в Централноафриканската република, Париж отвърна вяло и неособено нахъсано. Изглеждаше, като да го прави по задължение, но и да признава, че няма особен интерес към проблема. Сега, след като лидерите на Мали, Сенегал и Камерун се черпеха щастливи с договори в ръце по плажовете на Сочи, изглежда, че правителството на Макрон отново няма планове за противопоставяне.

Разбира се, всяко твърдение за договорка между Париж и Москва ще бъде просто спекулация. Времето ще покаже дали опитите на Русия да се наложи в Африка ще пожънат успех и дали това ще стане с подкрепата на Франция. Към момента обаче е ясно, че двете страни опитват да поддържат изненадващо добри връзки извън територията на ЕС. Там, у дома, Макрон е гласовит привърженик на санкциите и държи да види връщането на Крим на Украйна. Когато обаче Путин засилва присъствието и влиянието си по света, ефектът на пеперудата в Европа ще бъде бърз и недвусмислен.

Отново на Балканите

Докато с едната ръка затваряше врати пред Македония и Албания, с другата Макрон отвори задната врата на ЕС за Сърбия.

"Европейският съюз трябва да се реформира за Сърбия", каза той по време на посещението си в Белград през това лято.

Не само това - Макрон изпълни част от речта си на сръбски. Дипломатически знак за уважение, но е малко странно да дойде от устата на французин - популярността на техния шовинизъм е достигнала до попкултурен феномен. Президентът говори за неразрушимата историческа връзка между двете страни, за общото им военно минало по време на Първата световна война и за последвалите братски отношения. Всичко това се случваше пред сиящия лик на Александър Вучич, който като че не можеше да се нарадва на късмета си. Вучич, който отдавна е смятан, за нещо като кукла на конци, контролирана от Владимир Путин, е великосръбски мечтател, момче от бригадите на Милошевич. Даже нарече касапина "велик лидер".

Че Франция и Сърбия имат сериозна историческа връзка - вярно е. Че Сърбия е част от орбитата на влияние на Русия - вярно е. Че ласкателствата на Макрон могат да се разчетат като опит да изтеглянето на Белград от прегръдката на Москва - не е вярно.

Щеше да е вярно, ако френският президент не беше спрял Македония и Албания за ЕС. Щеше да е доказателство, че Европа е чист идеал, който не е просто клуб на богатите, а честен и достоен учител, който вижда грешките на своите ученици и ги поощрява, а не ги пляска през ръцете. Щеше да е вярно, ако с такова действие Макрон беше изпратил и сигнал към самата Сърбия - правете реформи, оставете миналото и национализма назад и имате бъдеще в ЕС. Той направи обратното.

Не, не е пресилено, че ветото на Макрон тласка Балканите в ръцете на Москва. Дни след решенето му правителствтото на Зоран Заев в Скопие подаде оставка. Дни след това из улиците на Охрид, Дойран и Делчево хората говореха за предателство - "ние сменихме името си, а те ни се подиграха". И са прави. ЕС в лицето на Макрон се подигра с Македония и Албания.

Полумъртвата ВМРО-ДПНЕ, руското прокси във Владата, отново се поизправя на крака. Сега спуснатите от Москва опорки за тежкото лицемерие на Запада ще заработят на пълни обороти. Москва ще пристигне като спасител с милиарди за инфраструктурни проекти. Ще има съветници, ще има посредничество, ще има "подаръци". Почакайте само няколко месеца.

С един шут Макрон изкърти добре пазените врати на съюза, вместо с леко движение да ги открехне леко за две страни, които преживяха достатъчно от ботуша на Москва. Всичко обаче е в ръцете на самите македонци. Ако те се опънат, както многократно историята го е показвала, сплетните на големите нямат значение. СЪюз или не, Макрон и Путин отново са от една и съща страна. Съвпаденията започват да стават твъде много.

Особено след като Русия отново има глас в Съвета на Европа. Тя беше върната там, след като беше изключена заради анексията на Крим. Един от основните двигатели на връщането? Не, няма да ви изненадам.

Къде е България?

До под кривата круша. Всичките усилия на Борисов да се представя като истински геополитически играч в центъра на Брюксел ще се сгромолясат, ако Скопие и Тирана не получат право да започнат преговори за присъединяване към ЕС. Просто защото за всички е видно, че най-много усилия той хвърли именно там - цялото ни председателство мина под знака на приобщаването на Западните Балкани. Всичко това днес изглежда като обикновено хвалебствие, защото резултат няма. Отвъд личните амбиции на българския премиер обаче, които все пак - трябва да признаем, бяха в интерес на национални ни интерес, България ще загуби най-вече от поредното фавозириране на Сърбия на Балканите.

В продължение на твърде много години Сърбия беше отглеждана като лидер в региона, беше поддържан нейният бесен национализъм и това доведе до най-кървавата война в Европа след Втората световна.

Сега, въоръжен с подкрепата на Франция и Русия, Белград изглежда отново вдъхновен да пробва да води парада. Идеи за някакъв вид балкански Шенген, минисъюз - митнически и икономически, се прокрадват в публичните изяви на официалните сръбски лица, а целта е ясна - сръбска доминация на Балканите. За България - която вече 12 години е член на ЕС и 15 на НАТО, това е абсолютен дипломатически провал. София е длъжна да вземе мерки, които да поддържат нивото й на важност в региона, а не просто да се хвали с такова. Защото докато мониторинговите доклади падат, а ЕС все повече вдига ръце от нас, на западната ни граница градят планове.

Страната ни неколкократно за последните 100 години изпуска възможността да стана регионален лидер. На път сме да го сторим още веднъж.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

"Имам дълбоко различие с тези, които смятат, че днес разширяването е едва ли не висшата цел на Европа. Така изглежда в очите на повечето страни членки. Смятам, че това е сериозна грешка в разсъжденията и най-малкото това не е Европа, която аз искам. Ние не работим добре, когато сме 27 г. А как очаквате да заработим по-добре като станем 28, 29, 30 или 32 г.?"

Думите са на френския президент Еманюел Макрон, докато, изненадващо или не, затваряше вратата за старта на преговорите за влизане в ЕС току пред погледите на Северна Македония и Албания.

Аргументи освен гореизложените не е много трудно да се намерят, имайки предвид недотам успешните опити в интеграцията на България и Румъния. Не само Франция, но и доста други страни членки гледат със съмнения на разширяването към Западните Балкани - "неизгасналото буре с барут" и корумпираните им лидери.

Решението за ветото дойде обаче именно от Париж и без неговия твърде силен глас в Брюксел едва ли някоя друга столица би се осмелила да го наложи - Тирана и Скопие положиха истински "сизифовски" усилия, за да достигнат до момента за започване на преговори.

Освен това - и това е най-притеснителното - Париж показа, че смята да заложи на "сръбския кон" в надпреварата за влияние на Балканите. Ход, който, случайно или не, за пореден път нарежда Франция твърде близко до руските геополитически интереси. И след който вероятно в Москва са се пели бойни песни и са вдигани тежки наздравици. Русия отново има шанс на Балканите. А сближаването на Париж и Москва бележи нови висоти.

Битката за Триполи

В началото на април тази година либийският генерал Халифа Хафтар, бивш военен от силите на Муамар Кадафи, започна офанзива за превземането на столицата. В продължение на три години той владееше цялата източна част на страната, а в началото на годината сложи ръка и върху южната. Атаката над Западна Либия се провали на няколко пъти заради силния отпор на верните на централното и международно признато правителство в Триполи и на силите на ООН. Хафтар обаче не се е отказал и битката тепърва предстои.

В пустините на бившата джамахирия обаче се образува един съюз, който изглеждаше невероятен след събитията от 2014 година в Крим - Руската федерация и един от лидерите на ЕС - Франция - се оказаха от една и съща страна на барикадата въпреки официалните изявления и от двете страни. Хафтар получава дългогодишна помощ от Русия в своя поход към завземането на страната, включително чрез оръжие, боеприпаси и финансиране. Няколко сериозни журналистически разследвания пък доказаха, че на страната на генерала се бият и войски от частната руска армия "Вагнер", собственост на готвача на Путин - Евгений Пригожин.

Действията на Москва не са изненадващи - Путин и режимът му се опитват да играят контра на международните договорености из цялото земно кълбо, а една разбита държава като бившата джамахирия е перфектното бойно поле за тези планове.

От целия Европейски съюз се чуваха възгласи за спиране на бойните действия и за зачитане на международното право, възгласи, които подкрепяха правителството в Триполи. Такива дойдоха и от официален Париж, който обаче не можа да скрие неофициалните си действия. Франция оказваше дипломатическа помощ на Хафтар винаги когато беше нужно, а няколко ракети и боеприпаси, произведени във Франция, бяха открити в негови лагери. Присъствието на бойци от чуждестранния френски легион в обкръжението на Хафтар не беше доказано, но съмненията оставаха. Играта на Франция в Либия, бивша италианска колония, но  част от глобалната сфера на влияние на Париж, е ясна - битката е за петрола и френските компании на терен.

Тоталният хаос, който зае мястото на диктатурата на Кадафи, след Арабската пролет започна да действа твърде неудобно за френския петролен гигант "Тотал". Неофициален Париж разбра, че ако иска да поддържа темп на растеж за дружествата си, има нужда от стабилна държава, която очевидно международно признатото правителство в Триполи не може да осигури. Хафтар обаче може. Вярно, никой не очаква, че ако вземе властта в Триполи, бившият генерал на Кадафи ще заложи на свободни избори, демокрация и свободен пазар. Целта обаче е оцеляването на бизнеса, а френският опит ясно показва, че Париж може да се разбира доста добре с различни африкански диктатори.

Съюзът, макар и неофициален, беше налице. Скрит, изчервяващ бузите, но излезе наяве. Като всяка срамна тайна.

И като казахме африкански диктатори - добре дошли в Сочи през октомври на 2019 година, - Путин и 43 лидери от континента имат какво да ви кажат.

Завръщането на Черния континент

"В крайна сметка всички тези програми имат обща цел: да подпомогнат африканците сами да решават наличните проблеми с оглед укрепване на самите африкански държави, на техния суверенитет и независимост."

Разбира се, изказването е на Владимир Путин по време на срещата. Никой друг, освен може би Слави Трифонов, не използва по-често думата "суверенитет" в световен мащаб. Вечната заплаха за руската независимост, която властите в Москва успешно продават на своето население вече 70 години, вече служи и като експортна стока лично производство на Кремъл. Вижте само как обвиняваните за близки връзки с обкръжението на Путин европейски лидери използват думата. И колко често. Но това е друга тема, за друг сюжет от руската хибридна война.

Темата е за Африка и за завръщането на Москва на континента. Срещата, за която споменахме, мина при небивал успех, бяха подписани няколко търговски контракта, направени бяха облекчения за няколко импортни и експортни стоки и, разбира се, бяха сключени няколко военни конкракта. Днешна Русия обича да минава направо на проблема, няма време за дипломатически игри - първо изпраща частни военни армии и съветници, след това започва да прави бизнес. Неукрепналите африкански държави, повечето лидери на които са обвинени в корупция и погазване на човешките права, са готови да приемат условията в отворени обятия. Военна база в ЦАР, посредничесво в Етиопия, помощ за Египет, малко "вносни" съветници в Судан - Русия гради съюзи из бившите бастиони на европейските колоси и, трябва да признаем, среща твърде малко отпор.

Отново обаче стигаме до Франция - един от най-големите играчи с влияние на Черния континент. Френските колонии в Африка по време на най-добрите години на империята достигат цели 32. Общо взето - почти половината от всички държави на континента. Въпреки че успешната операция по насаждане на вина в главата на днешните французи за действията на техните дядовци премина сравнително успешно, особено през последните години, страната успяваше да запази сравнително високата си степен на влияние в голяма част от бившите си владения. Никой не се отказва просто така от властта, това е ясно. Само че странно - след срещата в Сочи Макрон не протестира, не планира собствен такъв форум, не води дипломатически битки за затвърждане на историческите връзки. Даже напротив - когато Русия доказано се опита да стъпи с пълната си власт в Централноафриканската република, Париж отвърна вяло и неособено нахъсано. Изглеждаше, като да го прави по задължение, но и да признава, че няма особен интерес към проблема. Сега, след като лидерите на Мали, Сенегал и Камерун се черпеха щастливи с договори в ръце по плажовете на Сочи, изглежда, че правителството на Макрон отново няма планове за противопоставяне.

Разбира се, всяко твърдение за договорка между Париж и Москва ще бъде просто спекулация. Времето ще покаже дали опитите на Русия да се наложи в Африка ще пожънат успех и дали това ще стане с подкрепата на Франция. Към момента обаче е ясно, че двете страни опитват да поддържат изненадващо добри връзки извън територията на ЕС. Там, у дома, Макрон е гласовит привърженик на санкциите и държи да види връщането на Крим на Украйна. Когато обаче Путин засилва присъствието и влиянието си по света, ефектът на пеперудата в Европа ще бъде бърз и недвусмислен.

Отново на Балканите

Докато с едната ръка затваряше врати пред Македония и Албания, с другата Макрон отвори задната врата на ЕС за Сърбия.

"Европейският съюз трябва да се реформира за Сърбия", каза той по време на посещението си в Белград през това лято.

Не само това - Макрон изпълни част от речта си на сръбски. Дипломатически знак за уважение, но е малко странно да дойде от устата на французин - популярността на техния шовинизъм е достигнала до попкултурен феномен. Президентът говори за неразрушимата историческа връзка между двете страни, за общото им военно минало по време на Първата световна война и за последвалите братски отношения. Всичко това се случваше пред сиящия лик на Александър Вучич, който като че не можеше да се нарадва на късмета си. Вучич, който отдавна е смятан, за нещо като кукла на конци, контролирана от Владимир Путин, е великосръбски мечтател, момче от бригадите на Милошевич. Даже нарече касапина "велик лидер".

Че Франция и Сърбия имат сериозна историческа връзка - вярно е. Че Сърбия е част от орбитата на влияние на Русия - вярно е. Че ласкателствата на Макрон могат да се разчетат като опит да изтеглянето на Белград от прегръдката на Москва - не е вярно.

Щеше да е вярно, ако френският президент не беше спрял Македония и Албания за ЕС. Щеше да е доказателство, че Европа е чист идеал, който не е просто клуб на богатите, а честен и достоен учител, който вижда грешките на своите ученици и ги поощрява, а не ги пляска през ръцете. Щеше да е вярно, ако с такова действие Макрон беше изпратил и сигнал към самата Сърбия - правете реформи, оставете миналото и национализма назад и имате бъдеще в ЕС. Той направи обратното.

Не, не е пресилено, че ветото на Макрон тласка Балканите в ръцете на Москва. Дни след решенето му правителствтото на Зоран Заев в Скопие подаде оставка. Дни след това из улиците на Охрид, Дойран и Делчево хората говореха за предателство - "ние сменихме името си, а те ни се подиграха". И са прави. ЕС в лицето на Макрон се подигра с Македония и Албания.

Полумъртвата ВМРО-ДПНЕ, руското прокси във Владата, отново се поизправя на крака. Сега спуснатите от Москва опорки за тежкото лицемерие на Запада ще заработят на пълни обороти. Москва ще пристигне като спасител с милиарди за инфраструктурни проекти. Ще има съветници, ще има посредничество, ще има "подаръци". Почакайте само няколко месеца.

С един шут Макрон изкърти добре пазените врати на съюза, вместо с леко движение да ги открехне леко за две страни, които преживяха достатъчно от ботуша на Москва. Всичко обаче е в ръцете на самите македонци. Ако те се опънат, както многократно историята го е показвала, сплетните на големите нямат значение. СЪюз или не, Макрон и Путин отново са от една и съща страна. Съвпаденията започват да стават твъде много.

Особено след като Русия отново има глас в Съвета на Европа. Тя беше върната там, след като беше изключена заради анексията на Крим. Един от основните двигатели на връщането? Не, няма да ви изненадам.

Къде е България?

До под кривата круша. Всичките усилия на Борисов да се представя като истински геополитически играч в центъра на Брюксел ще се сгромолясат, ако Скопие и Тирана не получат право да започнат преговори за присъединяване към ЕС. Просто защото за всички е видно, че най-много усилия той хвърли именно там - цялото ни председателство мина под знака на приобщаването на Западните Балкани. Всичко това днес изглежда като обикновено хвалебствие, защото резултат няма. Отвъд личните амбиции на българския премиер обаче, които все пак - трябва да признаем, бяха в интерес на национални ни интерес, България ще загуби най-вече от поредното фавозириране на Сърбия на Балканите.

В продължение на твърде много години Сърбия беше отглеждана като лидер в региона, беше поддържан нейният бесен национализъм и това доведе до най-кървавата война в Европа след Втората световна.

Сега, въоръжен с подкрепата на Франция и Русия, Белград изглежда отново вдъхновен да пробва да води парада. Идеи за някакъв вид балкански Шенген, минисъюз - митнически и икономически, се прокрадват в публичните изяви на официалните сръбски лица, а целта е ясна - сръбска доминация на Балканите. За България - която вече 12 години е член на ЕС и 15 на НАТО, това е абсолютен дипломатически провал. София е длъжна да вземе мерки, които да поддържат нивото й на важност в региона, а не просто да се хвали с такова. Защото докато мониторинговите доклади падат, а ЕС все повече вдига ръце от нас, на западната ни граница градят планове.

Страната ни неколкократно за последните 100 години изпуска възможността да стана регионален лидер. На път сме да го сторим още веднъж.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Мале, враговете дебнат отвсякъде,

от Москва, от Париж, от Берлин...

Само от ул. "Козяк" идва единствената, необоримата, грееща с ярка светлина ИСТИНА!

О Ва, Шингтон, ти пак пламтиш!
hallucination tasd's picture
hallucination tasd
MHallucinatioN

USA number 1

Позицията на Макрон е че ЕС първо трябва да се реформира, а след това да се разширява.В същото време не може да проведе никакви реформи в самата Франция, която продължава да затъва в дълговото блато. Италия и Испания са в същото положение. Испанците дори си имат проблеми с баските и каталунците, които си искат свое Косово. Да не говорим пък за Брекзита и цялата каша покрай него. И на фона на всички тези проблеми видите ли всички трябва да спрат и радушно да приемат Северна Македония и Албания, защото иначе Путин щял да се възползва от тяхното неприемане. Абе, вселенски заговор направо има за тези две държави.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията