Article_top

Веднъж цар Акбар начертал една дълга права линия и попитал министрите си:
‒ Как може да се направи тази линия по-къса, без човек да се докосва до нея?
Бирбал, когото смятали за най-мъдрия човек в държавата, се приближил и начертал близо до първата линия друга, но по-дълга от нея. 

Тази книга е за хората, които чертаят по-дългата линия.

Има, както знаем, два начина твоята кула да е по-висока от чуждата – като събаряш чуждата или като строиш своята. Хората на по-дългата линия не се интересуват от чуждите кули, те строят своите. А когато видят много висока чужда кула – радват се. Защото „щом някой може, значи и аз мога“ е тяхното верую. 

Бирбал бил най-мъдрият човек в държавата, казва притчата, затова се сетил да начертае по-дълга линия и така да направи вече нарисуваната по-къса. Не просто най-образованият, не само най-умният - най-мъдрият! Най-мъдрите знаят неща, които не се учат в училище, не ги пише в учебниците. Те знаят, че риск и шанс са едно и също нещо, точно както успех, провал и урок са едно и също.

Те са наясно, че енергията да мърмориш за нещо, което не става, понякога е дори по-голяма от енергията да се заемеш и да направиш самото нещо. Те са от късметлиите, които са усетили, че завистта, търсенето на оправдания и леността са тежки за носене, макар да изглеждат най-лекият път. Те не чакат, не молят, не обвиняват света около себе си - те действат. И знаят какво помага на действието. Свободата работи за тях, сега я имат. 

Хората, които чертаят по-дългата линия, са онези, които водят общността напред. Те имат този талант. Даниел Пенев пък притежава таланта да ги забелязва и да ги описва, за да ни ги подари. И четейки за тях, да се приближим до мъдростта, като си кажем: „Щом те могат, значи и ние можем“.

Тази книга се отваря със съмнение и се затваря с възхищение. Нямаше да сме българи, ако не беше така. Всяка от описаните истории е урок по кураж. И затова прилича на учебник за мъдрите неща, които обикновено не са в учебниците, а в живота наоколо.

Веселина Седларска

 

Даниел Пенев (26 г.) е журналист, преводач и редактор. Бил е стажант в bTVDnevnik.bg и Reduta.bg, както и в офиса на Мария Габриел в Европейския парламент в Брюксел. Негови материали са публикувани в български и международни медии като Клуб ZBBC ЗнаниеTrueStory.bgEurActiv.com и Balkan Insight.

Клуб Z публикува откъс от книгата „Хората, които променят България“ на Даниел Пенев. 

България се нуждае от повече живи хора

„В България нищо не става.“
„В тази страна няма място за възпитани, честни и трудолюбиви хора.“
„Сам нищо няма да промениш!“
„Тук е така.“
„Спасявай се час по-скоро!“

Ако сте на възраст между 15 и 35 г., сигурно редовно попадате на подобни коментари за ситуацията в България. И как да е другояче след три бурни десетилетия на сътресения, разочарования, предателства, загуби и раздели. Болката, която съпътства прехода ни към демокрация, ни накара да се затворим в себе си, да таим злоба спрямо всичко и всички тук и да се възприемаме за обречени, сякаш сме осъдени на доживотен затвор без право на обжалване. И сякаш от изборите и действията ни не зависи нищо!

Израснах в семейство, което, за щастие, никога не е имало финансови затруднения. Въпреки това в гимназията, подобно на стотици хиляди мои сънародници, аз започнах да си представям бъдещето си извън пределите на България. Все пак като дете на прехода съм се наслушал как в България нищо не се получава, как страната тъне в мизерия и как всеки, който може и има смелостта да предприеме тази стъпка, се спасява в чужбина, прокуден от лошо образование и здраве-опазване, корупция и покварено правосъдие.

Покрай обучението и пътуванията ми в чужбина постепенно осъзнах, че аз и много други българи имаме изкривена представа за България. Споменатите проблеми продължават да тровят живота на немалко от нас. Те обаче не би трябвало да ни служат за извинение да смятаме, че на тази земя няма по-изстрадал народ от нас. Ако анализираме положението, в което се намираме, в правилния контекст, ще установим, че към 2019 г. България е източник не само или основно на проблеми, а и на чудесни възможности.

Като граждани на Европейския съюз (ЕС) ние имаме свободата да пътуваме във всяка от останалите страни членки на общността само с лична карта. Същото важи и за страни като Швейцария, Норвегия и Исландия, които не са в ЕС, но прилагат голяма част от неговото законодателство. С български паспорт пък можем да пътуваме до още над 130 държави – от Турция, Египет и Мароко през Канада, Бразилия и Сингапур до Сейшелите, Бахамите и Малдивите. Тази свобода на пътуване е факт само 30 години след края на един период, през който родителите ни са можели да пътуват само до „правилно ориентирани“ в идеологически план държави – и то при определени условия. 

Някои ще контрират, че днешната ситуация не се различава особено от ситуацията преди 1989 г., понеже истински свободни да пътуват са само хората, които могат да си го позволят. Да, парите играят важна роля. Няма обаче никакъв спор, че независимо от финансовите ми възможности, за мен е в пъти по-добре да живея в страна, в която аз решавам къде, кога, как и с кого да пътувам, отколкото в страна, в която тези решения зависят от бюрократи, чиито решения зависят от заповедите на техните началници, чиито решения зависят от политическите пристрастия и цели на „бащата на нацията“ и неговите съратници, чиито решения – в случая на социалистическа България – зависят от политическите пристрастия и цели на лидерите на друга държава.

Предимствата на това да живееш в България през 2019 г. не се изчерпват със свободата на пътуване. Може би най-големият плюс е мирът – онова благо, което остава мираж за милиони хора в Близкия изток и други части на света в постоянно военно положение. Фактът, че приемаме мира за даденост, говори красноречиво за огромния напредък, който сме постигнали. Този мир прави възможни всички останали елементи на един пълноценен живот като достъп до питейна вода, храна, образование, здравеопазване, работа и щастливи мигове в компанията на близки и приятели.

Друг огромен плюс на живота в България е изобилието от възможности да използваш знанията, уменията и контактите си в полза на общото благо. Да, България тепърва трябва да се справя с много предизвикателства, но ние имаме свободата (а донякъде и привилегията) да участваме в този процес. Когато подхождаме градивно, дупките по улицата, счупените пейки в парка, застаряването на учителите, лошите условия в болниците, неуредиците в градския транспорт и ограничените средства за култура и изкуство могат да се превърнат в материали за изграждане на една по-хубава България. 
Добрата новина: през последните 15 години тук се завръщат все повече българи, учили в някои от най-реномираните висши учебни заведения в света. И не, те не се връщат, защото са се „провалили“ в чужбина, както обичат да натъртват злите езици, а защото виждат поле за изява и смисъл в това да използват опита и контактите си на родна земя.

Аз, който дълги години си представях, че ще градя кариера на Запад, започнах да гледам по един по-различен начин на България през 2015 г. Тогава, като участник в стажантската програма на bTV, интервюирах млада дама, която се беше върнала в България след петгодишно следване в Германия, Холандия и Португалия. Покрай нея се запознах с дейността и част от екипа на Сдружение „Тук-Там“, което свързва българите с образование и опит в чужбина и българите в страната. През септември същата година се присъединих към екипа на TrueStory.bg – платформа, която представя вдъхновяващи личности, инициативи и каузи и така предлага алтернатива на преобладаващо негативното съдържание в традиционните медии. Оттогава насам се запознах с редица образовани, възпитани и дейни българи, които с работата си доказват, че развитието на България зависи основно от ценностите, съзидателността и стремежите ни. 

В момента съм на 26 г. Върнах се в България, след като завърших магистратурата си по международни отношения в Централноевропейския университет в Будапеща. Вече две години живея и работя тук, като се опитвам да съчетавам занимания, които ми носят усещане за смисъл и ме провокират да давам най-доброто от себе си всеки ден. В същото време продължавам да използвам всяка възможност за пътувания и обучения в чужбина, защото знам колко ценен е този опит.

Днес мога смело да заявя, че се чувствам прекрасно в България. Това в никакъв случай не означава, че съм надянал розови очила и съм сляп за предизвикателствата, пред които продължава да бъде изправена страната ни. Просто се научих да анализирам случващото се тук в по-широк план и съм се фокусирал върху това да градя, колкото ми позволяват силите, вместо да руша или да преча на другите да градят. В тази връзка е добре да осмислим и запомним думите на американския писател, философ, теолог и борец за човешки права Хауърд Търман:

Не се питайте от какво се нуждае светът. Запитайте се какво ви кара да живеете истински и го направете, защото светът се нуждае от живи хора.

Надявам се историите в тази книга да ви вдъхновят да търсите позитивното, да мечтаете смело и да живеете пълноценно. Не казвам, че ще е лесно, но трудностите по пътя правят пътуването далеч по-вълнуващо. Вярвам, че България се нуждае от повече живи хора. Защото колкото по-живи сме ние, толкова по-жива ще бъде и тя!

 

Веднъж цар Акбар начертал една дълга права линия и попитал министрите си:
‒ Как може да се направи тази линия по-къса, без човек да се докосва до нея?
Бирбал, когото смятали за най-мъдрия човек в държавата, се приближил и начертал близо до първата линия друга, но по-дълга от нея. 

Тази книга е за хората, които чертаят по-дългата линия.

Има, както знаем, два начина твоята кула да е по-висока от чуждата – като събаряш чуждата или като строиш своята. Хората на по-дългата линия не се интересуват от чуждите кули, те строят своите. А когато видят много висока чужда кула – радват се. Защото „щом някой може, значи и аз мога“ е тяхното верую. 

Бирбал бил най-мъдрият човек в държавата, казва притчата, затова се сетил да начертае по-дълга линия и така да направи вече нарисуваната по-къса. Не просто най-образованият, не само най-умният - най-мъдрият! Най-мъдрите знаят неща, които не се учат в училище, не ги пише в учебниците. Те знаят, че риск и шанс са едно и също нещо, точно както успех, провал и урок са едно и също.

Те са наясно, че енергията да мърмориш за нещо, което не става, понякога е дори по-голяма от енергията да се заемеш и да направиш самото нещо. Те са от късметлиите, които са усетили, че завистта, търсенето на оправдания и леността са тежки за носене, макар да изглеждат най-лекият път. Те не чакат, не молят, не обвиняват света около себе си - те действат. И знаят какво помага на действието. Свободата работи за тях, сега я имат. 

Хората, които чертаят по-дългата линия, са онези, които водят общността напред. Те имат този талант. Даниел Пенев пък притежава таланта да ги забелязва и да ги описва, за да ни ги подари. И четейки за тях, да се приближим до мъдростта, като си кажем: „Щом те могат, значи и ние можем“.

Тази книга се отваря със съмнение и се затваря с възхищение. Нямаше да сме българи, ако не беше така. Всяка от описаните истории е урок по кураж. И затова прилича на учебник за мъдрите неща, които обикновено не са в учебниците, а в живота наоколо.

Веселина Седларска

 

Даниел Пенев (26 г.) е журналист, преводач и редактор. Бил е стажант в bTVDnevnik.bg и Reduta.bg, както и в офиса на Мария Габриел в Европейския парламент в Брюксел. Негови материали са публикувани в български и международни медии като Клуб ZBBC ЗнаниеTrueStory.bgEurActiv.com и Balkan Insight.

Клуб Z публикува откъс от книгата „Хората, които променят България“ на Даниел Пенев. 

България се нуждае от повече живи хора

„В България нищо не става.“
„В тази страна няма място за възпитани, честни и трудолюбиви хора.“
„Сам нищо няма да промениш!“
„Тук е така.“
„Спасявай се час по-скоро!“

Ако сте на възраст между 15 и 35 г., сигурно редовно попадате на подобни коментари за ситуацията в България. И как да е другояче след три бурни десетилетия на сътресения, разочарования, предателства, загуби и раздели. Болката, която съпътства прехода ни към демокрация, ни накара да се затворим в себе си, да таим злоба спрямо всичко и всички тук и да се възприемаме за обречени, сякаш сме осъдени на доживотен затвор без право на обжалване. И сякаш от изборите и действията ни не зависи нищо!

Израснах в семейство, което, за щастие, никога не е имало финансови затруднения. Въпреки това в гимназията, подобно на стотици хиляди мои сънародници, аз започнах да си представям бъдещето си извън пределите на България. Все пак като дете на прехода съм се наслушал как в България нищо не се получава, как страната тъне в мизерия и как всеки, който може и има смелостта да предприеме тази стъпка, се спасява в чужбина, прокуден от лошо образование и здраве-опазване, корупция и покварено правосъдие.

Покрай обучението и пътуванията ми в чужбина постепенно осъзнах, че аз и много други българи имаме изкривена представа за България. Споменатите проблеми продължават да тровят живота на немалко от нас. Те обаче не би трябвало да ни служат за извинение да смятаме, че на тази земя няма по-изстрадал народ от нас. Ако анализираме положението, в което се намираме, в правилния контекст, ще установим, че към 2019 г. България е източник не само или основно на проблеми, а и на чудесни възможности.

Като граждани на Европейския съюз (ЕС) ние имаме свободата да пътуваме във всяка от останалите страни членки на общността само с лична карта. Същото важи и за страни като Швейцария, Норвегия и Исландия, които не са в ЕС, но прилагат голяма част от неговото законодателство. С български паспорт пък можем да пътуваме до още над 130 държави – от Турция, Египет и Мароко през Канада, Бразилия и Сингапур до Сейшелите, Бахамите и Малдивите. Тази свобода на пътуване е факт само 30 години след края на един период, през който родителите ни са можели да пътуват само до „правилно ориентирани“ в идеологически план държави – и то при определени условия. 

Някои ще контрират, че днешната ситуация не се различава особено от ситуацията преди 1989 г., понеже истински свободни да пътуват са само хората, които могат да си го позволят. Да, парите играят важна роля. Няма обаче никакъв спор, че независимо от финансовите ми възможности, за мен е в пъти по-добре да живея в страна, в която аз решавам къде, кога, как и с кого да пътувам, отколкото в страна, в която тези решения зависят от бюрократи, чиито решения зависят от заповедите на техните началници, чиито решения зависят от политическите пристрастия и цели на „бащата на нацията“ и неговите съратници, чиито решения – в случая на социалистическа България – зависят от политическите пристрастия и цели на лидерите на друга държава.

Предимствата на това да живееш в България през 2019 г. не се изчерпват със свободата на пътуване. Може би най-големият плюс е мирът – онова благо, което остава мираж за милиони хора в Близкия изток и други части на света в постоянно военно положение. Фактът, че приемаме мира за даденост, говори красноречиво за огромния напредък, който сме постигнали. Този мир прави възможни всички останали елементи на един пълноценен живот като достъп до питейна вода, храна, образование, здравеопазване, работа и щастливи мигове в компанията на близки и приятели.

Друг огромен плюс на живота в България е изобилието от възможности да използваш знанията, уменията и контактите си в полза на общото благо. Да, България тепърва трябва да се справя с много предизвикателства, но ние имаме свободата (а донякъде и привилегията) да участваме в този процес. Когато подхождаме градивно, дупките по улицата, счупените пейки в парка, застаряването на учителите, лошите условия в болниците, неуредиците в градския транспорт и ограничените средства за култура и изкуство могат да се превърнат в материали за изграждане на една по-хубава България. 
Добрата новина: през последните 15 години тук се завръщат все повече българи, учили в някои от най-реномираните висши учебни заведения в света. И не, те не се връщат, защото са се „провалили“ в чужбина, както обичат да натъртват злите езици, а защото виждат поле за изява и смисъл в това да използват опита и контактите си на родна земя.

Аз, който дълги години си представях, че ще градя кариера на Запад, започнах да гледам по един по-различен начин на България през 2015 г. Тогава, като участник в стажантската програма на bTV, интервюирах млада дама, която се беше върнала в България след петгодишно следване в Германия, Холандия и Португалия. Покрай нея се запознах с дейността и част от екипа на Сдружение „Тук-Там“, което свързва българите с образование и опит в чужбина и българите в страната. През септември същата година се присъединих към екипа на TrueStory.bg – платформа, която представя вдъхновяващи личности, инициативи и каузи и така предлага алтернатива на преобладаващо негативното съдържание в традиционните медии. Оттогава насам се запознах с редица образовани, възпитани и дейни българи, които с работата си доказват, че развитието на България зависи основно от ценностите, съзидателността и стремежите ни. 

В момента съм на 26 г. Върнах се в България, след като завърших магистратурата си по международни отношения в Централноевропейския университет в Будапеща. Вече две години живея и работя тук, като се опитвам да съчетавам занимания, които ми носят усещане за смисъл и ме провокират да давам най-доброто от себе си всеки ден. В същото време продължавам да използвам всяка възможност за пътувания и обучения в чужбина, защото знам колко ценен е този опит.

Днес мога смело да заявя, че се чувствам прекрасно в България. Това в никакъв случай не означава, че съм надянал розови очила и съм сляп за предизвикателствата, пред които продължава да бъде изправена страната ни. Просто се научих да анализирам случващото се тук в по-широк план и съм се фокусирал върху това да градя, колкото ми позволяват силите, вместо да руша или да преча на другите да градят. В тази връзка е добре да осмислим и запомним думите на американския писател, философ, теолог и борец за човешки права Хауърд Търман:

Не се питайте от какво се нуждае светът. Запитайте се какво ви кара да живеете истински и го направете, защото светът се нуждае от живи хора.

Надявам се историите в тази книга да ви вдъхновят да търсите позитивното, да мечтаете смело и да живеете пълноценно. Не казвам, че ще е лесно, но трудностите по пътя правят пътуването далеч по-вълнуващо. Вярвам, че България се нуждае от повече живи хора. Защото колкото по-живи сме ние, толкова по-жива ще бъде и тя!

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Вярно е,

чудесата и всичко останало се правят от хората. Ако г- н Пенев под живи хора разбира нормалните българи, тези, които милеят за род и родина, а не националистите , не и генетичните българи-някакви фили, които поставят на преден план чужди национални интереси пред българските, е абсолютно прав.

България се нуждае от българи, които да работят за българските каузи и в същото време са готови да споделят с други постигнатото, да бъдат готови и за интеграция в ЕС, българи патриоти, които са готови на всичко за благото и просперитета на България, а не за окрадването и за харизването й, не и за изгонване на живите българи от исконната им земя!

Талантливите могат от нищото, от дребното на глед, да сътворят поезия, и всякакъв друг вид литература, публицистика и т.н.


Пожелаваме на г-н Пенев здраве и куп нови книги!
Pen40's picture
Pen40
Pen40

Много хубаво,

Но хората които променят България не са описаните от г-н Пенев, колкото и вдъхновяващи и живи да са. Хората, които наистина променят България ги знаем поименно и за съжаление те променят България към по-лошо.
Според мен до 5 години героите на г-н Пенев, както и самият той, до един ще са напуснали страната. Казана дума, хвърлен камък.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?