Article_top

Битува масово схващане, за съжаление и в политическите кръгове, че държавата е някакво митично същество с неизчерпаеми сили и възможности. А какъв е техният източник – никой не коментира и не разсъждава. Държавата черпи сили (пълни държавния бюджет), за да поддържа своя репресивен и административен апарат, от две места: собствени приходи и данъчни постъпления.

Първите се формират от приходи от имущество, собственост на държавата. На първо място са обектите, които са изключителна държавна собственост: подземни богатства, води, плажна ивица и др. На второ място са приходите от икономическа дейност, а на трето място е възможно да се реализират приходи от продажба на активи, частна държавна собственост.

Данъчните постъпления – както е известно – са принудително иззети от гражданите средства под формата на преки, косвени, местни, централни и други данъци, в т.ч. и осигуровки. Умишлено извеждам осигуровките отделно, тъй като има системи, в които осигуровките не се разглеждат като данъци. Но в условия на солидарна осигурителна система, където няма лични средства, които отиват в лична сметка и се наследяват, а принудително отиват в общ кюп и се разпределят централизирано, те не са нищо по-различно от данъци.

Най-важният въпрос, който не е получавал акцент през последното десетилетие в публичното пространство, е за размера на едните и другите приходи в държавната хазна.

В България трайно размерът на собствените приходи съставлява едва около 13-14% в приходната част от бюджета, а данъчните и осигурителните – около 83-84%, като разликата до 100% се допълва от перо „Помощи“.

Числата по безспорен начин доказват, че държавата зависи почти изцяло от иззетия от гражданите доход под формата на данъци и осигуровки. Т.е. държавата би била фикция без данъкоплатците. Финансовият спонсор на държавата е българският данъкоплатец, а не нейният министър-председател.

Изложените като за седмокласник съждения целят да онагледят елементарната зависимост от няколко века насам по оста „повече уважение към данъкоплатеца – повече предприемчивост и производителност – по-богата държава“. Казвам „няколко века“ съвсем умишлено.

Владетелите в по-далечното минало са били толкова богати и силни, колкото населението им, което плащало ренти за ползването на земята, е било производително и многобройно.

Коректната аналогия на владетел в тогавашния строй с днешните времена е именно националната държава. А не действащият министър-председател. В днешни времена колкото по-предприемчиви и богати са гражданите, толкова по-богата ще е и държавата. Или изречено с негативна конотация – власт, която не уважава данъкоплатците, а гледа на тях като на брашнен чувал, обрича страната си на бедност.

Болестта „авторитарен модел на разходване на публични финанси“

Тук вече е основният разговор през кои обществени процеси се изразява уважението и цялостното отношение на управляващите към българските граждани. То със сигурност заляга в един основен документ на централната власт и в един на всяка местна власт. Всъщност това е и най-същественият политически документ, който една власт изготвя. А именно Бюджет на Република България и съответно бюджет на всяка българската община. Там се залагат приоритетите на властта, политиките и практически се решават проблемите на хората.

Когато погледнеш Закона за публични финанси, националния и общинските бюджети, виждаш как Борисов е възможен в България. Виждаш защо е възможно някой да раздава общите ни пари през прозореца на джип.

Числата никога не могат да ни излъжат

В България на всеки 100 лв. данъци за бизнеса по-малко от 4 лв. остават в българските общини. Средните нива в Европа са различни – на всеки 100 лв. платени от бизнеса данъци 40 лв. остават в общината, където се извършва дейността. Най-положителните примерни, като изключим Швейцария, тъй като тя е особен случай, са скандинавски държави, където до 75% от платените данъци остават там, където са изработени. Едновременно с това средните числа за последното десетилетие в България свидетелстват за факта, че близо 2/3 от бюджетите на общините се финансират от държавни трансфери, което прави избраните от хората кметове напълно зависими от назначените партийни функционери за министри. Тези числа свидетелстват по безспорен начин за авторитарния по същество руски модел на разпределяне на публични финанси, в който живеем. За модел, при който формиране и провеждане на местни политики са поставени под въпрос поради зависимостта от шепа хора, стоящи на стотици километри. Има едно правило, което практически няма изключение – силно децентрализираните страни са практически задължително богати. Като изключим петролните оазиси, но не всички, обратното правило също няма изключение – най-силно централизираните страни са задължително бедни.

И именно всички тези данни говорят за отношението на властта към данъкоплатците. Централната власт практически иззема общите ни пари и оттам еднолично ги разпределя, както сметне за добре. Това е централизация в чист вид.

Какви са симптомите на болестта?

Еднолично, авторитарно управление – предколедно време, сряда, заседание на Министерския съвет. По обяд разбираме от медии, че властта е раздала близо 3 милиарда лева на когото както си иска. Сторила го е чрез постановление на Министерския съвет. В общия случай – „за нашите кметове пари има, за опозицията няма“. И това на ръба на конституцията.

Данъкът се превръща в кражба – парите отиват в мащабни далавери от ранга на КТБ и АЕЦ „Белене“, вместо да подобряват институционалната среда и да правят на хората живота по-добър.

Общини, неспособни да решат нито един проблем. Премиер се вози на джип и през прозореца му решава проблемите на хората. Това в управлението на компании се нарича „мениджъра пожарникар“. В случая е особено валидно не защото премиерът е пожарникар, а тъй като цялото държавно управление е изправено да решава проблеми, след като са възникнали, а не да дава превенция на това.

Срастване на партията с държавата (чиновническа напаст) – ПП ГЕРБ и ПП БСП организират свои национални партийни форуми. На тях преобладаващата членска маса са партийни функционери от министерства, агенции, общини, комисии и други подобни до безкрайност.

За да си намериш работа, би помогнало да бъдеш част от партия. За да приемат детето ти в детска градина, е добре да бъдеш част от управляващата партия. За да получиш по-бързо разрешително за бизнес, е хубаво да си партиен функционер.

Подчинение на демократично избрани кметове пред партийни чиновници – кметове на общини висят пред кабинетите на министрите, за да целунат пръстен и да получат за своята община подаяние – от парите на хората, които са ги избрали.  

Висока неудовлетвореност – хората не са доволни от свършеното с платените данъци. Не виждат резултат от парите, които са дали в централната хазна. Остават с усещането, че е по-добре да не плащат, тъй като така или иначе „нищо не се случва“.

Безконтролна власт – далечната власт практически е безконтролна за разлика от по-близката. Общото правило е, че най-близката власт най-лесно се контролира.

В заключение можем да твърдим обосновано през социални и икономически показатели, че сегашният модел на публични финанси възпроизвежда фалшива република на диктатурата и партийната номенклатура.

Възможното лечение

Никоя власт не познава нуждите на българските граждани по-добре от тази, които стои най-близо до тях. Най-близката власт подлежи на най-сериозен граждански контрол. Именно поради това всеки проблем трябва да се решава на мястото, където възниква, от хората и властите, които засяга. Кварталът, селото, входът и семейството, които решават проблемите си и сами контролират властта, стояща непосредствено до тях, заемат огромна част от обществения договор в развитите европейски страни.

Единственият лек е максимално доближаване на управлението на публичните пари до хората, което ще повиши ефективността на разходването им, ще подобри публичните услуги, като ги доближи до местните потребности. Тогава хората ще са по-склонни да плащат данъци за услугите, които ценят. Тогава българският данъкоплатец ще държи отговорни изборните представители, което води до засилен стремеж за подобряване на тези услуги. Децентрализацията на общите ни пари ще прекъсне пъпната връв между чиновниците в министерствата и тяхното прекомерно овластяване да диктуват дневния ред в общини на стотици километри от тях. Хората най-добре познават своите проблеми и могат да оценят какво е добре за тях и за техните семейства, затова трябва и те да определят как да се харчат данъци, които са платили.

Как е възможна промяната?

Първо, следва да е ясно, че е невъзможно в кратък период да се извърши процесът по децентрализация. Невъзможно е, тъй като трябва да се даде възможност както на българските общини, така и на гражданите да създадат култура по самоуправление и способност за управление на общите пари. Това е път, който със сигурност отнема време.

Конкретни стъпки, които могат да се реализират в разумен времеви порядък, обаче има. Например:

Между 10 и 15% от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ – който плаща всеки работещ, получател на наем, рента и т.н. – б.р.) да остават в общините, като до четвъртата година да достигне 60% общински дял.

Данъкът върху доходите на физически лица е най-равномерно разпределеният в България данък. Предоставянето на процент от този данък на българските общини не би изисквало въвеждане на нови изравнителни механизми. Тази мярка е възможно да бъде изпълнена незабавно.

Впоследствие да се реформира ДДФЛ с възможност общински дял от него да бъде променян от местната власт при запазване на общата данъчна тежест от 10%.

Друга мярка може да бъдат промени в Конституцията и предоставяне на общините на правомощия да определят видовете местни такси.

Нужен е и преглед на законодателството, вменяващо на общините ангажименти без осигурено финансиране по нетипични местни услуги и прехвърлянето им към централната власт или осигуряване на финансиране за конкретните ангажименти. Класически пример за втората хипотеза е общинската пътна мрежа, която е с дължината на републиканската (19 500 км), но общините нямат ресурс за поддръжката ѝ. За разлика от републиканската, която се поддържа от винетни/тол такси, европари и републиканския бюджет.

Необходими са и промени в Закона за публичните финанси, насочени към оптимизиране и опростяване на средата, в която се съставят, приемат и изпълняват общински бюджети.

Абсурдът – българската страна приема официално европейските принципи на местно самоуправление

България е ратифицирала Хартата за местно самоуправление още през 1995 г. Аргументите за този формален акт са валидни и днес. А именно, че всички децентрализирани държави без изключение са проспериращи и разходват публичния ресурс максимално ефективно; авторитарният модел на публични финанси води до диктат на партийни интереси; кварталът, селото, входът и семейството, които решават проблемите си и сами контролират властта, стояща непосредствено до тях, заемат огромна част от обществения договор в развитите европейски страни.

Разбира се, противници на децентрализацията изтъкват, че малките общини ще останат без приходи, тъй като там няма действаща икономика. Тук е важно да маркираме две съществени неща. Реформата, наречена финансова децентрализация, минава задължително през нова карта на българските общини, която е съобразена най-малко със следните две неща:

  • Следва да се уредят чудовищните дисбаланси между съседни общини, при които ставаме свидетели на завидно богати общини като Челопеч с едно населено място да разхищават собствени приходи, а в съседство на тях да има други, малки, свръхбедни общини като Антон, отново с едно населено място, която практически е неспособна да реализира и една политика със собствени приходи, а финансова корекция от 100 000 лв. я прави неспособна да функционира години наред.
  • „Нова карта на българските общини“ не означава задължително окрупняване на база съществуващ бизнес. Да, на места това е не просто възможно, но е и необходимо. Но в други региони следва да се  вземе предвид потенциалът за развитие на общините в резултат на нововменени реални инструменти на общините да провеждат 1) собствена политика и да се конкурират със съседните общини; 2) политики по сътрудничество, заедно с други общини в името на обща цел. Към момента няма реални такива работещи механизми. Но и двата инструмента биха довели до отговорна преценка как трябва да серазреши визираният по-горе проблем с община Челопеч и община Антон. В такива случаи има варианти да окрупняваме, за да направим изкуствено по-бедните по-богати и по-богатите - по-бедни, или да ги поставим в условия на конкуренция в името на създаване напо-добра среда за бизнес и живот с цел миграция на фирми и по-високи приходи в хазната? Аз предпочитам второто, когато това е възможно – ще стимулира и администрациятада подобрява публичната среда за бизнес, а оттам и качеството на живот на хората.

А дали 25 години след формалното ратифициране на хартата ще дойде моментът, когато и ще я приложим, зависи изцяло от нас – от българските граждани.

----

* Йордан Иванов е адвокат, председател на ДСБ-Пловдив и член на управленската алтернатива на „Демократична България“ с ресор регионално развитие и децентрализация. Текстът му е публикуван във февруарския брой на сп. "Клуб Z". Още материали можете да прочетете тук.

 

Битува масово схващане, за съжаление и в политическите кръгове, че държавата е някакво митично същество с неизчерпаеми сили и възможности. А какъв е техният източник – никой не коментира и не разсъждава. Държавата черпи сили (пълни държавния бюджет), за да поддържа своя репресивен и административен апарат, от две места: собствени приходи и данъчни постъпления.

Първите се формират от приходи от имущество, собственост на държавата. На първо място са обектите, които са изключителна държавна собственост: подземни богатства, води, плажна ивица и др. На второ място са приходите от икономическа дейност, а на трето място е възможно да се реализират приходи от продажба на активи, частна държавна собственост.

Данъчните постъпления – както е известно – са принудително иззети от гражданите средства под формата на преки, косвени, местни, централни и други данъци, в т.ч. и осигуровки. Умишлено извеждам осигуровките отделно, тъй като има системи, в които осигуровките не се разглеждат като данъци. Но в условия на солидарна осигурителна система, където няма лични средства, които отиват в лична сметка и се наследяват, а принудително отиват в общ кюп и се разпределят централизирано, те не са нищо по-различно от данъци.

Най-важният въпрос, който не е получавал акцент през последното десетилетие в публичното пространство, е за размера на едните и другите приходи в държавната хазна.

В България трайно размерът на собствените приходи съставлява едва около 13-14% в приходната част от бюджета, а данъчните и осигурителните – около 83-84%, като разликата до 100% се допълва от перо „Помощи“.

Числата по безспорен начин доказват, че държавата зависи почти изцяло от иззетия от гражданите доход под формата на данъци и осигуровки. Т.е. държавата би била фикция без данъкоплатците. Финансовият спонсор на държавата е българският данъкоплатец, а не нейният министър-председател.

Изложените като за седмокласник съждения целят да онагледят елементарната зависимост от няколко века насам по оста „повече уважение към данъкоплатеца – повече предприемчивост и производителност – по-богата държава“. Казвам „няколко века“ съвсем умишлено.

Владетелите в по-далечното минало са били толкова богати и силни, колкото населението им, което плащало ренти за ползването на земята, е било производително и многобройно.

Коректната аналогия на владетел в тогавашния строй с днешните времена е именно националната държава. А не действащият министър-председател. В днешни времена колкото по-предприемчиви и богати са гражданите, толкова по-богата ще е и държавата. Или изречено с негативна конотация – власт, която не уважава данъкоплатците, а гледа на тях като на брашнен чувал, обрича страната си на бедност.

Болестта „авторитарен модел на разходване на публични финанси“

Тук вече е основният разговор през кои обществени процеси се изразява уважението и цялостното отношение на управляващите към българските граждани. То със сигурност заляга в един основен документ на централната власт и в един на всяка местна власт. Всъщност това е и най-същественият политически документ, който една власт изготвя. А именно Бюджет на Република България и съответно бюджет на всяка българската община. Там се залагат приоритетите на властта, политиките и практически се решават проблемите на хората.

Когато погледнеш Закона за публични финанси, националния и общинските бюджети, виждаш как Борисов е възможен в България. Виждаш защо е възможно някой да раздава общите ни пари през прозореца на джип.

Числата никога не могат да ни излъжат

В България на всеки 100 лв. данъци за бизнеса по-малко от 4 лв. остават в българските общини. Средните нива в Европа са различни – на всеки 100 лв. платени от бизнеса данъци 40 лв. остават в общината, където се извършва дейността. Най-положителните примерни, като изключим Швейцария, тъй като тя е особен случай, са скандинавски държави, където до 75% от платените данъци остават там, където са изработени. Едновременно с това средните числа за последното десетилетие в България свидетелстват за факта, че близо 2/3 от бюджетите на общините се финансират от държавни трансфери, което прави избраните от хората кметове напълно зависими от назначените партийни функционери за министри. Тези числа свидетелстват по безспорен начин за авторитарния по същество руски модел на разпределяне на публични финанси, в който живеем. За модел, при който формиране и провеждане на местни политики са поставени под въпрос поради зависимостта от шепа хора, стоящи на стотици километри. Има едно правило, което практически няма изключение – силно децентрализираните страни са практически задължително богати. Като изключим петролните оазиси, но не всички, обратното правило също няма изключение – най-силно централизираните страни са задължително бедни.

И именно всички тези данни говорят за отношението на властта към данъкоплатците. Централната власт практически иззема общите ни пари и оттам еднолично ги разпределя, както сметне за добре. Това е централизация в чист вид.

Какви са симптомите на болестта?

Еднолично, авторитарно управление – предколедно време, сряда, заседание на Министерския съвет. По обяд разбираме от медии, че властта е раздала близо 3 милиарда лева на когото както си иска. Сторила го е чрез постановление на Министерския съвет. В общия случай – „за нашите кметове пари има, за опозицията няма“. И това на ръба на конституцията.

Данъкът се превръща в кражба – парите отиват в мащабни далавери от ранга на КТБ и АЕЦ „Белене“, вместо да подобряват институционалната среда и да правят на хората живота по-добър.

Общини, неспособни да решат нито един проблем. Премиер се вози на джип и през прозореца му решава проблемите на хората. Това в управлението на компании се нарича „мениджъра пожарникар“. В случая е особено валидно не защото премиерът е пожарникар, а тъй като цялото държавно управление е изправено да решава проблеми, след като са възникнали, а не да дава превенция на това.

Срастване на партията с държавата (чиновническа напаст) – ПП ГЕРБ и ПП БСП организират свои национални партийни форуми. На тях преобладаващата членска маса са партийни функционери от министерства, агенции, общини, комисии и други подобни до безкрайност.

За да си намериш работа, би помогнало да бъдеш част от партия. За да приемат детето ти в детска градина, е добре да бъдеш част от управляващата партия. За да получиш по-бързо разрешително за бизнес, е хубаво да си партиен функционер.

Подчинение на демократично избрани кметове пред партийни чиновници – кметове на общини висят пред кабинетите на министрите, за да целунат пръстен и да получат за своята община подаяние – от парите на хората, които са ги избрали.  

Висока неудовлетвореност – хората не са доволни от свършеното с платените данъци. Не виждат резултат от парите, които са дали в централната хазна. Остават с усещането, че е по-добре да не плащат, тъй като така или иначе „нищо не се случва“.

Безконтролна власт – далечната власт практически е безконтролна за разлика от по-близката. Общото правило е, че най-близката власт най-лесно се контролира.

В заключение можем да твърдим обосновано през социални и икономически показатели, че сегашният модел на публични финанси възпроизвежда фалшива република на диктатурата и партийната номенклатура.

Възможното лечение

Никоя власт не познава нуждите на българските граждани по-добре от тази, които стои най-близо до тях. Най-близката власт подлежи на най-сериозен граждански контрол. Именно поради това всеки проблем трябва да се решава на мястото, където възниква, от хората и властите, които засяга. Кварталът, селото, входът и семейството, които решават проблемите си и сами контролират властта, стояща непосредствено до тях, заемат огромна част от обществения договор в развитите европейски страни.

Единственият лек е максимално доближаване на управлението на публичните пари до хората, което ще повиши ефективността на разходването им, ще подобри публичните услуги, като ги доближи до местните потребности. Тогава хората ще са по-склонни да плащат данъци за услугите, които ценят. Тогава българският данъкоплатец ще държи отговорни изборните представители, което води до засилен стремеж за подобряване на тези услуги. Децентрализацията на общите ни пари ще прекъсне пъпната връв между чиновниците в министерствата и тяхното прекомерно овластяване да диктуват дневния ред в общини на стотици километри от тях. Хората най-добре познават своите проблеми и могат да оценят какво е добре за тях и за техните семейства, затова трябва и те да определят как да се харчат данъци, които са платили.

Как е възможна промяната?

Първо, следва да е ясно, че е невъзможно в кратък период да се извърши процесът по децентрализация. Невъзможно е, тъй като трябва да се даде възможност както на българските общини, така и на гражданите да създадат култура по самоуправление и способност за управление на общите пари. Това е път, който със сигурност отнема време.

Конкретни стъпки, които могат да се реализират в разумен времеви порядък, обаче има. Например:

Между 10 и 15% от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ – който плаща всеки работещ, получател на наем, рента и т.н. – б.р.) да остават в общините, като до четвъртата година да достигне 60% общински дял.

Данъкът върху доходите на физически лица е най-равномерно разпределеният в България данък. Предоставянето на процент от този данък на българските общини не би изисквало въвеждане на нови изравнителни механизми. Тази мярка е възможно да бъде изпълнена незабавно.

Впоследствие да се реформира ДДФЛ с възможност общински дял от него да бъде променян от местната власт при запазване на общата данъчна тежест от 10%.

Друга мярка може да бъдат промени в Конституцията и предоставяне на общините на правомощия да определят видовете местни такси.

Нужен е и преглед на законодателството, вменяващо на общините ангажименти без осигурено финансиране по нетипични местни услуги и прехвърлянето им към централната власт или осигуряване на финансиране за конкретните ангажименти. Класически пример за втората хипотеза е общинската пътна мрежа, която е с дължината на републиканската (19 500 км), но общините нямат ресурс за поддръжката ѝ. За разлика от републиканската, която се поддържа от винетни/тол такси, европари и републиканския бюджет.

Необходими са и промени в Закона за публичните финанси, насочени към оптимизиране и опростяване на средата, в която се съставят, приемат и изпълняват общински бюджети.

Абсурдът – българската страна приема официално европейските принципи на местно самоуправление

България е ратифицирала Хартата за местно самоуправление още през 1995 г. Аргументите за този формален акт са валидни и днес. А именно, че всички децентрализирани държави без изключение са проспериращи и разходват публичния ресурс максимално ефективно; авторитарният модел на публични финанси води до диктат на партийни интереси; кварталът, селото, входът и семейството, които решават проблемите си и сами контролират властта, стояща непосредствено до тях, заемат огромна част от обществения договор в развитите европейски страни.

Разбира се, противници на децентрализацията изтъкват, че малките общини ще останат без приходи, тъй като там няма действаща икономика. Тук е важно да маркираме две съществени неща. Реформата, наречена финансова децентрализация, минава задължително през нова карта на българските общини, която е съобразена най-малко със следните две неща:

  • Следва да се уредят чудовищните дисбаланси между съседни общини, при които ставаме свидетели на завидно богати общини като Челопеч с едно населено място да разхищават собствени приходи, а в съседство на тях да има други, малки, свръхбедни общини като Антон, отново с едно населено място, която практически е неспособна да реализира и една политика със собствени приходи, а финансова корекция от 100 000 лв. я прави неспособна да функционира години наред.
  • „Нова карта на българските общини“ не означава задължително окрупняване на база съществуващ бизнес. Да, на места това е не просто възможно, но е и необходимо. Но в други региони следва да се  вземе предвид потенциалът за развитие на общините в резултат на нововменени реални инструменти на общините да провеждат 1) собствена политика и да се конкурират със съседните общини; 2) политики по сътрудничество, заедно с други общини в името на обща цел. Към момента няма реални такива работещи механизми. Но и двата инструмента биха довели до отговорна преценка как трябва да серазреши визираният по-горе проблем с община Челопеч и община Антон. В такива случаи има варианти да окрупняваме, за да направим изкуствено по-бедните по-богати и по-богатите - по-бедни, или да ги поставим в условия на конкуренция в името на създаване напо-добра среда за бизнес и живот с цел миграция на фирми и по-високи приходи в хазната? Аз предпочитам второто, когато това е възможно – ще стимулира и администрациятада подобрява публичната среда за бизнес, а оттам и качеството на живот на хората.

А дали 25 години след формалното ратифициране на хартата ще дойде моментът, когато и ще я приложим, зависи изцяло от нас – от българските граждани.

----

* Йордан Иванов е адвокат, председател на ДСБ-Пловдив и член на управленската алтернатива на „Демократична България“ с ресор регионално развитие и децентрализация. Текстът му е публикуван във февруарския брой на сп. "Клуб Z". Още материали можете да прочетете тук.

Коментари

Калин

„Вземат ни парите, а после ни ги дават. А какъв е техният източник – никой не коментира и не разсъждава.”
Авторът смята, че българите страдат от различни форми на малоумие, за това е решил да ни обясни как се формират приходите. Има добрината да ни разяснява що е то преки, косвени , местни и т.н данъци. Данъците се плащали „принудително”. Може би, във Франция например те се плащат по желание…
Тези неща наистина са за седмокласник…
Естествено статията е политическа, а авторът е част от така наречената „Демократична България”, същата която гласува за Мая Манолова в София.
Тази партия, заедно с нейните лидери Атанасов и Бойкикев, няма да бъде фактор в българската политика, поне още 200 години.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията