Една от най-активните преди кризата институции, Софийската филхармония, е първата у нас, която ангажира вниманието на публиката след обявяването на пандемията от коронавируса. Националният ни симфоничен оркестър поде кампания със записи на някои от най-добрите си изпълнения, които започна да излъчва безплатно в своята страница във Фейсбук. Примерът им последваха редица театри и музикални институции. 

Още когато заразата бе в началото, Найден Тодоров дирижира концерт в Италия. След това си наложи известна карантина - работна, защото я прекара в концерти и срещи във Виена, където договаряше бъдещи концерти. Сега много от тези ангажименти пропадат, други се отлагат за неизвестно бъдеще, когато човечеството оздравее и се върне към нормалния си живот. Част от него е удоволствието от концертите в зала „България“.

Разговаряме в скайп с диригента Найден Тодоров, директор на Софийската филхармония, за миналото, настоящето и бъдещето.

– Как сте, г-н Тодоров, в тези интересни времена, в които имаме късмета да живеем?

– Човек трябва винаги да внимава какво си пожелава, защото понякога това се сбъдва. Аз дълго време страдах от това, че нямам никакво време за себе си и за семейството. Не само репетиции, работа с оркестъра и с други състави, но имам и страшно много индивидуални срещи заради работата ми. И това ми тежеше. А сега имам цялото време на света, мога да правя неща, които искам да правя, неща, които съм мечтал да правя. В един момент обаче се оказа, че всичко това, което ме тормозеше, вече ми липсва.

– Бяхте преди около месец в Италия, надявам се не кашляте, нямате симптоми?

– Категорично. Бях в Италия в средата на февруари и си направих една такава, самостоятелна карантина като се върнах, но няма никаква гаранция, че като съм се върнал здрав от Италия, няма да се разболея в България.

– Четем на стената на Филхармонията във фейсбук: „Не сме на стоп, на пауза сме“. Кого трябва да убедите – публиката или себе си?

– Това засяга проблем, който за мен е много тежък – хора, които нямат директен достъп с изкуството, го смятат за излишно, за натоварване за държавата, за нещо, което е отминало. Някои коментират дори на моята стена във фейсбук, че се занимаваме с нещо, което отдавна е история, просто още не е разбрало, че е умряло. Това са реплики, които винаги страшно много са ме стресирали и дори обиждали в някакъв смисъл. Аз не смятам, че съм на 500 години, човек съм на днешното време, за мен изкуството не е история. И искам да попитам онези, които не разбират за какво е изкуството: сега, в момента, като сме в карантина, гледат ли филми, четат ли книги, слушат ли музика?

Културата винаги била е във възход в моменти на криза

– Мнозина признават, че четат дори повече от обикновено, защото имат страшно много свободно време. Културата в момента е повече в нашето ежедневие, отколкото по всяко друго време.

– Ако трябва да сме честни, културата винаги е била във възход в моменти на криза. За съжаление, в момента кризата е свързана с човешкото здраве и ние не можем да се събираме заедно. Иначе съм сигурен, че и музиката, и в частност симфоничната музика, в този момент щяха да бъдат във възход – защото всеки път, когато човек се чувства несигурен, когато има някаква социална, обществена, лична криза, всеки човек се обръща към изкуството за спасение. Затова и в момента хората четат книги, слушат музика, гледат и филми. Е, това сме ние.

– Четат, слушат и гледат през електронни устройства, но на живо е в десетки пъти по-хубаво.

– От началото на кризата пускаме онлайн по време на дните и часовете, когато трябваше да бъдат нашите концерти, записи от наши минали концерти – защото искаме да съхраним отношението на публиката, да запазим в някаква степен тяхното усещане за нормалност. В същото време обаче не бива да си правим илюзии – нищо не може да замени живото изпълнение. То ни кара да чувстваме музиката сетивно по друг начин. Неслучайно Серджу Челибидаке, един от големите диригенти, навремето забраняваше да бъдат записвани неговите концерти. Той смяташе, че музиката е нещо, което се изживява на момента, на живо и записът прихваща един изключително малък процент от нея.

– Психиатърът проф. Георги Ончев каза, че COVID-19 може да ни върне към нормалност и здрав разум. Ще ни пречисти ли духом това преживяване?

– Възможностите са две. При всички случаи няма да бъде това, което беше. Оттук нататък може да стане истинска катастрофа, което се надявам да не се случи, или може да използваме това време, с което разполагаме всички в момента, за да осмислим отново, или може би за първи път, кое е хубавото в живота, кое придава смисъл на нашия живот, кое му дава цвят, да преосмислим отношенията си с хората, към работата си, отношението си въобще към света.

За работата ни това е един тъжно-весел момент – знаете, че заради делегирания бюджет музикантите през последните години работиха на страшно натоварен режим и много от тях се оплакваха от това. В момента чета  във фейсбук изказвания на музиканти, на които им липсва работата. Всяка подобна криза е момент, в който ние имаме късмета да можем да преосмислим живота си и да го настроим обратно, защото с времето нещата се разстройват – нека да го настроим отново. Това е момент, в който имаме възможност да останем насаме и да се замислим за собствения си живот, за това какво искаме да постигнем в него.

От друга страна си мисля, че тази криза – която специално нас, хората на изкуството, ни удари много тежко – се оказва полезна и за планетата, защото виждаме рязко подобрение на климата, на природата, благодарение на замрялата човешка дейност. А това може да ни даде други опции за бъдещето – значи можем да спрем, когато се налага. Дайте тогава, след като сме спрели, да се замислим как занапред да продължим така, че да не унищожаваме средата около нас, да не сме самите ние вирус за планетата.

Вярвам категорично, че ще оцелеем

– Вярващ ли сте, г-н Тодоров?

– Вярвам категорично, че ще оцелеем.

– А вярвате ли в Господ?

– Никога не съм натрапвал вярата си, но аз съм вярващ човек.

– На 27 март се разигра историческа и силно емоционална сцена във Ватикана. Папата произнесе молитва пред празния площад „Свети Петър“, където винаги е имало стълпотворение. „Алчни за печалба, ние позволихме вещите да ни оплетат, а нетърпението да ни мами“, каза в молитвата си папата. И още един цитат: „Мислехме, че можем да останем здрави в един болен свят“. Като наказание ли да приемаме това, което ни се случва, господин Тодоров?

– В никакъв случай, не смятам, че това е наказание. Първо, аз не възприемам каквото и да е, което се случва в живота, като наказание – смятам, че се случва, за да ни бъде подсказано нещо, за да бъдем подтикнати да се развиваме в някаква посока. Аз възприемам нещата в света като възможности. Дори и този огромен проблем е възможност за много хора – да се върнат към човешкото в себе си. Вярвам, че това е трябвало да се случи, защото вероятно ни е предпазило от нещо по-лошо.

– А защо в тази ситуация сте бесен, както споделяте във фейсбук?

– Бесен съм, че във всяко нещо, което ни се случва, намираме повод да се разделяме на групи. Говоря за България. Ние непрекъснато се делим. Не приемаме чуждото мнение, ние винаги смятаме, че ние сме правите. Ние може наистина да сме прави, но понякога, колкото и да е странно, в живота има повече от една истина. И това, че ние сме прави, не означава, че опонентът ти греши. Бесен съм, че дори в този момент, когато трябва да бъдем заедно, ние се конфронтираме. Ако някога трябва да се обединим, това е сега.

Много често забравяме, че не можем един без друг. Човекът е социално същество. Всеки се нуждае от лично пространство, но не може да остане сам за дълго време, после има нужда от психиатър.

– Какво е чувството, когато влизате в празната зала „България“?

– На мен ми се налага от време на време да ходя. Направили сме режим, така че винаги да има двама души в сградата. За съжаление, в момента работата ни е доста тъжна. Налага се да променяме много планове, които имахме и за тази, и за следващата година.

Както знаете, органистите не разполагат с инструмент вкъщи, за разлика от цигуларите и тромпетистите, които могат да измъчват своите съседи. Сега органистът на зала „България“ идва редовно, когато е празна и свободна, за да се упражнява. От време на време излизам на балкона, просто сядам и го слушам, действа ми успокояващо, връща ми усещането за смисъла, предназначението на залата и че то няма да бъде загубено. Това е храм на музиката и в него се чувствам като в църква. Малко хора могат да си представят колко красиво може да звучи музиката в празната зала „България“…

 

– Красиво, но тъжно.

За колко месеца напред планирате да отложите концертите?

– За съжаление, аз имам планирани концерти до средата на 2022 г. и в момента се опитваме голямата част от тези, които падат, да ги пренасочваме за следващия сезон, който е пълен. В същото време има артисти за следващия сезон, големи артисти, с които имаме договорка за дати, програми и произведения, но не бяхме стигнали до момента на договора и сега, понеже и при тях падат много събития, те предпочитат да запазят по-скъпо платените ангажименти и някои от тях започнаха да отказват уговорките си с нас.

Друг много тежък момент за мен е, че не знаем докога ще продължи това. Да ви кажа честно, предпочитам да ми се каже един дълъг период, в която няма да имаме концерти, но да знам, че след това ще започнем. Защото колкото по-късно отказвам концертите на артистите, толкова повече това влошава моите отношения с тях и създава трудности за бъдещите им покани.

Когато трябва да се вземат пари, винаги първо се вземат от културата

Има и един друг момент, който за мен лично е много тежък – когато свърши тази криза, ще настъпи другата криза. Поради финансовия срив навсякъде по света, включително и у нас, съм наясно, че винаги, когато трябва да се взимат пари, първо се взимат от културата. Ние вече получихме заповед, че се ограничават всякакви разходи и се запазват само заплатите. Проблемът е, че нашите зрители след тази криза ще са вече доста внимателни дали да си купуват билети за концерти предварително. Много от артистите, големите артисти, с които ние комуникираме, и техните агенти особено, имат едно тежко изискване в определен период преди концерта да знаят какви са продажбите, и ако те не са достатъчно големи за тях, ако няма гаранция, че залата ще се напълни, агентите не разрешават на артистите да пътуват за съответния концерт, тъй като пазят техния имидж. Впрочем, в последните две-три години имахме два-три провала, в които не можахме да убедим публиката, че някои артисти са достатъчно големи и залата беше пълна под 80% – съответно надали ще можем да си позволим да поканим отново тези артисти, най-малкото на тези хонорари, за които ги каним. Занапред, когато публиката ще е внимателна и няма да желае в такава голяма степен предварително да избира какво да посети, може да се окаже, че няма да сме в състояние да водим артистите, които вече сме планирали да доведем. Дано това не се случи, разбира се, надявам се в момента, в който тази криза приключи, на хората музиката наистина да им е залипсвала, а и се надявам на тяхната лоялност към техния оркестър, към техните театри и опери – защото това ще бъде моментът, в който ние ще имаме нужда от тях.

Какво точно ще се случи, ще разберем едва след като премине тази криза. Към настоящия момент мога само да кажа, че да, ние не сме толкова медийно изявени, както независимия сектор, които може би в този момент страдат наистина повече от нас – но при нас катаклизмът ще бъде не по-малък.

Хората на изкуството, особено тези, които работят в държавната сфера у нас, са до голяма степен мълчаливи. Мълчаливи са, защото с времето са получили някаква психологическа травма. При всеки един проблем се е случвала някаква реформа и са били съкращавани точно тези хора. Така в един момент те са развили някаква степен на защита и предпочитат да мълчат, да видят какво ще се случи, но според мен това е грешната логика, защото в крайна сметка така никой никога няма да разбере, включително и управляващите, какви са проблемите, които имаме с тази криза или с последствията от нея. Аз, например, признавам си, че бях разочарован, че министърът на културата се срещна с независимия сектор, но не можа да намери време да се срещне със своите „инструменти“, с ръководителите на държавните културни институции. Имаше уговорена такава среща впрочем, но точно тогава вече настъпи извънредното положение и тази среща падна.

– Може би, защото е сигурен за вас, че вие ще си получавате заплатите? За разлика от артистите на свободна практика, които нямат каквато и да е защита.

– Така е, така е. Всъщност, аз се надявам ние да си получаваме заплатите, но първоначалното оцеляване е единият проблем, другият е оцеляването на институциите и точно в този смисъл ние ще имаме нужда в момента, в който кризата приключи, от по-сериозна комуникация с министъра на културата и с тези, които преразпределят парите в България, в лицето на финансовия министър.

– Предстоят безспорно тежки месеци – за творците, за тяхната публика, както и за всички останали. Не знаем какво ще се случи. Каквото и да предполагаме, вероятно ще сбъркаме. Затова искам да ви върна малко назад. Първоначално приемахте заразата за шега. Кога осъзнахте, че става дума за нещо страшно и сериозно?

Обичам да се шегувам с нещата, от които ме е страх

– Не, не съм възприемал заразата като шега. Просто обичам да се шегувам – и обикновено се шегувам с нещата, от които ме е страх. Това е моят начин да се боря със страха, защото аз се страхувам от това да ме е страх. Когато човек е изплашен, когато е в паника, той не може да мисли, не може да разсъждава нормално, не може дори да прави опити за планиране как да се спаси в даден кризисен момент. Но както се шегувах в самото начало, така и се самоизолирах, за да не навредя на някого, ако случайно съм се заразил. Така че инстинктът ми за самосъхранение и за съхранение на хората около мен функционира абсолютно. Аз имам нужда от тези шеги. Аз продължавам и в момента да се шегувам и съм много благодарен на ген. Мутафчийски, че ни дава такива възможности. Но извън кръга на шегата, за мен той е изключителен човек.

– Като човек на културата и на либералното мислене, не е ли парадоксално това възхищение към човека с пагони?

– Това е един от редките случаи в живота ми да се впечатля от човек в пагони, но аз съм изключително впечатлен от този човек, защото той успя да вкара някакъв ред в нашия хаос, успя да убеди повечето хора, за съжаление не всички, колко е важно в този момент ние да бъдем дисциплинирани, да пазим не просто себе си, а и околните. Освен това за мен той е не просто генерал, той е лекар. Изпитвам голямо уважение към всички лекари, защото смятам, че това, което ние правим за човешката душа, е невъзможно, ако няма някой, който да се грижи за човешкото тяло. Харесва ми и начинът, по който той успява да реагира на националния ни хумор, това показва, че може да е човек с пагони, но не и със затворено мислене. В момента се нуждаем точно от такъв човек, защото имаме изключително изкривено понятие за демокрация. За нас демокрацията е преди всичко права, но не и отговорности, а без лична отговорност демокрацията е невъзможна. Този човек в момента ни дава нещо, което ни липсва. Припомня ни, че ние носим отговорности.

– Теди Москов твърди, че с навременната си реакция властта у нас реабилитира поговорката „българска работа“.

– Аз също бях изненадан от толкова навременната реакция на държавата. Честно казано, това правителство в много ситуации е реагирало, меко казано, странно – но в този момент реагира невероятно адекватно. И в следващия момент избирането на такъв човек като генерал Мутафчийски за шеф на Националния кризисен щаб, това е някакво чудо. Точно този тип чудеса понякога ни спасяват. Аз съм много щастлив, че разполагаме с личност, която от една страна е човек на реда, защото армията е това, ред, от друга страна е човек, който през целия си живот се е грижил за здравето на хората, и от трета страна, човек, който е без ограничения в мисленето. Така че точно в такива моменти ние имаме нужда от такива хора и аз се радвам, че този човек се появи.

– Къде карате карантината?

– Четири-пет дни от седмицата съм вкъщи, но ми се налага между 6 и 8 часа седмично да бъда и на работа. На служебния ми телефон непрекъснато звънят хора, които питат какво се случва с концертите, може би нямат средства за информация, не знам.

– Семейството ви къде е?

– Всички сме вкъщи. По една случайност съм с най-близките си. Трябваше да пътувам за важна среща за следващия сезон във Виена и точно тогава министърът на културата поиска да обсъдим кризата. Аз си отмених полета и останах тук. Срещата падна, но в същия момент паднаха и всички полети между София и Виена.  Страните се затвориха и ако аз бях полетял, сега щях да съм във Виена през цялото това време и не знам какво щях да свърша и за семейството си, и за Филхармонията. Така че съм много щастлив от това развитие на нещата. Както се казва, понякога като губим, не знаем какво печелим.

Не вярвам, че тази криза ще сломи хората

– Родителите ви отделени ли са от вас?

– Родителите ми са в Пловдив, в родния ми град. Малко ми е криво, че не мога да се срещам с тях, но от друга страна е по-добре да са здрави, без да се срещаме. Слава Богу, с тях всичко е наред. Аз имам борбени родители, въобще ние сме едно борбено семейство, винаги сме били такова. Вижте, аз не вярвам, че тази криза ще сломи хората. Напротив, вярвам, че кризата може да ни помогне и ако съумеем да отреагираме нормално, нормално е една сложна дума вече, но ако съумеем да отреагираме, ние можем да излезем от нея още по-силни.

– Има ли нещо просто, за което мечтаете в момента? Нещо, което преди сте смятали за даденост.

– Винаги съм се имал за щастлив, защото това, което харесвам, което обичам, имам възможността да го правя. В момента не мога да работя с любим оркестър, не мога да ходя на кино, не мога да пътувам, не мога да бъда във Виена. Но мога да бъда със своето семейство – нещо, което ми липсваше. Сега имам възможността да се възползвам и да грабя с шепи от възможността, която ми предостави кризата, да бъда със семейството си.

"Площад Славейков"