Дежавю. През последните дни го почувствах повече от веднъж. Всеки път като се прибера, сваля маската и си измия ръцете, започвам да се чудя дали е безопасно да остана с дрехите, с които съм бил навън. Ами ако пренасят вируса? Добре, мога да ги сменя, но ако дребните частици са ги напуснали и вече са в дома ми?

Някои биха го определили като параноя. Аз го наричам дежавю. Познавам тези мисли и помня тези чувства.

За първи път ги преживях преди повече от 30 години, през май 1986 г., на екскурзия до Киев, по това време столица на съветска Украйна. Бяха минали няколко седмици от експлозията в Чернобил и аз бях в града на командировка - на около 100 км от района на бедствието. Вече знаехме, че във въздуха има радиация.

Камиони с вода пръскаха улиците, чуждестранни студенти напускаха града, а задгранични медии като Би Би Си ни казваха да стоим по домовете си. Но нашето правителство изпращаше объркващи и притеснителни съобщения: няма абсолютно никаква опасност, но не забравяйте да пазите децата и бременните жени.

А, да - и затворете прозорците си, когато сте у дома.

Тогава, както и сега, ние си имахме работа с невидим враг, опитвахме се да разберем къде могат да отидат невидимите частици. Днес, както и през 1986 г., хората са изплашени и дезориентирани. Опитват се да се преборят с нещо, което не могат да видят, чуят, докоснат или помиришат, въпреки че то вече промени живота ни.

Това, което беше вярно тогава, изглежда вярно и днес: бедствията не познават граници, независимо колко стени се опитваме да изградим между нас и останалия свят. Вследствие на аварията в Чернобил наблюдатели отбелязаха, че тя е нарушила границите на Железната завеса.

В дните след експлозията радиоактивният облак напусна пределите на СССР и премина през Източния блок към Западна Европа. Той достига Скандинавия на 28 април 1986 г., два дни след експлозията, и задейства алармите в атомна електроцентрала близо до Упсала, Швеция. Светът научи за повишаващите се нива на радиация от Стокхолм преди Москва да каже каквото и да било.

От Чернобил радиоактивният дъжд пренасяше нестабилните изотопи на стронций-90 и цезий-137 не само към Беларус, Скандинавия и Западна Русия, но и към Балканите, Австрия, Германия и Швейцария и части на Уелс, Англия и големи области на Шотландия. Могъщият Съветски съюз не можеше да контролира облаците и в крайна сметка изгуби и контрола над наратива.

Звучи ли ви познато? Подобно на краткия първоначален доклад от Москва за катастрофата в Чернобил, съобщението на Пекин за избухването на COVID-19 закъсня, беше непълно и имаше всички отличителни белези на прикриване на фактите. Също като СССР след експлозията в Чернобил, Китай мобилизира огромни вътрешни ресурси и въведе драконовски мерки за справяне с избухването на епидемията в Ухан.

Но нито едно от двете комунистически и авторитарни правителства не успя да спре разпространението на бедствието и информацията за него отвъд границите. А подвеждащите доклади и лошото управление впоследствие предизвикаха негативна реакция сред чуждестранните правителства и широката общественост по целия свят.

Китай, която само допреди няколко месеца се преструваше на световен лидер по въпросите на глобализацията и изменението на климата, нанесе тежък удар върху репутацията си. Срещу страната са повдигнати съдебни обвинения за трилиони долари от жители на САЩ, Великобритания, Австралия и Германия.

Колкото и да са умели в мобилизирането на ресурси за справяне с бедствията, авторитарните режими се оказват прекалено ефективни в контрола на информация. Липсата на свобода на словото помага на потенциалните бедствия да се превърнат в истински, а националните трагедии - в международни катаклизми.

Докато се опитваме да контролираме последиците от коронавируса, мнозина вече се питат какви стъпки можем да предприемем, за да се подготвим по-добре следващия път и да избегнем повторна пандемия. Засега отговорът е почти изцяло съсредоточен в отделните нации. Границите са затворени и пръст се сочи не само към Китай, но и към международни институции.

Президентът Тръмп спря финансирането на Световната здравна организация и я обвини, поне отчасти, в провал при задържането на вируса. Временните затваряния на границите изпълняват своите практически функции, но националната самоизолация, придружена от прехвърляне на вина и отговорност, подкопава многостранните организации. Тя не е нито изход от пандемията, нито шаблон за справяне с бъдещи бедствия.

Пътят напред, както се вижда от Чернобил, е чрез координирани действия. Макар някои да обвиняват СЗО в близки отношения с китайското правителство, струва си да си спомним, че Международната агенция за атомна енергия, правилно критикувана по онова време за улесняване на прикритието на експлозията в Чернобил, в крайна сметка се превърна в инструмент, чрез който Москва призна за случилото се.

Тя поведе международните усилия за отваряне на съветската ядрена индустрия към света и спомогна за въвеждането на стандарти за безопасност зад Желязната завеса.

След Чернобил бяха приети редица международни правни рамки за гарантиране на ранно предупреждение при ядрени аварии, както и за повишаване на безопасността на ядрената промишленост. Личното ми убеждение е, че без тези мерки щяхме да имаме още аварии от типа на Чернобил в бившето съветско пространство.

Правните експерти предполагат, че съдебните дела, които се подготвят в САЩ, няма да постигнат успех, предвид естеството на международното право.

Не е необходимо да си експерт, за да осъзнаеш, че намаляването на средствата за международни институции като СЗО в днешния взаимосвързан свят е изключително вредно. Напротив, трябва да засилим капацитета на международните институции за борба с пандемиите и да предоставим на СЗО повече власт да действа в затворени общества като Китай.

Единствените ефективни реакции срещу международни бедствия, без значение в коя държава се случват, са международните. Както демонстрира светът след Чернобил - координираните усилия могат да доведат до реална промяна, независимо дали живеем в Пекин, Москва, Лондон или Ню Йорк.

Това е видът дежавю, който бих искал да изпитвам в момента.

---

Серхий Плокхи е професор по история в "Харвард". Той е автор на книгата "Чернобил: история и трагедия".

Анализът му е публикуван в "Гардиън". Преводът е на Клуб Z. Публикуваме го с малки съкращения.