1997 година. В окръг Бърдън, Арканзас, са убити няколко чернокожи момичета, с чиито мъртви тела убиецът или убийците са се гаврили. Никой в Мръсният Юг не желае да разплете ужасяващата загадка, защото има вероятност разкритието да попречи на изгодна сделка с компания от Литъл Рок, която ще промени бъдещето на окръга. 

След поредния труп на млада жена един бивш детектив от Ню Йорк по случайност се озовава в Арканзас. Той е потънал в скръб заради смъртта на съпругата и детето си и е твърдо решен да издири онзи, който е сторил непоправимото със семейството му. Обсебен от мисълта за отмъщение, детективът се впуска в разследването на убийствата в окръг Бърдън и животът му изневиделица приема шокиращ обрат. 

Ето как се ражда един безпощаден ловец. 

Ето как на сцената се появява Чарли Паркър.

Клуб Z публикува откъс от "Мръсният юг" на Джон Конъли (изд. "Прозорец")

Това повдигаше въпроса как Паркър се бе сдобил с кадрите. Приличаха на работа на Тъкър Маккензи – съвършено кадриране и фокус, въпреки че бяха копия на фотографии, направени с апарат за моментни снимки. Маккензи беше криминологът, когото най-често пращаха от щатската лаборатория в тази част на Арканзас, въпреки че доколкото беше известно на Грифин, случаят на Хартли изобщо не беше стигнал дотам. Маккензи присъства за кратко на място, но не в качеството си на служебно лице. Грифин не беше виждал точно тези снимки досега и нямаше представа как са се озовали в ръцете на Паркър. Поредният въпрос, който трябваше да му зададе на сутринта.

– Знаеш, че не обичам да се държиш загадъчно – каза Ейва. – Не съм се омъжила за теб, за да си губя времето в отгатване на мислите си, поне не повече от задължителното за един мъж.

– Арестувах един човек тази вечер. Затова закъснях. Тази папка беше у него.

– Толкова много документи само за Патриша Хартли? Те са повече, отколкото събра полицията.

Пак същото заяждане.

– Тук има документи и за други убийства.

– Като нея?

– Не, но също толкова жестоки или повече.

– По-жестоки от това, което бяха сторили с нея?

– Има много по-лоши неща, които могат да се причинят на едно момиче. Виждал съм някои с очите си.

– Не и в нашия окръг.

– Не и в нашия.

Грифин нямаше намерение да ѝ противоречи. Ако споделяше половината случаи с жена си, то другата пазеше за себе си. Иначе рано или късно щеше да се наложи да избира между работата и брака си, защото второто нямаше да издържи на отровата на първото. Някога, още невинен, Грифин вярваше, че злото в чистата си форма е свойство на вселената, предшестващо човечеството, от което черпеха най-покварените екземпляри от човешкия вид. Вече не гледаше със същите очи на собствения си вид и беше стигнал до заключението, че някои мъже и жени идват на този свят с дълбока, неизлечима злост, вградена в своята ДНК. Подхранваха я в себе си и изпитваха единствено наслада от плодовете ѝ.

– И кой е този човек? – поинтересува се Ейва.

– Казва се Паркър. От Ню Йорк е.

– Репортер ли е?

– И Кел това предположи, но аз не мисля така.

– Не го ли пита?

– Питах, но той не отговори.

– Затова ли го заключи?

– Приех нежеланието му да сътрудничи за съзнателна провокация.

– Имаш ли намерение утре да го питаш пак?

– Да, но дотогава би трябвало да знаем повече за него.

– Мислиш ли, че той може да е убил някои от момичетата в тази папка?

– Не останах с такова усещане.

– А с какво?

Въпросът беше зададен искрено. Ейва вярваше на инстинктите на съпруга си. В противен случай нямаше да се омъжи за него, защото, допускаше тя, именно тези инстинкти са му подсказали, че ще бъде добра съпруга, а вероятно и добра майка, въпреки че последното още не се бе случило. Опитваха се, което беше хубаво, но започваше да се промъква отчаяние, което не беше толкова хубаво.  Лекарите казваха, че вината е у нея, така че нищо чудно инстинктите на мъжа ѝ да не бяха толкова безпогрешни.

И все пак, и все пак…

Не, помисли си тя. Най-добре да почакам. Най-добре да съм сигурна.

– Че доста добре познава закона – отвърна Грифин. – И е гневен, което означава, че може да бъде опасен.

Спомни си как изглеждаше Паркър в „Бойд“. Имаше снимка на жена и малко момиченце в портфейла си, но не носеше халка, така че можеше да е разведен или изобщо да не се бе женил. И в двата случая обаче страдаше за тях – поне това беше сигурно – следователно, те може би бяха мъртви. Притежаваше оръжие, сочещо към федералните, и още едно, достатъчно старо и очукано, за да бъде наследено от предишно поколение – от онези, които се харесваха на някогашните детективи, макар и не само на тях. Интересуваше се от убийства на жени, особено такива, които се отличаваха с жестокост, странност и… Грифин се замисли над точната дума, театралност на местопрестъплението. Имаше достъп до полицейски доклади, снимки и резултати от аутопсии.