Емилия Милчева е родена в Кърджали, завършила журналистика и е журналист до ден днешен. Преди дни излезе първият й сборник с разкази „Ела и ме спаси“.

Особняци, невидими хора, но и такива, които са били истински мачкани от живота и обществената система – това са само някои от вашите герои. Защо хора „на ръба“ се оказват най-верните приятели на пишещите?

Всъщност ние всички сме “невидими”, докато не ни сложат под нечий микроскоп - бил той увеличителното стъкло на журналист, разказвач, институция, съдебна система… Всеки ден в новините има стотици такива човеци, “забелязани” по някакъв повод - катастрофа, грабеж, убийство, помощ, благотворителност, донорство, златен медал, откритие. Това са все ситуации “на ръба” - никой от нас не може да ги избегне, нито пък е подготвен за тях. В такива ситуации човек е себе си повече от всякога. 

На кой от вашите герои искате да приличате?

Във всеки от тях има от моята ДНК. Сред героите в “Eла и ме спаси” има много такива, но Петра от “Лелите дойдоха за Амина” е необикновена обикновена жена. Тя приема смъртта спокойно, без обременяващ драматизъм и изобщо не се колебае дали да помогне на хора “на ръба” - мигранти от Близкия Изток, мюсюлмани, нелегално пресекли границата. 

Защо избрахте точно нея?

Харесвам хората, които не са клише, които не се боят да са различни и непредсказуеми, не са конформисти и вкопчени в егото си. Това винаги изисква усилия и не гарантира удобен живот, но интересен - да.   

Имате ли и кои са автобиографичните нишки във вашите литературни истории?

Това е неизбежно, но те са така преплетени, че вътъкът не е само от нишките от моя живот, има много животи в разказите. 

До каква степен писането е терапия?

Известно е, че писането е метод в психотерапията - водите дневник, пишете писма до себе си, за да се освободите от болки, страхове, вътрешни противоречия, да ги “преработите”, както се казва. Пишете, за да не криете и да не се криете. Не може да се получи нещо добро, ако няма болка. Вероятно ще прозвучи банално, но за един журналист е от значение да не е самодоволен, да притежава социална чувствителност, ако иска да е добър в това, което прави. Мисля, че е в сила и за разказвача на истории. 

Няма проблем - бил той в обществото или политиката,  който да не може да се разкаже чрез човешка история. Безмерната корупция - чрез мизерията и нищетата, недосегаемите политици - чрез тайните съзаклятия, разпадът на едно общество - чрез хората, които не си намират мястото и никой не им помага, неспирната емиграция - чрез разделените семейства и деца, продажните медии - чрез историите, които някакви шефове забраняват не поради публично известни принципи на редакционна политика, а заради свои бизнес интереси и обвързаности и т.н.

А при вас какви болки лекува?

Не лекува. Аз отдавна съм в мир със себе си, но това, с което не мога да се примиря, е липсата на справедливост. Във всичките ѝ форми - на беззаконие и безчестие. 

В много от историите ви има самота и край? Къде виждате надежда?

В пътя между двете. Иначе как ще вървим?

Човек често се лута между страданието и радостта. Как се проявява емпатия в двата случая, защо радостта ни занимава по-рядко като извор на знание за живота?

И в двете човек е непресторен. За Достоевски страданието е основен закон на човешкото битие - и да, радостта не ни спохожда толкова често, ето защо емпатията за мен се изразява в чувството за хумор, в иронията. Това е по-хубаво и от радостта, издига те над болката от страданието, държи те да не се разпаднеш и замаяш в щастието.

Кой от вашите герои искате да дойде и да ви спаси?

Откакто бях на 15 искам да ме спаси Спасителят в ръжта. 

---

“Тридесет и две години чета ръкописи. После се радвам на добрите издадени книги. Но днес, в този момент, ви казвам - толкова хубави разкази, като тези на Емилия Милчева, събрани в книгата ѝ “Ела и ме спаси”, не съм чела.

Препоръчвам я  на всички вас горещо! Намерете начин да прочетете тази книга и да си доставите истинско удоволствие на душата.

Може да си я купите, може да я вземете от библиотеката или от приятел, но не пропускайте да прочетете тази книга.

На Емилия Милчева благодаря за изключителните текстове и бързам да ѝ кажа: “Сядай, Емилия и пиши! Ще те издам отново с кеф!”

Божана Апостолова