Улици или площади с неговото име вероятно има само в родната му Словакия. Може би и в Чехия.

В негова чест никога не са организирани концерти на препълнени стадион. Изпълнителите и публиката не са крещели името му.

За фланелки с лика му – да не говорим. Друго си е да сричаш папагалски лозунги и да разнасяш физиономиите на масови убийци.

Но заслугата на този човек за днешна Европа е огромна. И би било несправедливо да бъде пренебрегван. Всички ние трябва да си спомним за него днес, когато се навършват точно 100 години от рождението му.

Името на този човек е Александър Дубчек.

Управлявал е по-малко от 8 месеца. Нищожен от историческа гледна точка период. Нищожен и във времето на комунизма, когато лидерите обикновено властваха средно по 30 години и с малки изключения се сменяха по биологични причини. Но напълно достатъчен, за да има значението на епоха и да получи названието Пражка пролет.

Тези 8 месеца успяват да разклатят смятаната за непоклатима тоталитарна система. В добрия смисъл и без кръв. Макар да се стабилизира с помощта на танковете, тази система се срина само две десетилетия по-късно. Също нищожно малък отрязък от време.

За осемте месеца, в които Александър Дубчек е генерален секретар на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП), са извършени нечувани в социалистическия лагер реформи. Отменена е цензурата. Разрешени са пътуванията в чужбина. Хората имат възможността свободно да критикуват управниците без страх, че ще бъдат хвърлени в затвора. От затворите излизат стотици дисиденти, осъдени по скалъпени обвинения.

Възцарява се „социализъм с човешко лице“. Това е и първата истинска демократизация в социалистическия лагер. При това постигната без бунтове и кръвопролития. А компартията за първи път в историята получава всенародна подкрепа.

Най-добре го е обяснил писателят Георги Марков:

„Ако Хрушчов ликвидира в най-голяма степен култа към Сталин, без обаче да засегне сериозно сталинисткия характер на партията и на страната си, Александър Дубчек се опита да направи тъкмо това - да преодолее жестоката дистанция между партия и народ, между партия и човек.“ *

Ето и оценката му за атмосферата по онова време:

„Никой не знаеше какво точно ще стане отвъд стените, достатъчно беше, че няма да има повече стени.“ **

Кулминацията на всичко това е манифестът „Две хиляди думи“ на 60 интелектуалци начело с Людвик Вацулик, публикуван във в. „Литерарни новини“ на 27 юни 1968 г. То е в подкрепа на предприетите от ЧКП и Дубчек реформи и призовава за възстановяване на многопартийната система.

Това вероятно е и смъртната присъда на Пражката пролет. След по-малко от два месеца – на 21 август 1968 г., танковете на Варшавския договор ще нахлуят в Чехословакия, за да смажат реформите. България също изпраща танкове.

Макар и краткотрайни, реформите на Дубчек са съдбоносни не само за Чехословакия, но и за цяла Европа.

Някои твърдят дори, че при успех на Пражката пролет би могло да има един трети, по-справедлив път, по който светът или поне Европа би могла да поеме. Не знаем дали е по-справедлив, но със сигурност би бил по-романтичен.

Пражката пролет показва, че моралната съпротива може да има не по-малка сила от физическата. Подигравателните лозунги и скандирания срещу окупаторите, демонстративното обръщане на гръб не са по-слаб удар от бунтове като тези в Унгария и ГДР.

Редица личности, напуснали Чехословакия след идването на танковете, стават световни величини в своите сфери. Сред тях са режисьорът Милош Форман, писателят Милан Кундера, икономистът Ота Шик и много други.

„Две хиляди думи“ намират естественото си продължение в „Харта 77“ - програмния документ на чехословашкото дисидентско движение. С него пък изгрява звездата на Вацлав Хавел.

А той е една от главните фигури на Кадифената, или Нежната революция през 1989 г. Може би единствената й неприятна последица е разпадането на Чехословакия. А може би е трябвало да се случи. Във всеки случай, не се проля нито капка кръв. Днес човек свободно може да пресича границите между Чехия и Словакия.

Пражката пролет разбунва и хората в СССР, които са най-много и най-дълго подтискани. Осем души излизат на протест пред Кремъл срещу агресията на Варшавския договор. За това те заплащат с лишаване от работа и свобода.

Световна известност придобива Андрей Сахаров, чиято брошура с размишления е публикувана в САЩ.

И в България събитията не остават незабелязани. Трима студенти - Александър Димитров и покойните вече Едуард Генов и Валентин Радев, са осъдени за разпространяване на призиви срещу българското участие в смазването на Пражката пролет.

Тук е мястото да припомним, че тези достойни хора, платили висока цена за смелостта си, получиха чешки и словашки държавни награди, но не и български. Само Александър Димитров (единственият жив днес) е отличен с Почетния знак на София.

За подвига на Генов, Димитров и Радев знаят обидно малко българи. То май също толкова хора у нас знаят и за Дубчек. За приноса му към падането на режимите в Източна Еврпопа – да не говорим.

Твърде обидно е, че в София има улица „Нелсън Мандела“, но не и „Александър Дубчек“. Извинете, Дубчек е доста по-голям герой за българите. Или поне за демократично мислещите българи.

За съжаление, Дубчек е забравен не само в Източна Европа. Европейските институции няма да отбележат по никакъв начин 100-годишнината от рождението му. Така поне отговори на запитване на Клуб Z един от най-високопоставените словаци в Брюксел. Не се предвижда дори кратко изявление.

Напълно незаслужено пренебрежение. Защото без примера на Дубчек краят на режимите в Източна Европа вероятно не би бил толкова безкръвен.

Но в Русия не са забравили Дубчек. Толкова добре го помнят, че всяко лято медиите там се „докопват“ до уж свръхсекретен документ на Варшавския договор. И според този документ Дубчек и компания готвели излизане от Варшавския договор, искали да реабилитират нацистите, а НАТО се канела да окупира Чехословакия.

Най-малкото затова ние трябва да си спомним за Дубчек днес, когато се навършват 100 години от рождението му.

----------------
* „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, ИК „Пейо К. Яворов“, 1991 г.
** Пак там.