Книгата е резултат от дългогодишно изследване върху механизмите и средствата, чрез които се осъществява контрол над кинопроизводството по време на социализма в България.

Идеологическият контрол на Българската комунистическа партия (БКП) бележи целия период на социалистическото филмопроизводство. Това е валидно дори когато творците и техните филми не са засегнати пряко. Съдържанието на филмите се подчинява на политическа поръчка, замаскирана като интерес към ценностите на социалистическото общество.

В книгата се прави кратък исторически обзор на цензурата по света, а в частност – на цензурата върху седмото изкуство. Като основен акцент на изследването е разгледан проблемът с генезиса и функционирането на механизмите за контрол и цензура в българското кино в този период. Описани са много новооткрити документи, които доказват наличието на репресивна намеса над творчеството на родните кинотворци. Представени са подробно случаите с два емблематични български филма – „Кратко слънце“ на Людмил Кирков и „Една жена на 33“ на Христо Христов.

В книгата е публикуван и оригиналният протокол от заседанието на Съвета по художествено-творчески въпроси за обсъждане на филма „Една жена на 33“ като важно и любопитно приложение.

„(Не)възможната свобода” на Деян Статулов следва да има място сред задължителната литература по история на българската култура. Не само поради безспорно приносните си преки резултати, но и заради изследователския метод, позволяващ разкриване на действителните мрежи на цензорските практики и престъпления срещу талантливата култура в пустинята на българския тоталитаризъм”, казва проф. Георги Каприев.

„Става пределно ясно от книгата, че желязната хватка на властта за налагане на социалистическия реализъм в България е била така замислена, че никой да не може да я преодолее. Фактите разкрити и изследвани от автора са огромен културен и исторически принос в българското кинознание“, смята проф. Иво Драганов.

„Най-значимият принос и достойнство на разглежданата монография е нейният потенциал да провокира своите читатели да се замислят върху проблема за идеологическата цензура не само в минало, но и в сегашно време, защото тя никога не изчезва, а само се трансформира в зависимост от конюнктурата и изискванията на настоящето“, допълва доц. Гергана Дончева.

Деян Статулов е доктор по кинознание и главен асистент в Института за изследване на изкуствата при Българска академия на науките (БАН). Има над 300 публикации в областта на филмовата история и критика (изследвания, рецензии, интервюта и др.).

Като професионална реализация е бил сценарист и редактор на телевизионни предавания и формати, главен редактор на фестивалния вестник на „Международен София Филм Фест“ и „Златна роза“, както и програмен директор на „Дом на киното“ в София (2013–2015). Хоноруван преподавател е във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“, магистърска програма „Продуцентство и креативна индустрия“. Съсценарист е на телевизионното предаване за кино „Като на кино“ (bTV Cinema) и филмов наблюдател на предаването „Преди обед“ (bTV). Издател и главен редактор е на сайта за филмова култура kinoto.bg. През 2022 г. получава наградата на СБФД „Васил Гендов“ за оперативна критика.

***

(Не)възможната свобода

Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948-1989)

Уводни думи

Имам два детски спомена от времето преди 10 ноември 1989 г., свързани косвено с цензурата. Като малко момче често се приспивах с някоя мелодия, която се носеше от радиото. Случваше се музиката да бъде прекъсвана от шумове и приемникът трудно да улавя станцията, която слушаше баща ми. Знаех, че не трябва да говоря за това извън дома. По-късно разбрах, че станцията е Би Би Си (British Broadcasting Corporation – BBC) и научих защо беше важно да пазя тази семейна тайна. Вторият ми спомен е от един черно-бял български филм, в който играеше любим актьор от сериала „На всеки километър“. Беше мрачен и потискащ. Тогава през 1988 не успях да разбера разказа, но помня баща ми да казва, че е важен филм, който чак сега излиза на екран, въпреки че е направен отдавна. Все още имам ясен спомен за това как Георги Георгиев-Гец върви по тъмните учрежденски коридори в „Прокурорът“.

Започнах да пиша тази книга, воден от вътрешната необходимост да надникна в миналото на нашето кино и да предложа анализ и коментар на събития и процеси, които определят пряко или косвено неговото настояще. Посветих няколко години изследване на цензурните механизми в българското кино, може би най-мрачния и болезнен аспект в неговата история. Работих със съзнанието за необходимото преосмисляне на социалистическия период, за да може по-лесно да бъдат разпознати порочните практики, които и в настоящия момент определят съдбата на нашето кино. Различни прояви на цензура и контрол съществуват и днес, и единствено познанието може да ни направи свободни да се предпазим от тях, и най-вече да имаме морални основания да им се противопоставим.

Киноведската общност отдавна работи върху различни страни на този проблем, но едва през последните години се появиха и публикувани текстове. От една страна, това се дължи на коректното желание на изследователите максимално да се дистанцират от един относително близък във времето период. Една част от потенциалните „герои“ на настоящия текст са живи съвременници. От друга страна, едва през последните години започнаха постепенно да се разкриват архиви, които бяха засекретени.

В изпълнение на Закона за държавния архивен фонд от 1993 г., Висшият съвет на Българската социалистическа партия (БСП) предаде на Главно управление на архивите документацията на бившата Българска комунистическа партия. Основно място в нея заемат документите, свързани с ръководните органи на БКП от конгреси, конференции и пленуми на Политбюро, на Секретариата, както и на местни партийни органи и организации. Наред с тях са включени и архивни материали на масови организации и движения, както и лични фондове. Наличието на този архивен масив, както и вече свободният достъп до него, дават възможност за задълбочено изследване на документацията, свързана с културното развитие на страната и по-конкретно на българското игрално кино по време на социализма. Налагането на идеологическа цензура върху родната кинематография е част от една държавна политика, която се утвърждава чрез решения на ръководните органи на Българската комунистическа партия. Тази политика се осъществява с постановления, писмени указания, бележки, докладни и други документи, които доказват наличието на цензура по време на социализма в България.

Започнах работа по книгата с проучване на документи от Централния държавен архив и от архива на МВР. За съжаление, се оказа, че не всички архивни единици, свързани с моята тема за цензурата, са описани, поради което няма свободен достъп до тях. Въпреки това реших, че трябва да продължа, като се фокусирам преди всичко върху механизмите, чрез които е осъществяван контрол и налагана цензура върху производството на филми в България. Прибавих към откритите архивни документи и малкото на брой текстове на колеги, работили върху цензурата в българската култура, в частност – българското кино. Така и не успях да открия задълбочено и обширно изследване, което да е фокусирано изключително върху цензурата в сферата на изкуствата и културата. Затова основните ми ориентири сред институционалните зависимости в българската социалистическа културна среда станаха „Културният фронт“1 на Иван Еленков и „Българската култура и политическият императив 1944–1989“ на Евгения Калинова. Благодарен съм и на покойния Александър Янакиев за стабилната основа, която ми даде неговата книга „Синема.bg“2, на Неда Станимирова за „Кинопроцесът – „Временно замразен“3 и на Ингеборг Братоева-Даракчиева, която частично засяга проблема в „Българското игрално кино от „Калин Орелът“ до „Мисия „Лондон“4. Техните изследвания оформиха координатната система в сложния лабиринт от зависимости, които трябваше да разплитам. Сборникът „Принудени текстове“5, от своя страна, ме въведе в личните драми на творците, подложени на унижение от комунистическата власт.

Умишлено се отказах от интервюта с живи участници в събитията. Първоначалните ми опити се сблъскаха с крайния субективизъм на събеседниците ми и аз осъзнах, че този подход всъщност ме отдалечава от възможен обективен анализ. Темата все още е крайно чувствителна и на много от въпросите си получавах отговори само от една гледна точка. Голяма част от участниците и потърпевшите от разглежданите от мен събития не са вече сред живите и не беше възможно да чуя и техните отговори. Затова предпочетох да ползвам и цитирам вече публикувани мемоари. За съжаление, нямах достъп до документи, които биха ми дали възможност да направя паралели между българските прояви на идеологическа цензура и тези в другите източноевропейски кинематографии, но смятам да продължа работата си в тази посока. Опитах се да бъда максимално коректен към творците и хората, чиито имена се споменават в книгата ми. И установих, че понякога механизмите на цензура не са функции на политическия императив, а на обикновени български човешки нрави. За съжаление.

Деян Статулов