Аз съм Шарли! А пък аз не съм Шарли!

Когато тази размяна на етикети се извършва между доказали своя професионализъм европейски и американски медии, в нея има резон. За едните свободата на словото наистина е безгранична, а за другите все пак съществуват някои задръжки, които правят невъзможно публикуването на образи, които са оскърбителни за многомилионна общност. Този спор е изключително важен за медиите, говори за наличието/липсата на осъзнати граници и показва на обществото, че срещу себе си има мислещи и отговорни журналисти, които предварително обмислят последиците от своите написани и спестени думи. Това е причината за това привидно разделение, а не отношението към терористичния акт. Скръбта, гневът и споделените ценности са едни и същи.

И все пак, изразът „Аз съм Шарли“ (Je suis Charlie) се превърна в символ на солидарност. Милионите по света, които го използват, нямат отношение към тази тънка граница в разбирането за позволеното и непозволеното в журналистическата професия. Подигравките с пророка Мохамед или със Светата троица не са били любими на мнозинството хора, но са част от свободата. Да, много често безвкусни и излишни, но... свободата.

... и у нас

Описаното по-горе разделение в журналистическата гилдия има общо и с българската ситуация. Т.е. има само едно общо нещо – думата „разделение“. Нищо повече. Наред с първосигналната човешка реакция да изразиш солидарност след безумно отнетите човешки животи, станахме свидетели и на тарикатски пози за това кой колко е Шарли и, разбира се, кой най-вече не е Шарли и защо. Българските нешарли обаче не само нямат нищо общо с американските нешарли, не само не участват в журналистическия разговор шарли срещу нешарли, но те изобщо не могат да го разберат. Защото това е разговор между хора със споделени ценности, които вярват в свободата, в независимостта и в отговорността на журналистиката. Нито едно от трите не е част от ценностната система на нашите нешарли.

Контра

Издатели, главни редактори и обикновени търговци връхлетяха с корпулентна сдържаност в контекста. Първо ни обясниха как французите много си позволявали и то... нямало как. После тържествуваха с „Аз като ви казвах, че Западът не е цвете“. Накрая се провидяха в съдбата на журналистите от „Шарли Ебдо“. Всичко това се изплиска от устата на една компания безпардонни балканци, които имат достатъчно натрупана история покрай потъпкването на свободата, отнемането на независимостта и превръщането на журналистиката в жълто-кафява бухалка за осигуряване на краткосрочни далавери.

Болезнено беше човек да гледа подобни лица да бълват нечовещина от екрана, в чийто ъгъл е поставен надписът Je suis Charlie. Още по-болезнено вероятно е било за честните журналисти от националните телевизии, които застанаха зад надписа „Аз съм Шарли“, докато други техни колеги усърдно обезценяваха в ефир тези думи. А можеше всичко да е просто човешко и солидарността да изглежда по-искрена. Можеше поне споделената болка да наложи някакъв хигиенен контрол на входа на студиата. Можеше...

Свобода ли?

Че за какво ни е свобода! Нашата балканска компанийка много пъти е отговаряла по този начин. Днес са възмутени, че терористи са убили карикатуристи, само защото са си позволили да осмеят свещени за тях образи. Вчера обаче бяха възмутени от друго. Когато „Пуси райът“ нахлуха в църква в Москва, за да изпеят „Богородице, Путин прогони“, нашите познайници бяха на първа линия в борбата срещу свободата на словото. Какви били тези пънкарки? Ама за какви се мислели? Ама те са неморални даже! Посвениха се да ръкопляскат директно на тикването на момичетата в затвора, но не се посвениха да очернят тези, които извикаха: „Чакайте! Нали има свобода на изразяването?!“

Затова беше трудно журналистическата общност в България да реагира човешки и единно. Защото част от т.нар. гилдия няма общо с журналистиката. И на всяко искрено и почтено действие на част от колегите, ще има лепкаво противодействие, което да засенчи или оспори техния акт. Можеха поне да не влизат с бутонките в чисто журналистическия международен разговор, започнал след убийството на колегите в „Шарли Ебдо“ - за границите на допустимото и за границите на отговорността. Можеха да не се лепят с „Аз съм Шарли“ или „Аз не съм Шарли“. Можеха или да замълчат, или поне да си признаят, че не са напред или назад спрямо световните тенденции. Те са просто встрани и практикуват някаква различна професия от нашата. Можеха просто да напишат Je suis Contre Charlie и всичко щеше да бъде по-честно.