Съвършени разкази – цели светове, събрани само в няколко страници (ОТКЪС)

Тобаяс Улф

Тобаяс Улф (р. 1945) е съвременният майстор на късия американски разказ, носител на множество литературни награди, който се публикува за първи път на български този ноември. Един от най-вълнуващите разказвачи отвъд океана е почти непознат у нас. Макар отделни негови разкази да са излизали в сп. „Съвременник“, едва сега родният читател има възможността да го опознае в пълнота със сборника „Нашата история започва“.

Изданието на „Кръг“ включва послеслов от редакторката Антония Апостолова, в който тя обръща сериозно внимание на качествата на Улф като писател и на мястото му в световната литература днес.

„Нашата история започва“ е най-добрият начин да се усети автентичния глас на Тобаяс Улф. Това е неговият четвърти и последен засега сборник, който включва 31 разказа. Първият от тях е написан преди повече от четири десетилетия, а най-новият е от 2006 г., като авторът си е позволил свободата да преработи по-старите си творби.

Улф пише за обикновените хора – разведени родители, влюбени, учители, войници, работници, тийнейджъри и деца, с техните дребнави драми и мимолетни радости, невидими съпротиви и глупави безразсъдства. Той разглежда общочовешките ценности, екзистенциалните падения и търсенето на универсален смисъл. Именно тази сплав от отчаяние и очакване, от обреченост и упование, от самозаблуди и блянове е в състояние да накара всеки да припознае нещо от собствения си живот в книгите му.

Както пише редакторката Антония Апостолова в послеслова, Улф често е приравняван към групата на „мръсните реалисти“ като Реймънд Карвър, който се смята за техен баща. Самият той обаче посочва прозата на Джек Лондон и Хемингуей като най-силно повлияла върху творчеството му.

„Съвършени разкази – цели светове, събрани само в няколко страници – с тежест и плътност, с неочакваната красота на Алис Мънро или Антон Чехов“, пише „Хюстън Кроникъл“ за сборника.

Тобаяс Улф е носител на наградата за художествена литература „Пен“ за романа си The Barracks Thief (1984). Президентът Барак Обама го награждава с Национален медал за изкуствата през септември 2015 г. Автобиографичните му творби „Животът на момчето“ (1989) и „В армията на фараона“ (1994) се приемат за образци в жанра. От тях научаваме за тежкото му детство. Той е принуден да се мести често с майка си, след като родителите му се разделят. Улф не поддържа връзка с баща си и с по-големия си брат, който също е писател.

За да влезе в колеж, Улф фалшифицира препоръчителните си писма. След две години е изключен, защото е скъсан по математика и защото е проявявал непристойно поведение като да „яде чипс, надвесен през прозореца“. През 1990 г. от колежа „Хил“ все пак му дават диплома, но при условие, че директорът прочете част от измислените препоръчителни писма за откриване на учебната година.

Всички тези значими събития от трудната му младост са описани във филма „Животът на момчето“ (1993 г.), базиран на едноименния автобиографичен роман. В него Улф е изигран не от кой да е, а от самия Леонардо Ди Каприо. Това е първата сериозна роля на едва 17-годишния актьор в голямото кино, където той си партнира за първи път с Робърт де Ниро.

„Късметлия съм“, е казвал Улф много пъти, но със смирение.

Защото мнозина биха си помислили и дори изрекли, че сегашният му успех е за сметка на тежкото му детство. Самият той никога не е твърдял това, вероятно защото да го направи би означавало да се самосъжалява.

***

"Нашата история започва". Изд. "Кръг"

Из „Авария в пустинята, 1968 г.“

Кристъл спеше, когато пресякоха река Колорадо. Марк ѝ беше обещал да спре за снимки, но когато моментът дойде, погледна към нея и продължи да кара. Лицето на Кристъл беше подпухнало от нахлуващата в колата горещина. Косата ѝ, подстригана късо за лятото, лепнеше влажна по челото. Само няколко кичурчета се повдигаха на вятъра. Ръцете ѝ лежаха скръстени върху корема, от което изглеждаше още по-бременна, отколкото беше.

Гумите запяха по металната решетка на моста. Реката се простираше от двете му страни, синя като ясното небе. Марк видя сянката на моста върху нея заедно с тази на колата, преминаваща през трегерите, както и проблясването на водата под решетката. После гумите замлъкнаха. Калифорния, помисли си Марк и за известно време се почувства почти толкова добре, колкото бе очаквал.

Скоро му мина. Не беше спазил думата си и щеше да го отнесе, щом Кристъл се събудеше. Малко остана да обърне колата и да се върне. Но не му се искаше да трябва да спира, да вдига Ханс на раменете си и да гледа как Кристъл пак насочва фотоапарата към него. Тя вече имаше стотици снимки на Марк и на Марк с Ханс върху раменете, застанали пред каньони и водопади, пред величествени дървета и пред трите автомобила, които бяха сменили, откакто пристигнаха в Щатите.

Марк не беше фотогеничен. По някаква причина той винаги изглеждаше обезсърчен. Но онези снимки създаваха грешна представа. Един стар взводен сержант на Марк имаше любим израз – „свободен, бял и двайсет и една годишен“. Е, това беше точното описание на Марк. Всичко беше пред него. Трябваше му само сгоден случай.

Два ястреба се извиха в небето, хвърляйки огромни сенки върху пясъчната ивица. Една завихрена фуния от прах премина през пътя и изчезна зад един билборд. На билборда стоеше снимка на Юджийн Маккарти. Косата на Маккарти се развяваше около главата му. Той се хилеше. Лозунгът под снимката гласеше ГЛЪТКА СВЕЖ ВЪЗДУХ. Личеше си, че са в Калифорния, защото в Аризона билборд на Маккарти щеше да издържи около пет минути. И в този имаше няколко дупки от куршуми, но в Аризона някой щеше да го е изгорил или взривил. Хората там просто бяха невероятно изостанали.

В далечината планините изглеждаха голи и сини. Марк подмина табели, сочещи отбивки за град, наречен Блайт. Замисли се дали да не спре за бензин, но му оставаше още половин резервоар, а и не искаше да рискува да събуди Кристъл или Ханс. Продължи да кара и навлезе в пустинята.

Щяха да пристигнат в Лос Анджелис тъкмо навреме за вечеря. Марк имаше приятел от армията там, който им беше предложил да ги приюти за колкото дълго пожелаеха. Място колкото искаш, каза приятелят му. Той се грижеше за къщата на родителите си, докато те решаваха дали да се разведат или не.

Марк беше сигурен, че ще си намери нещо интересно в Лос Анджелис. Нещо в развлекателната индустрия. Беше участвал в пиеси през всичките си години в гимназията и можеше да пее доста сносно. Но големият му талант беше имитирането. Можеше да имитира всекиго. В Германия беше имитирал един южняк от фирмата си толкова точно, че след няколко седмици момчето поиска да бъде прехвърлено в друг отдел. Марк знаеше, че е прекалил. Престана да го прави и накрая момчето оттегли молбата си за прехвърляне.

Най-добре имитираше баща си, Дъч. Понякога, просто за майтап, Марк звънеше на майка си и заговаряше с дълбокия провлачен глас на Дъч, заваляйки всяка дума като верига на танк. Тя винаги се връзваше. Марк продължаваше, докато му дотегнеше, след което казваше нещо от рода на „Между другото, Доти, фалирахме“. Тогава тя схващаше и се разсмиваше. За разлика от Дъч, майка му имаше чувство за хумор.

Един камион профуча покрай тях. Шумът от двигателя събуди Ханс, но Марк се протегна назад и потърка сатенения край на бебешкото одеяло в бузата му. Ханс пъхна палец в устата си. После се надупи и пак се унесе.

Шосето блещукаше. Изглеждаше така, сякаш се носеше над пустинното дъно. Марк припяваше на музиката от радиото, което беше усилил, щом сигналът отслабна. Изведнъж то прогърмя. Той го намали, но твърде късно. Ханс пак се събуди и неспокойно се разшава. Марк потърка бузата му с одеялото. Ханс избута ръката му и каза „не“. Това беше единствената дума, която знаеше. Марк надникна назад към него. Беше спал върху някаква количка и колелцата й бяха оставили четири червени вдлъбнатинки от едната страна на лицето му. Марк го погали по бузата.

– Още малко – рече той, – още малко, Ханси. – Нямаше нищо конкретно предвид, но искаше да прозвучи ведро.

Сега вече и Кристъл се събуди. За момент тя не помръдна, нито каза нещо. След това бързо разтърси глава наляво-надясно.

– Ама че жега – отбеляза. Повдигна медальона часовник около врата си и погледна към Марк. Той задържа очите си върху пътя.

– Жива си – заяви. – Леле, все едно беше в кома.

– Снимките – спомни си тя. – Марк, снимките!

– Нямаше къде да спра – оправда се той.

– Но ти обеща.

Марк погледна към нея, после отново към пътя.

– Съжалявам – каза. – Ще има и други реки.

– Аз исках тази – натърти Кристъл и се обърна настрани. Марк разбра, че е на ръба да се разплаче. Това го накара да се почувства уморен.

– Добре. Искаш ли да се върна? – Той намали скоростта, за да ѝ докаже, че е готов да го направи. – Ако това искаш, само кажи.

Тя поклати глава.

Марк ускори.

Ханс започна да рита облегалката на седалката му. Марк не каза нищо. Това поне държеше Ханс зает и тих.