Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника й на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. Във времената на Киевска Рус на мястото на съвременния Харкив се е намирал град Донец. След 24 февруари стотици хиляди жители са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната. Числото на жертвите не е публикувано.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва в своя „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

24 февруари

– Как сте там?

Днес с този въпрос във всеки град на Украйна започва телефонен разговор. Засега има връзка. Не идеална, но я има.

На моите приятели, които се тревожат за нас в различни краища на света, ще разкажа как сме тук, в Харкив. В „спален“ квартал на града, който е най-близко до границата с Руската федерация.

В 5 сутринта градът осъмна със взривовете на оръдейните снаряди. Нямаше никакво съмнение: започна се. Звуците не приличаха на гръмотевици с мълнии.. Излязох на балкона – стъклата на прозорците вибрираха, в устата си усетих метален вкус. Вероятно това е вкусът на страха. Помня го от 2014-та година.

Сложих нашийника на кучето и с Хектор излязохме навън.

В 5 30 пътищата вече бяха задръстени с коли като в час „пик“. От блоковете излизаха и подтичваха хора с куфари и се мятаха в колите, плачеха деца.

Сюжетът беше абсолютно кино. Сън. Сюрреалистичен. В главата – само една мисъл: това не може да бъде, просто е невъзможно.
Може.

Качихме се с Хектор в моята кола и тръгнахме към запустелия парк, където се разхождаме всяка сутрин. Между другото, паркът има символично название: „Паркът на Победата“.

Исках да си купя цигари на бензиностанцията, но там имаше опашка от петдесетина коли.

Объркано се лутахме из парка, наоколо всичко гърмеше. Кучето – огромен страховит доберман – като кутренце се притискаше към краката ми.

Нищо не разбирам от взривове и снаряди, не ги различавам. „Град"-овете ли са? Танкове? Авиобомби? Чуваш всичко това, но не разбираш – къде трябва да гледаш? Къде да вървиш? Или да падаш на земята?

Телефонът звънна – обажда се моята 82-годишна майка. Плаче.

"Анечка, бягайте! Където и да е, по-далеч от границите".

В 5.30 тя още не знаеше, че сега се гърми и в Киев, и в Днепър, и в Одеса.

Пък и всички пътища вече са задръстени, навсякъде на излизане от града опашките от коли са дълги много километри.

Няма къде да бягаме, мамо. А и няма защо.

В 7.00 навсякъде вече има огромни опашки: пред банкомати, магазини и бензиностанции.

Качих се в къщи и се опитах да успокоя дъщеря ми.

– Мамо, нали казваше, че такова нещо не може да се случи!..

Да. Казвах. Така казваха и мислеха милиони хора. И не само в Украйна.

Никой не вярваше, че това е възможно. През ХХI век, през 2022 година.

Сега в нашия микрорайон са затворени аптеките, пощата, будките за цигари и магазинчетата. А пред тези, които работят, се трупат тълпи. Аз също се наредих на опашката.

Всички мълчим, само трепваме от взривовете. Аз се наредих, защото у дома, в хладилника ни, за зла участ „вятър свири“, както казва татко ми.

На таткото му е зле от сутринта – слабост, тежко дишане – лежи, не става. И пита по телефона с хрипкав глас:

– С какво мога да помогна, щерчице?
– С нищо, тате. С нищо. Ако можете, опитайте се с мама да се разсеете: пуснете си светъл филм или вземете някоя добра книга. Ако можете.

Сега е началото на втория ден. Гърми веднъж на час или малко по-често. Взривовете са по-мощни или малко по-слаби.

Сашка, моята дъщеря, е намерила адреса на най-близкото бомбоубежище. Би трябвало да се поразходя дотам, да видя как е и какво е. Но краката ми отказват да вървят.

Цялото ми семейство е тук, в Харкив. И, сигурно, както всички украинци, ние сега четем новините.

Опитваме се „да не изпадаме в паника“ и „трезво да оценяваме ситуацията“, както ни препоръчват чиновниците.

Днес отчаяно се разплаках само веднъж, на тази безкрайна опашка, когато видях как от поредния взрив на шосето се втурна рижаво бездомно куче. Уплашено, неразбиращо какво става. В очите му сякаш застина един-едничък въпрос: защо? 

Почувствах се бездомно куче.

Светът вече никога няма да бъде предишния. Бъди проклет, диктаторе! Мръсно чудовище!

*Харкив е украинското название на града, който у нас е известен с руското си име Харков. В знак на уважение към украинския народ ще го изписваме с украинското му наименование.

Превод Валентина Ярмилко