Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Ама как така!? Бушува безпощадна война – Русия срещу Украйна. Наглед – какво общо има с това еднополовата любов? Няма ли си Путин друга работа, та е тръгнал на война и срещу ЛГБТ? Тук обаче очевидно се крие някаква военна хитрост. В една наскорошна своя реч, посветена на анексията на украински територии, Путин зададе на руснаците риторичния въпрос: „Нима искаме у нас, в нашата страна, Русия, вместо мама и татко да има „родител номер едно“ и „номер две“... онези там съвсем ли са се побъркали?“. Къде там е съвсем ясно. В декадентската, да не кажем сатанинска според мнението на кремълските власти, Европа. Европа трябва да бъде спасена от безумието. По всичко може да се съди, че Украйна е само началото. Пригласящият на Путин патриарх-роб на цяла Русия Кирил на свой ред оправдава войната с Украйна с необходимостта там да не се допускат „гейпаради“. Да, такъв нов кръстоносен поход се очертава, поход, който засяга всички, оправдава всички жестокости и дава на Русия морално превъзходство над целия останал свят.

Вярва ли си самият Путин на това, което казва?

Колкото и да е странно, това изобщо не е важно. Дълги години за самия него из Москва имаше слухове, че самият той не бил лично срещу еднополовата любов, но и това всъщност не е важно. Не защото няма доказателства, а защото според всички правила на възпитанието на един офицер от КГБ истината има отношение към победата, а не към достоверността. Като се обръща към руския народ, Путин е убеден, че ще намери разбиране по въпроса за еднополовата любов и с това морално ще обоснове своята „специална военна операция“ в Украйна, мобилизацията, а също и изолацията на страната и изобщо тежките времена както за лишения от свободата да пътува по света елит, така и за обикновените граждани.

И Путин е прав: получава разбиране и одобрение от руския народ.

Историята на хомосексуализма в Русия е парадоксална. До голяма степен тя е асиметрична на същата тази история на Запад. В това има драматична интрига. Днес имаме двете рязко противоположни позиции на Русия и на Запада, в частност в лицето на Америка. На 5 декември Путин подписа лицемерния закон за забрана на хомосексуалната пропаганда на територията на страната. За пропаганда в случая може да се смята всичко – от книги, филми и картини до проявата на лични любовни емоции. На практика това е тормоз чрез налагане на значителни глоби и най-вероятно нещата няма да се ограничат с това, а ще се стигне до криминално преследване, като всичко това ще бъде насочено към унищожаването на ЛГБТ.

От друга страна, президентът на САЩ буквално дни след Путин подписа закон за уважаване на брака, с който се узаконяват еднополовите и  междурасовите бракове на територията на цялата страна. „Днес е забележителен ден! Ден, в който Америка прави важна крачка към равенството, свободата и справедливостта не само за някои, а за всички“ - възкликва Джо Байдън и двете палати на Конгреса го подкрепят. Едва ли си струва да напомняме, че Путин пък единодушно беше подкрепен от Думата.

Последиците от новия закон са очевидни. За да получи народната подкрепа, той ловко беше оплетен с борбата срещу педофилията. Законът превръща ЛГБТ в нелегална разклонена секта, която получава страдалческо-героичен статус на жертва на държавата. ЛГБТ обаче ще оцелее въпреки всичко. Понеже въпросът не е в Запада и не е в Изтока, а в разнообразието на самата човешка природа. Това го е знаела още Древна Гърция, но Древна Гърция за Думата очевидно също влиза в системата на колективния Запад.

За да разбиеш външния враг, трябва да откриеш и да унищожиш вътрешния. Следвайки тази свойствена на диктаторски режими логика, Путин разби политическата опозиция още преди войната с Украйна. И я доубива вече през войната, като забрани легендарния център за правозащита „Мемориал“, а също и Московската хелзинкска група, основана още през 1976 г. В колонията със строг режим Навални буквално не излиза от изолатора и стремително слабее. Но дори онези, които излизат на протестни единични акции с плакати „Не убивайте“ или просто с бял лист, са подложени на репресии. В градовете подплашените чиновници свалят останалия още от съветско време прочут лозунг „Миру – мир“*. С всеки петък, когато се произнасят официалните присъди на върховната власт, расте броят на „чуждестранните агенти“ - фактически врагове на народа, ако си спомним сталинската формулировка. Който е против войната – за него вече няма публични изказвания, той е зачеркнат от обществения живот.

В сравнение с инакомислещите обаче привържениците на ЛГБТ като социално явление изобщо не са открити или дори скрити противници на Путин. Всеки от тях си има своя индивидуална позиция. Според логиката на властта разправата с тях се основава не на политически, а на морален принцип, който сам по себе си се основава на традиционни ценности.

Но дали е така?

Както вече казах, историята на хомосексуализма в Русия е парадоксална. През Средновековието, за разлика от много западни страни, където хомосексуалистите се наказват жестоко и дори биват изгаряни на клада, в Русия няма никакво държавно наказание за т.нар. „содомски грях“. Ранна Русия е страна на двуединна идеология. Езичеството, което поощрява свободната любов, и православието съществуват враждебно, но паралелно. Църквата наказва хомосексуалистите с различни църковни наказания от типа забрана да влизат в храма или да правят определен брой поклони до земята, но това не притеснява почти никого.

В културата на Русия съществуват ценностите на ултраконсервативния сборник правила от XVI век „Домострой“ (в него впрочем няма почти нищо за хомосексуалността), а има и ценности на разгула, на „руската веселба“ (пиянството) и на „народното веселие“ на избягалите и заселили се някъде на свобода крепостни; има го православието – и неизкоренимите навици и обичаи на езичеството. Но го има и самодържавието – и това е най-важното в градежа на държавната идеология.

Началото на криминализацията на руския хомосексуализъм е свързано, колкото и странно да ни се струва, тъкмо с европеизацията на Русия във времената на Петър Първи. След като се връща от дългите си странствания из Европа, царят въвежда според немските закони забрана на хомосексуализма в армията с цел повишаване на дисциплината, но прилагането на този закон е минимално. Целият XVIII век е доста либерален спрямо гейовете в Русия и едва когато през 1825 г. на трона се възкачва консервативният цар Николай Първи, с когото днес често сравняват Путин, законодателството криминализира хомосексуализма. Вярно, избирателно. Така например създателят на прочутата триада „Православие. Самодържавие. Народност“ граф Уваров е бил сред приближените на царя въпреки известните му в двора хомосексуални наклонности. Също като в старите времена хомосексуализмът на практика се декриминализира изцяло в началото на ХХ век, времето, което в Русия се нарича Сребърния век и през което се изявяват няколко ярки литературни адепта на хомосексуализма, особено Михаил Кузмин с култовия си роман „Криле“.

Февруарската революция през 1917 г., която е стартът на демократична Русия, отказва да смята хомосексуализма за нещо анормално. През първите години след ноемврийската болшевишка революция същата година търпимостта на държавата по отношение на хомосексуализма е очевидна.

Всичко това го съсипва Сталин, и то съзнателно. След като поема абсолютната власт в началото на 1930-те, той обявява хомосексуалистите, че създават тайни вертепи и свърталища за разврат и политика и че са шпиони и контрареволюционери. Помага му Горки с една статия от 1934 година, в която сравнява хомосексуализма с немския нацизъм. И хомосексуалистите са хвърлени в казана на Големия терор (Голямата чистка) и много привърженици на свободната любов са унищожени.

Колкото и да е странно, репресиите по отношение на хомосексуалистите след смъртта на Сталин се засилват още повече. Властите се страхуват, че пуснатите от ГУЛАГ милиони бивши затворници ще разпространят затворническата практика и правилата на хомосексуално поведение. По Сталиново време никой не е закачал лесбийките, властите са се правели, че те не съществуват, но след сталинските времена започват да ги лекуват принудително в психиатрически клиники и болници.

Та ето тук, в сталинския и постсталинския период на руската история, се коренят така наречените традиционни ценности. В руските затвори хомосексуалните са нисша раса, „обратни резби“, наказват ги със сексуално насилие и те завинаги си остават „педеруги“. От друга страна, хомосексуалистът е социален враг, зложелател на семейството и раждането на деца.

Срещу това положение на хомосексуалистите се боят да се изкажат и водещите дисиденти от късното съветско време, в частност Андрей Сахаров, Александър Солженицин, Евгения Гинзбург, Варлам Шаламов. В творческите кръгове обаче и сред младото поколение на перестройката започва да се извайва образът на хомосексуалиста като жертва и герой на съпротивата. Така се появява култът към кинорежисьора Сергей Параджанов, осъден за хомосексуализъм, впоследствие изникват и женски образи на прокламаторки на „нетрадиционната“ любов като журналистката Маша Гесен. Започват многобройни демонстрации на ЛГБТ, борба за равни права, създаването на хомосексуални организации.

Също като в съветските времена и днес обикновеният руски народ в най-добрия случай мълчи и безмълвствува, както е казал Пушкин, но като цяло е настроен срещу хомосексуалистите и ги смята за чужди, опасни и подозрителни хора, на които не може да се има вяра. Тъкмо това беше и все още е неопределената, колебаеща се позиция, която използва Путин. Днешна Русия си остава като цяло хомофобска държава, а хомофилските частности принадлежат на маргиналната култура.

С антигейския си закон Кремъл всъщност представя тази маргинална култура като един вид заплаха за държавната сигурност и като отвратително, анормално явление. Законът засилва държавната цензура и обществената самоцензура. Това засяга театрите, киното, рекламите, блогърите, книгите. От наследеното от Сребърния век под удар попадат например някои стихотворения на Ахматова, Цветаева и Фьодор Сологуб. „Лолита“ на Набоков очевидно пак ще трябва да мине към „нежелателните“, но по друг параграф – педофилията. Между впрочем, Пушкин също неведнъж пише иронично по тази тема, така че няма да е чудно, ако се стигне до възстановяването на съветския Главлит. **

По-вероятно е впрочем да се наблюдават популярните в Русия през XIX в. „насочени“ удари - под огъня ще попаднат най-вероятно неугодните политически „либерални изроди“, както днес е модерно да ги наричат, и различни други инакомислещи. По-точно различномислещи. Държавата на първо място ще се навре в техните кревати. Понеже това отрива големи възможности за шантаж. И нов плацдарм за военни действия. Ще има, разбира се, и полезни гейове и лесбийки – на тях наглед ще им простят, но все пак ще ги сложат на каишка.

В Русия в момента има изграждане на държавна идеология. Тя не е залегнала дори в съвсем наскоро променената в интерес на Путин конституция – но на кого пречи това? Това е просто още една „спецоперация“ с ясни червени линии и размити граници между доброто и злото. Ясно е едно обаче. Което е наше е добро, което не е наше – да изчезва. Но какво е нашето?

Традиционните ценности са фикция, зад която се крие въпросът за несменяемата власт на царя, както и да го наричат. На царя му трябват врагове, възможно повече врагове, понеже без царя народът няма да се справи с идейната зараза. Колкото до изучаването на човешката природа и в частност на еднополовата любов, науката и музите трябва да си мълчат, докато топовете стрелят по волята на царя-мужик.

Да се приема за достатъчна мотивация за руския войник да тръгне в атака заради освобождаването на Украйна и Европа като цяло от хомосексуалната цивилизация е нелепо. Онова, което и от едната, и от другата страна на фронта противниците наричат „педераси“, няма отношение към причините и следствията на войната. То си е по-скоро ругатня – в този вид ругатни руснаците и украинците си приличат, и то доста. Путин обаче не е толкова наивен, за да си мисли, че неговите войници с ентусиазъм се сражават с украинските неонацисти и с културата на гейовете. Войната е най-удачното продължаване на путинския режим, който покрай военните действия сплотява народа в достатъчна степен и същевременно постепенно се руши. За такъв режим не са страшни гейовете отвътре, а военните поражения. А те – и Путин го знае – в никакъв случай не бива да се допускат.

И в това на практика е бедата за целия свят.       

---

*Мир на целия свят (рус.) – Б. пр.

**Главлит (Главно управление по въпросите на литературата и издателствата) съществува в СССР от 1922 до 1991 г. като през времето имената му се променят, но си остава съкращението Главлит. Това е цензорски орган, който се занимава както с произведенията на съветските писатели, така и с тези на чужди писатели. Главлит (Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения) има и в България от 1950 до 1956 г. по съветски образец. - Б. пр.

Бел.ред. - в руския език няма разлика между "хомосексуален" и "хомосексуалист", "хомосексуализъм" и "хомосексуалност", нито негативна конотация на едната или другата дума. Затова сме запазили изказа на Ерофеев.