Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

19 септември 2022 година 

– Ние няма да се върнем.

Сякаш ток ме удари. Това изречение ме парализира за няколко секунди. За пръв път от половин година чух толкова лаконична и изчерпателна формулировка. 

Подобни настроения на заминалите от града приятели започнаха да се появяват от края на лятото. Но някак си несигурни, разтеглени. 

– Ние май тук ще презимуваме, не се знае как ще е с отоплението в Харкив…

Или:

– Е, не знам, малкият тръгна тук на училище, нека да изкара годината, жал ми е да му прекъсвам ученето…

Или:

– Аня, какво говориш? Ние тъкмо докарахме оборудването и започнахме производството, къде да се връщаме? Няколко години със сигурност тук ще изкараме, а там - ще видим.

Още през април бях измислила „тест за украинеца“, в който главен маркер беше маниакалното желание за завръщане у дома. 

Дори ако сега сте в разкошната Виена или във величествената Прага, в очарователен Лондон или възхитителния Истанбул – вие искате да се приберете у дома. В „хрушчовката“ си (пететажните бетонни блокчета без асансьор), в пренаселеното съвместно многосемейно жилище или в недостроената къща – няма значение. И нека под прозореца ви мърморят бабички-клюкарки и съседът ви паркира своята кола направо на тревните площи – като див елен – и медицинското обслужване да не е безупречно, и пътищата са далеч от идеалните – все тая. У дома! 

Днес това „у дома“ зазвуча някак си другояче. Несигурно, колебливо, с увъртания. 

Струваше ми се, че успехите на украинската армия, както казват в новините, „на харкивското направление“ ще мотивират хиляди хора да се качат в колите, влаковете, самолетите и да тръгнат към дома.

Но не би.

В града вече три нощи е тишина. Хората отварят прозорци, излизат да пушат на балконите и – особено дръзките – светват лампите по време на комендантския час. Съседът ми от отсрещния блок дори е отлепил от стъклата тези „ужасяващи кръстове“ от скоч. 

А паркингът пред блока все така е полупразен. 

Повярвайте ми, никого не осъждам. Просто изпитвам някаква своего рода нова горчивина. Хората няма да се върнат. 

Моят приятел, който пръв четливо формулира това, има четири деца, ученици. И ме удари ток, защото изведнъж (именно изведнъж) разбрах, че в Харкив няма да докарат деца. Те тук няма къде да учат.

Разрушени са поликлиниките, детските градини, детските площадки, басейните и кортовете. Студията за рисуване и залите за гимнастика – няма ги вече. 

И за отоплението, това също е истина – не знаем дали ще го има. 

И за бизнеса, който моите приятели с такъв зор са преместили и стартирали на друго място. В Ровно, в Тернопил, в Мукачево.

И това, че от Белгород до  Харкив долитат ракети от всякакъв калибър за 30 секунди. Независимо от ситуацията на фронта.

Всичко това е истина. 

Новата харкивска, невероятно тъжна истина. „Ние няма да се върнем“. 

Да бъде проклета тази война. И подлият „руски свят“. 

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко