Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български. 

31 юли 2024 година

Първият ми спомен от детските ми години е лятото на 1980-та.

Аз съм на шест годинки, боледувам от някаква ужасна ангина. Мама постоянно ми мери температура, слага на челото ми марля, натопена в оцет, и ме придумва да правя гаргара с някаква жълтеникава горчива течност. На табуретката край дивана ме чака емайлирана тенджера с току-що кипнали картофи – трябва да се наведа над нея, да се увия с кърпа и да дишам гореща пара. А вечерта ме чака традиционна съветска екзекуция – „горчичники“ (суха горчица, намазана върху парчета хартия 15х10 см, които се потапят в гореща вода и се лепят с „горчичната“ страна върху гърба на болния човек, така се лекуваше кашлица и настинка – бел. прев.).

И изведнъж в тази депресивна атмосфера връхлита татко.

– Пускайте телевизора, почва!

В СССР откриват Летните Олимпийски игри. Дълго време ще смятам, че това бяха двете най-хубави седмици в моя живот. По цели дни гледах телевизора и станах главен спортен коментатор на семейството.

Баскетбол, скокове във вода, стреляне с лък, гребане, кану-каяк – не пропусках нищо, запомнях фамилии и рекорди. А вечерта докладвах на татко ситуацията на спортния Олимп.

– Е, станало е, защото канадците не са дошли (или „германците не са дошли“) – казваше понякога татко. Тогава и хабер си нямах, че шейсет страни от целия свят бойкотираха Олимпиадата в СССР заради войната в Афганистан.

Церемонията на откриването не си спомням, струва ми се, че тя по нищо не се различаваше от първомайската демонстрация. На трибуната – „скъпият Леонид Илич“ и останалото мрачно-сиво политбюро, а още – някакви скучни танци на стадиона.

Към момента, когато в небето литне  балон - огромен олимпийски мечок, махайки за сбогом с лапа, моята ангина ще отмине. Ще ми разрешат да излизам на улицата и Олимпиада-80 ще се стопи в паметта ми завинаги.

След две години ще умре Брежнев, Галина Ивановна (класната) ще ридае край дъската, а нас ще ни пуснат по домовете.

Татко, като се върне от работа, ще ме попита кой ме натъжи. Аз ще се учудя – „Че как, та нали Леонид Илич…“ А таткото ще се наведе към мен и тихо ще се поинтересува:

– А той какъв ти е? Може би дядо?

Тези татковите думи ще преобърнат детското ми съзнание. Аз ще разбера всичко. И от онзи момент ще стана част от страшната ни семейна тайна: ние сме дисиденти. В семейството ни винаги ще има „забранена“ литература (често дори не във вид на книги, а на печатни страници жълтееща хартия) и плочи с „буржоазното мракобесие“ (не си спомням точно, но струва ми се, бяха Scorpions и Deep Purple).

Ще раста и узрявам в парадигмата, че главната човешка ценност е свободата. И всеки мой избор в живота ще опира върху този жалон.

Ще изминат четирдесет и четири години. Перестройка, деветдесетте години, разпадане на СССР, Юшченко, Революция („оранжевата революция“ през 2004 г. – бел. прев.), Янукович, Майдан, Война.

През 2022-а година ще погреба родителите си – един след друг, сърцата им няма да издържат обстрелите на Харкив.

През юли 2024-та, няколко дни преди откриването на Олимпиада в Париж, Юри Сапронов ще ми подари книгата на Зигар „Как Русия унищожаваше Украйна“. Ще стигна някъде до 124 страница, тъкмо до събитията през първата година на Путин във властта, когато руска ракета ще улучи къщата на Сапронов. Слава на Бога, всички ще оцелеят.

А днес сутринта ще се върна от вилата в Харкив и ще пусна запис с откриването на церемонията в Париж…

В тази церемония аз харесах всичко. Да, всичко – и „лелката с брадата“. Това беше някакъв невероятен карнавал, просто ода на Свободата.

Но коварният TikTok веднага ще пусне в телефона ми кратки „контекстни сюжети“. И пак ще чуя фразите „буржоазно мракобесие“, „сатанинско шоу“, „разпасаност и бесовщина“.

Произнасят ги руснаците.

И се връща омерзителното усещане за Брежнев на трибуната. И не мога да се отърся от него.

Как е възможно  съзнателно да се спускаш на дъното на ада? Назад, към концлагерите? До пещите за изгаряне на несъгласните остават девет, осем, седем, шест…

Ние трябва да победим. Ние – това е не само Украйна, а целият цивилизован свят. Иначе ще връхлети мракът.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

Превод Валентина Ярмилко