Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

27 март 2023 година

Фейсбук ми подхвърли спомени:

Мама.

„Анна, не сте забравили този ден, нали?“

Не съм. Не съм забравила нито един ден, нито един час, нито една минута.

Мама беше светлина. Личното ми слънце, което свети винаги. И топли.

– Щерчице, закърпих ти любимите ти чорапки – онези на маргаритки.

В това изречение всичко е любов: и „щерчице“, и „закърпих“, и „на маргаритки“.

А пък аз се дразня.

– Мамо, и защо трябваше? Ще си купя нови, да не сме в миналия век.

– Че аз съм от там – от миналия век, – смее се мама.

Тя толкова красиво се смееше.

Купувах си нови чорапи, но тайно вкъщи носех кърпените. Не можех да изхвърля онези, на маргаритките. Мама ги кърпеше върху електрическа крушка  – знаете, такава най-обикновената крушка, върху която обтягат чорап и на онова място, което се изтъркало, правят мрежа с вълнен конец. Както през миналия век, да.

Без мама винаги е студено.

Започнах да виждам в огледалото нейните очи. Започнах да чувам думата „мама“ във всяка песен по радиото.

А това толкова боли.

Помня, психология ни четеше една старомодна професорка, тя казваше: “Детето просто трябва да се обича, и това е. Това е всичко.“.

Аз протестирах. Просто да обича може всеки. А педагогическите иновации? Развиващите технологии? Ефективното възпитание?

И чак в зрелите си години разбрах колко беше права тази професорка.

Просто да обичаш – значи винаги да бъдеш топлина, уют, мъдрост и опора.

Каквито и бели да правех, мама винаги беше на моята страна.

– Вера Ивановна, не се карайте, детето е сгрешило, случва се.

А детето (ако трябва да сме честни) е счупило прозореца в кабинета по география. С камък.

Каквото и да правех – карах се с учители или с връстници, омъжвах се или се развеждах, сменях месторабота си или стила на дрехите, решавах да бъда юрист или писател – мама винаги беше на моята страна.

– Слушайте, – спокойно отговаряше тя на наша съседка, – тя е моя дъщеря и знае какво прави.

Далеч не винаги знаех какво правя. Грешах, опарвах се, падах.

Но каквото и да ставаше в моя живот, главното винаги оставаше непроменено: кухнята, миришеща на пирог с кайсии, сивата жилетка от овча прежда, в която винаги можеш да изплачеш болката си, телефонният номер, който аз винаги набирах пръв, за да споделя радостта си.

Мама.

Тя беше основата, носещата стена, онази опорна точка, която помага да преобърнеш света.

Моя приятелка, психотерапевтка, твърди, че нещастните хора – това са порасналите деца на студени майки. Контролиращите, подтискащите и безразличните.

Тя може да изреди двайсетина подобни прилагателни. Разбира от причинно-следствените връзки и умее да посочи изхода от тези подсъзнателни лабиринти.

Вероятно щеше да остане без работа, ако всички хора знаеха и изпълняваха формулата на моята майка.

Просто да обичаш...

P.S. Преди седем месеца мама я уби руска ракета. Не осколка, а стресът, страхът, тревогата. Инсулт.

Мисля, че след победата статистиката на такива загуби ще е чудовищна.

Ще ви кажа нещо банално: прегърнете дъщерята си, ако тя е наблизо. Господи, колко ценно е това.

----

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко