Една фенка неотдавна ми писа, че била разочарована от мене. Мислела, че съм за ГЕРБ, но сега изведнъж разбрала, че не съм и била объркана.

Писах ѝ, че съм независим, но това май не я успокои.

Случката ме накара да се замисля какъв съм бил през годините. Краткият отговор е: какъв ли не.

Когато Бойко Борисов взе властта през 2009 година, ми заприлича на южноамерикански диктатор - генерал, мачо, алфа мъжкар и любимец на САЩ. Спонтанно ме накара да си спомня за our-son-of-a-bitch* - не заради политическата му природа, заради начина на общуване.

Той беше избран демократично, не беше взел властта с преврат, партията му беше част от европейските народни партии, дясноцентристкото семейство в ЕС, държеше се народняшки, общуваше охотно и се сърдеше като тригодишно дете, когато някой го критикуваше.

Неговата външна министърка обаче (колегите ѝ в Съвета я наричаха "стажант-външната министърка") и кандидатка за български комисар, кой знае защо реши да ме дисциплинира и да ми нарежда чрез сътрудниците си как да префасонирам едно не много умно интервю, което ми беше дала. Аз пък реших да не го направя и вместо това да наблюдавам внимателно всяка нейна стъпка и накрая тя не стана комисар. Заслугата за последното беше изцяло нейна, не моя. 

Тогава всички се подмазваха на ранния Бойко, особено някои от пожизнените политически коментатори, които днес са в авангарда на борбата срещу него. Някои от тях (да не ме тролят, защото ще им напиша и имената) се виждаха като бъдещи придворни идеолози на управляващите. Те още не знаеха, че Борисов не търпи около себе си нито идеолози, нито съветници - извън най-тесния си кръг. Вероятно това е една от причините още да печели изборите, но това е хипотеза - нямам доказателства.

Тъй като нямах планове за придворна кариера, а само професия, която обичам и в която мина животът ми, не криех от Борисов това, което мисля за него. Той хич не обичаше пресконференциите с кореспондентите в Брюксел. През 2012 г. окончателно се отказа от тях и премина само на кратки изявления на крак, на входа или в коридора, без време за много въпроси. Това стана след тази подробна кореспонденция от негови изявления преди среща на върха в Брюксел.

Това ми неразумно поведение ми спечели име на опозиционер - т.е. близък до социалистическата тогава опозиция на Борисов. И нищо не можеше да изтрие тази репутация, макар безброй пъти да бях казвал и писал, че ако искате да направите дефицит от пясък в Сахара, трябва да назначите социалист да я управлява - пясъкът ще свърши за по-малко от един мандат. Пишем си ние, но публиката чете само заглавията. И по тях ни пришива - ту тук, ту там.

После Борисов падна и дойде Орешарски, предложен от социалистите и подкрепен от ДПС и от уж "златен пръст" от уж опозиционната "Атака". Социалистите предложиха Пеевски за шеф на ДАНС и си спомняте каква стана тя, а после фалира и КТБ. Познайте на чия страна бях? Познахте - социалистите ми се разсърдиха и станах "гербераст".

Иначе цялата политика, а покрай нея и журналистиката, си вървеше много добре, докато не се намеси Пеевски. С него всъщност имаме нещо общо - последователност и праволинейност. Докато аз все се оказвах срещу властта, той (и медиите му - явни и прикрити) винаги бяха с нея. И най-вече близо до парѝте ѝ. 

Властите се сменяха, но Пеевски и аз вървяхме все по две успоредни прави линии - той с властта, аз - против нея. И макар линиите да бяха успоредни, те водеха към различни резултати. Аз бях ту ляв, ту десен - където ме пришият драгите читатели и уважаемите коментатори, а Пеевски си беше все Пеевски.

Отначало не му личеше много, но после стана безпощадно ясно, че всъщност държавата, това е той. Ако вървим по пътя на формалната логика, излиза, че съм бил антидържавен елемент, но наистина никой не ме е наричал така. Само ме уволняваха от време на време под формата на съкращаване на щат. Но аз все си намирах друга работа. Както сега препоръчват на наскопро уволнените колеги. Хронично има такива.

После - протести, служебни правителства, избори, в резултат на които Бойко се върна на власт. Но междувеменно се случиха и две кризи - бежанската и гръцката дългова, продължение на европейската дългова от 2010-2012 г. Те също оформиха сложния ми политически профил. Когато пишех против ксенофобските акции на "Атака" и против "гражданските патрули" бях безродник, соросоид, еврогей, брюкселска подлога.

Когато се съгласих с Орбан, че Европа все пак не може да приеме цялата бедност на света, че това натоварва социалните ѝ системи, заплашва сигурността ѝ и подкопава легитимността ѝ, излязох краен консерватор, националист, шовинист, еврофоб. Бях на ръба на криза на идентичността.

Когато прахът се уталожи, ЕС беше принуден тихомълком да признае, че Орбан всъщност е бил прав и да пренасочи вниманието си върху укрепването на границите и политиката си на миграция и убежище  вместо върху схемите за административно преразпределяне на нелегални имигранти. А аз бях на границата между соросоидството и орбанизма.

Що се отнася до Гърция ме обявяваха за ляв, когато възразявах да обясняват кризата ѝ елементарно с псевдо-антропологически аргументи и за десен монетарист, когато обяснявах, че демокрация не означава да решиш с референдум да не плашаш дълговете си. 

През това време колелото на историята се въртеше неумолимо, и то - все напред. Вследствие на това му движение президент на България стана Румен Радев, номиниран от номинално лявата опозиция на номинално десния Борисов, който му помогна да победи, като прати против него безнадеждна кандидатка. Аз обаче гласувах за нея и обявих това публично, защото знаех, че Радев е предпочитаният кандидат на Путинова Русия - неотдавна окупирала Крим и Донбас и в силно влошени отношения с НАТО и ЕС.

По това време и благодарение на гъвкавия Пеевски алтернативите ляво-дясно, либерално-консервативно вече нямаха особено значение. Актуалната антитеза стана статукво-промяна. И понеже гласувах за Цецка Цачева, бях обявен за крепител на статуквото. И то на чие? На Борисов, който не можеше да ме понася. И на Пеевски, който затри вестника, където работех, с нелоялна конкуренция, принудила германските инвеститори на напуснат България.

Но кой ти гледа? Радев тогава изглеждаше като предвестник на политическия край на Борисов. И всички му се подмазваха по същия начин, по който преди няколко години се подмазваха на Борисов. Обясняваха как Радев е натовски генерал, обучаван в САЩ и как ще се "еманципира" от БСП, макар да заявяваше че "Крим е руски, какъв да е?" Аз обаче настоявах, че Радев е руски троянски кон, че изолира страната ни в Европа, че превишава правомощията си и трябва да бъде отстранен от длъжност.

Това само бетонира репутацията ми на крепител на статуквото, казано по народному - гербераст. Така ме наричаха, когато многократно предупреждавах протестиращите през 2020-2023 г., че нищо от исканията си няма да постигнат, а само ще помогнат за преизбирането на Радев, който ще използва енергията им за проруския си курс. Така и стана. Никой не гледаше накъде върви България, всички се бяха вторачили в битката между "статукво" и "промяна". Оттук или си "С", или си "П". "Един е пътят, два пътя няма", както пишеше един комунистически поет от времената на Бай Тошо.

Междувременно, бях написал в Клуб Z няколко открити писма на Борисов, в последното от които го предупредих, че ако не смени модела, наложен от сътрудничеството му с Пеевски, Моделът ще смени него. Така и стана. 

В очите на читателите моят герберастки период (или периодът Г) продължи до последните протести и дори докъм средата им - защото няколко пъти повторих да не допускат грешките от 2020 г. и да не пропиляват протестната енергия, особено - на най-младите.

После обаче поисках правителството да се отчита публично за това, което говори и прави далече от погледите на публиката в Брюксел. Поисках и да спре политическия натиск върху медиите и журналистите и да получим истинска прозрачност и отчетност на властта.

И тогава дойде това "ама аз мислех, че сте за ГЕРБ".

Сега, като тегля чертата, излиза че съм ляво-десен крепител на статуквото и негов противник едновременно, соросоид, безродник, либераст и еврогей, но привърженик на Орбан, националист и ксенофоб с очевиден монетаристки уклон, пепедебеещ се гербераст или гербереещ се пепедебеец. Сложете си ръката на сърцето и кажете - не заслужавам ли да бъда описан в учебник по политология и дори - поставен в епруветка?

Ако трябва да бъда сериозен за финал, трябва да кажа на всечки колеги, че с любезното съдействие на политическата класа и сътвореното от нея законодателство, сме си отгледали публика, която непрекъснато настоява за независима журналистика, но изпада в когнитивен дисонанс при всеки контакт с нея, която реве за "обективност", но не може, без да тури на нашего брата политически етикет. Отдавна излязохме от комунизма, но изглежда той още не е излязъл от всички нас. Надявам се на младите - главно защото не гледат телевизия.

---

* Our-son-of-a-bitch - наш кучи син (от англ.)