Иранският престолонаследник Реза Пахлави е една от най-противоречивите, но и най-устойчиви фигури в иранската политика в изгнание. Роден през 1960 г. в Техеран като първороден син на шах Мохамад Реза Пахлави и императрица Фарах Диба, той израства в последните години на монархията, когато Иран се модернизира с бързи темпове, но и поддържа репресивен апарат, който оставя дълбоки рани в обществото. След Ислямската революция от 1979 г. семейството напуска страната, а 19-годишният престолонаследник се оказва в изгнание, което продължава вече почти половин век.

Пахлави преминава през военна подготовка в САЩ, учи политически науки в Университета на Южна Калифорния и известно време живее в Египет, където семейството намира първо убежище след падането на шаха. От началото на 80-те години се установява във Вашингтон, където постепенно се превръща в най-разпознаваемия глас на иранската опозиция зад граница.

Първоначално говори като наследник на свалена династия, но с времето започва да се позиционира като по-широка политическа фигура – защитник на демокрацията, светската държава и човешките права.

Тази еволюция е ключова за сегашната му роля: от символ на монархическата носталгия той се превърна в говорител на идеята за „нов Иран“, който трябва да бъде изграден чрез референдум и конституционен процес, а не чрез реставрация на стария режим.

Въпреки това Пахлави остава фигура, която разделя. За част от иранците – особено в диаспората и сред градската младеж – името му е символ на последния период на светска нормалност преди теокрацията. За други той е наследник на система, която също е потискала политическите свободи. Тази двойственост обяснява защо популярността му е трудна за измерване: в Иран няма свободни социологически проучвания, а откритата подкрепа за монархията може да бъде наказуема. И все пак скандиранията „Пахлави ще се върне“ по време на протестни вълни през последните години показват, че името му е придобило ново значение – не толкова като претендент за трона, а като маркер за радикално скъсване с Ислямската република.

Сегашното влияние на Пахлави се дължи и на промяната в начина, по който той комуникира. През последното десетилетие той се превърна в постоянен участник в персийските телевизии в изгнание, в социалните мрежи и в международни форуми. Говори езика на либералната демокрация, настоява за светска държава, за равни права на жените и за интеграция на Иран в международната общност. Тази реторика го прави приемлив за по-широк спектър от иранци, включително за онези, които не желаят връщане към монархията, но търсят фигура, която да артикулира алтернатива на сегашния режим.

Призивите му за координирани протести в точно определени часове - като тези, които разтърсиха Иран през последните дни - имат силен ефект не защото Пахлави разполага с вътрешна организация, а защото запълват вакуум. Режимът систематично обезглавява вътрешната опозиция, а икономическата криза, санкциите, войната с Израел и рухналата валута създадоха условия, в които всяка ясно формулирана инициатива се превръща в катализатор.

Поколението, което излиза по улиците, е дигитално, свързано с диаспората и следи независими персийски медии от Лондон и Лос Анджелис, където Пахлави е постоянен гост. За тях той е не толкова „принц“, колкото лице на международната легитимност на протестите.

Доколко обаче това може да се превърне в реална политическа перспектива?

В краткосрочен план шансовете за негово завръщане като лидер в Иран са минимални. Режимът разполага с мощен репресивен апарат, Корпуса на стражите на революцията и паравоенни структури, които няма да допуснат подобен сценарий. В средносрочен план, ако Ислямската република навлезе в период на вътрешен разпад, Пахлави би могъл да се окаже приемлива фигура за част от елитите като символичен гарант на преход към нова конституционна система. Но това би изисквало вътрешно споразумение, а не само улична енергия.

Днес Реза Пахлави е едновременно символ и политически актьор: човек, който няма реална власт, но има способността да задава ритъм на протестите; фигура, която не може да се върне сама в Иран, но може да влияе на международния дневен ред; наследник на свален режим, който се опитва да бъде лице на бъдещ такъв. Именно тази сложност обяснява защо думите му тежат повече отвсякога - и защо режимът реагира с паника, когато той призове иранците да излязат на улицата в точно определен час.

Българската следа: Династията Пахлави и комунистическия режим на Тодор Живков

Връзките между Иран по времето на шах Мохамад Реза Пахлави и комунистическа България при Тодор Живков са любопитен епизод от Студената война, който често остава встрани от вниманието. Макар тогава Техеран да беше твърд съюзник на САЩ, а София – лоялен сателит на Москва, двете държави поддържаха прагматични отношения, движени от икономически интереси и взаимна изгода. България търсеше пазари за своята индустрия, а Иран – технологични решения и квалифицирана работна ръка, които невинаги можеше да получи от Запада.

През 60-те и 70-те години България изнасяше за Иран машини, електроника, фармацевтични продукти и строителни услуги. Български инженери и специалисти участваха в изграждането на инфраструктурни обекти, включително промишлени предприятия и енергийни съоръжения. В замяна Иран доставяше на България петрол по дългосрочни договори - жизненоважен ресурс за икономика, зависима от внос на енергия. Тези сделки бяха част от по-широката стратегия на Живков да диверсифицира външната търговия и да намали зависимостта от Съветския съюз, без да нарушава политическата лоялност към Москва.

Отношенията имаха и политически нюанси. Въпреки идеологическата пропаст между монархическия Иран и социалистическа България, Живков поддържаше коректни отношения с шаха. Българската дипломация успяваше да балансира между официалната антиимпериалистическа реторика и практическата необходимост от икономическо сътрудничество с Техеран. В архивите на външното министерство от онова време личат размени на държавни посещения на най-високо ниво и редица визити на търговски делегации, както и договори за техническа помощ, обучение на ирански специалисти и обмен на студенти.

Тази двустранна динамика приключи рязко след Ислямската революция през 1979 г., когато новият режим в Техеран прекъсна повечето връзки със социалистическите държави, включително България. Остатъците от икономическото сътрудничество постепенно изчезнаха по време на ирано-иракската война през 1980-1988 г. и при разпада на Съветския блок след 1989 г. За династията Пахлави отношенията с Живков останаха част от един по-широк модел на прагматична външна политика, в която идеологията често отстъпваше пред икономическите интереси. Днес тези контакти имат по-скоро историческа стойност, но напомнят, че Иран и България са имали период на интензивно сътрудничество, който контрастира рязко с настоящата конфронтация между Ислямската република и Запада.

Българо-иранското икономическо сътрудничество

Макар политическите системи на Иран и България през 60-те и 70-те години да бяха диаметрално противоположни, икономическите връзки между двете държави понякога достигаха до изненадващи мащаби. Един от любопитните, но по-слабо познати епизоди е участието на шахски Иран в изграждането на българската пътна инфраструктура. През 70-те години, когато България започва амбициозната си програма за автомагистрали, Техеран предоставя на София дългосрочни доставки на петрол при преференциални условия, а част от тези доставки се използват именно за финансиране на строителството на ключови пътни участъци. В архивите на тогавашното Министерство на външната търговия се споменават договори, по които България получава ирански нефт срещу ангажименти за строителни и инженерни услуги, включително в сферата на пътното строителство. Това не означава, че ирански фирми са строили български магистрали, но е факт, че част от ресурсите за тяхното изграждане идват именно от тези бартерни схеми с Иран - една от малкото възможности за Живков да осигури енергийни доставки извън съветската орбита.

Българската държавна фирма СОМАТ (Стопанско обединение "Международен автотранспорт") развиваше изключително активен бизнес в Иран. През 70-те години Иран беше един от най-важните коридори за българските международни превози към Близкия изток, Персийския залив и Южна Азия. Камионите на СОМАТ бяха редовна гледка по маршрута София–Истанбул–Техеран–Техеранския транзитен коридор към Афганистан и Пакистан. Иранските пристанища Бандар Абас и Бушер бяха ключови точки за българския транзитен товар, а СОМАТ поддържаше постоянни представителства в Техеран и Табриз. За България това беше не просто транспортна дейност, а стратегически бизнес, който носеше твърда валута, поддържаше международни контакти и укрепваше позициите на страната.

През 60-те и 70-те години Иран беше сред най-важните пазари на българските външнотърговски обединения, които работеха в Близкия изток. „Техноекспортстрой“ - флагманът на българското инженерно и строително присъствие в чужбина, изпълняваше в Иран инфраструктурни и промишлени проекти - промишлени халета, складови бази, енергийни съоръжения и участваше в модернизацията на градска инфраструктура в Техеран и Исфахан. Български инженери и техници работеха по монтаж на оборудване, електрификация и строителни инсталации, като част от договори, финансирани чрез бартерни схеми с ирански петрол.

„Интерпред“ - обединението, специализирано в инженеринг, техническа помощ и обучение - поддържаше активни контакти с ирански министерства и държавни предприятия. Български специалисти обучаваха ирански кадри в областта на машиностроенето, електротехниката и строителството, а в замяна Иран предоставяше дългосрочни доставки на суровини и енергоносители. В архивите на външната търговия се споменават и договори за доставка на българско оборудване за хранително-вкусовата промишленост и фармацевтичния сектор.

След Ислямската революция през 1979 г. тези връзки деградираха постепенно. Новият режим в Техеран преориентира външната си политика, а България загуби един от най-важните си партньори извън социалистическия блок.