Климатичните промени за Доналд Тръмп и МАГА са удобна политическа променлива. Когато трябва да се защити петролната индустрия и лозунгът „Drill, baby, drill“, глобалното затопляне е „измама“, „преувеличение“ или просто нещо, в което той „не вярва“. Но когато става дума за стратегически контрол над Арктика и идеята САЩ да „купят“ или да присъединят със сила Гренландия, същото това глобално затопляне внезапно се превръща в ключов аргумент. Този парадокс е документиран в изявленията му през годините и е отразен от международни медии.

Тръмп многократно е наричал глобалното затопляне „измама“. В широко цитирания му пост от 2012 г., припомнен от множество медии, той пише:

„Концепцията за глобалното затопляне е създадена от и за китайците, за да направи американското производство неконкурентоспособно.“ 

По-късно, когато собствената му администрация публикува Националния доклад за климата през 2018 г., реакцията му беше също толкова показателна. На въпрос на журналисти той отговори: „Не вярвам в това“ - цитат, широко разпространен от американските медии.

Същата логика стои и зад решението му от юни 2017 г. да извади САЩ от Парижкото споразумение за климата. В речта си в Розовата градина той заяви: „Бях избран да представлявам гражданите на Питсбърг, а не на Париж“ - фраза, която се превърна в символ на климатичния му скептицизъм.

Но когато става дума за Гренландия, тонът се променя. В репортажи на Quartz и NBC се подчертава, че интересът му към острова е мотивиран именно от последиците на глобалното затопляне. В интервю за Fox News, цитирано от Quartz, Тръмп описва Гренландия така:

„Гренландия е стратегическо място — като голяма сделка с недвижими имоти. Това е магистрала от Арктика право към Съединените щати.“ 

В същите материали се отбелязва, че според негови съветници топенето на арктическия лед „отваря нови морски пътища, които ще бъдат ключови за търговията и сигурността през следващите десетилетия“. Тоест, когато климатичните промени създават геополитическа възможност, те вече не са „измама“. Те са стратегически факт, който оправдава идеята за придобиване на територия на съюзник от НАТО - Дания.

Науката обаче е категорична и далеч по-малко избирателна. Арктика се затопля между два и четири пъти по-бързо от средното за планетата, показват данните на Международния панел по климатичните промени (International Panel on Climate Change - IPCC), научния орган на ООН, който обобщава най-новите знания за климатичната система, глобалното затопляне, рисковете и възможните политики за ограничаването му.

Морският лед намалява по площ и дебелина, а периодът, в който Северният ледовит океан е частично свободен от лед, се удължава. Това прави Северния морски път по руското крайбрежие и Северозападния проход през канадския архипелаг все по-плавателни. Според New York Times Арктика се превръща в нова глобална транспортна артерия — тенденция, която променя баланса на силите.

Тези промени имат пряко отражение върху сигурността. Русия разширява военната си инфраструктура в региона, което Financial Times описва като „най-мащабното военно укрепване в Арктика след Студената война“. Китай се самоопределя като почти арктическа държава и инвестира в инфраструктура в Гренландия и Исландия, което тревожи Вашингтон. САЩ гледат на Гренландия като на стратегическа площадка за противоракетната им отбрана и контрола над новите морски маршрути.

За Европа и НАТО това означава нова северна фронтова линия. Дания се оказва в деликатна позиция — между съюзническата солидарност и защитата на своя суверенитет. Правният вакуум около континенталния шелф, новите ресурси и новите морски пътища създава потенциал за конфликти, които могат да въвлекат целия алианс.

Историята с Гренландия обаче показва и ощуе нещо: за МАГА климатичната промяна не е научен факт, а инструмент. Тя може да бъде „измама“, когато пречи на петролната индустрия, и стратегическа реалност, когато отваря нови територии за влияние. Това не е просто противоречие, а политическа логика, в която науката е валидна, само когато служи на властта.