Българският Великден 2.0

България – като политическа общност – е един от големите исторически успехи на последните век и половина. От територия в рамките на Османската империя с около 2-3 милиона население, тя става независима държава, част от най-развитите свободни народи. И последните 15-25 години са от особена важност в този процес – едва сега успяхме да постигнем неща, които никога в историята си не сме постигали. Вярно е, че пътят ни не е бил от най-правите, че сме вършили (и вършим) много грешки, че бихме могли да се развиваме по-бързо при по-добра организация и по-разумно целеполагане. Но въпреки всички тези уговорки, постиженията си струва да бъдат отчетени и припомнени. Хубавото е, че вече почти не ги забелязваме, защото ги приемаме за даденост – нещо, което е неизменно и ни се „полага“. Но те далеч не са такава природна необходимост и лесно можем да ги загубим, ако престанем да ги ценим и разпознаваме.

Социално развитие

Нека вземем един авторитетен индекс – Индекса на социален прогрес*– който измерва способността на една политическа общност да задоволява основните нужди на хората си, да създава условия за тяхното благоденствие и възможности за личностно развитие. Картината, която се получава, е следната: България не е в челото на класацията по социално развитие в Европа, където традиционно на върха са скандинавските държави и други северни държави. Но пък сме там, където се очаква да бъдем – в средата на европейската таблица – и по-напред от от всичките ни съседи без Гърция, която все пак се е радвала на десетилетия напомпано от ЕС развитие. След нас остават държави като Сърбия, Румъния, Русия, Грузия, Армения, Молдова, Беларус и т.н. В световен мащаб по социално развитие сме близки до държави като Израел, Аржентина, Бразилия, Кувейт, което означава, че много малко страни извън Европа и Северна Америка са преди нас в класациите.

Вярно е, че над 2 милиона души напуснаха България, за да си търсят щастието в по-развити части от света. Това обикновено се интерпретира като „загуба“, макар че в един мобилен свят подобни тенденции лесно могат да се обърнат. Когато икономиката на страната започне да произвежда достатъчно работни места, мнозина от напусналите ще започнат да се завръщат, както се случи в Полша през последните години. Мобилността в този смисъл показва и наличието на „конвертируем“ човешки капитал, с който България разполага.

Може би за първи път в историята си вече имаме сериозни диаспори в САЩ, Испания, Гърция, Великобритания, Германия и т. н. Връзката с тези хора трябва да се поддържа и най-глупавото е те да се третират като „мъртви души“ в избирателните списъци: рискуваме за бълхата с изборните манипулации да изгорим юргана на общностните ни връзки с диаспората. Електронно гражданство, дистанционно гласуване, приобщеност чрез повече информация е политиката, която трябва да бъде следвана, за да бъде запазен този огромен човешки капитал.

В крайна сметка около 2 млн. българи извън страната могат и допринасят за нейното развитие и то не само чрез парите, които пращат на роднини (значителен обем сам по себе си), но и като градят репутация, създават връзки, поставят ни на световната карта. Вчера мрежите бяха пълни със снимката на българско момче, прието във всички колежи на Ivy League в САЩ. Преди седмица Соня Йончева имаше прекрасен концерт в зала „България“. Да се третират подобни хора като „загуба“ за страната, само защото реализацията им е извън нея, е глупаво и недалновидно.

И нещо повече – като държава в ЕС и с настоящите си нива на развитие, България е и ще става все по-привлекателна за 4/5 от човечеството. Вече строим стени по южната ни граница, което показва, че проблемът в дългосрочен план е за разумна имиграционна политика. Хора ще искат да идват, проблемът ще е да ги интегрираме така, че те да не създават капсулирани острови и гета, необщуващи с останалата част от страната. Образованието, очевидно, трябва да бъде променено така, че да може ефективно да социализира и хора, идващи от други култури. Това не са лесни въпроси за решаване, но това са проблемите, с които развитите общества се сблъскват.

Две десетилетия и половина без авторитаризъм, тоталитаризъм и политическо насилие

Това, което спъва най-много развитието на една общност, е насилието и гражданската война. Затова в момента сме изпреварили Сърбия, която към 1989 г. беше много по-развита от нас. Затова сме близко и до Хърватска, която исторически е била част от по-развитата Австро-Унгарска империя и има изключителни природни дадености. В историята ни на модерна суверенна държава такъв дълъг период на развитие без тежки политически сътресения и насилие не е имало. Комунизмът е единствен кандидат, но там уговорките са много. До средата на 50-те години в страната има сериозно насилие – лагери, горяни, насилствена колективизация и т. н. През 60-те години има известно омекване на режима, което приключва със „събитията“ в Чехословакия.  В началото на 80-те години пък започва насилието срещу българските турци със смяната на имената и „изгонването“ им от страната.

Дори да приемем, че комунистическият период дава 45 години непрекъснато и сравнително спокойно развитие на страната, то е ясно, че в него не може да става дума за никаква демокрация и самоуправление. Напротив, България е подчинена на Москва диктатура, която на моменти е тоталитарна, а през цялото време – авторитарна. Т. е. последните 25 години са първият толкова дълъг период в историята на страната, когато тя се е самоуправлявала на принципа на народния суверенитет и е отговаряла на дефиницията за демокрация. Единственият сравним период е този след Съединението до началото на Балканските войни. Но за подобно сравнение трябва да броим Стамболов за демократ, което би било нечестно към него. И трябва да изключим Фердинандовите авторитарни амбиции и тенденции, което също би било некоректно.

Балансирана и принципна външна политика

В своята модерна история България или е била де факто без суверенитет (при комунизма), или е била оплетена в странни пактове и алианси срещу своите съседи. След 1989 г. и особено след членството в НАТО, нещата се променят и за пръв път се развиваме в среда, в която съседите не са ни врагове. С Гърция и Румъния вече сме членки на ЕС, с Турция сме в един съюз за колективна отбрана (НАТО). Сърбия и Македония са потенциални членки и на двете организации. За първи път, също така, ние не сме принудени да правим тежък избор между европейските ни партньори – Германия, Великобритания, Франция и пр. Няма и особени напрежения между САЩ и ЕС, от които България да страда или да се налага да заема конфронтационна позиция.

До 2014 г. по подобен начин стоеше и ситуацията с Русия, макар че Путиновата политика в Украйна създаде сериозно напрежение в отношенията с ЕС. Но дори и тези напрежения – неизбежните санкции, последствията за газовите проекти и пр. – не са причина за остра и дългосрочна конфронтация, която да постави България в особено трудна ситуация. Военни действия на НАТО в Украйна няма да има и кризата ще се разреши, когато цената на продължаването й за една от страните – Русия или ЕС – стане непосилна. С оглед на ресурсите, с които разполагат, това ще е Русия.

България не трябва да взема някакви драматични решения по този въпрос. Тя трябва просто да следва правилата в ЕС и НАТО, и да настоява и другите да ги следват. Натискът за единна ЕС позиция само ще се засилва в рамките на съюза – отмяната на визитата на чешкия президент Земан в Москва за 9-и май е ясен сигнал в това отношение (той ще бъде на визита в Москва, но няма да присъства на парада на Червения площад на 9 май б.р.). От изключителен български интерес е тази криза да се използва за по-добрата енергийна интеграция на страната в ЕС (интерконектори и пр.) Също така ние трябва да настояваме и другите държави да спазват общите правила и да не сътрудничат на Русия в желанието й да „накаже“ България чрез газова изолация. Сигурен съм, че външно министерство ще получи много сериозна подкрепа и от Брюксел, и от ключови европейски държави нещо подобно да не се случи. Но, извън тези подразбиращи се действия, България не е сложена на някакъв коловоз за конфронтация с Русия, както мнозина си представят: всъщност и в туризма, и в други области нищо не ни пречи да продължаваме традиционното си сътрудничество.

С две думи, за първи път в модерната ни история дългосрочно е ясно къде стоим, имаме възможност за предвидима, принципна позиция и не се налага андрешковски да хитруваме между една или друга велика сила. Ако решим все пак да го правим, ще е по манталитетни причини.

На фона на тези размисли е ясно, че – без фарфаронски залитания и самозабравяне – България има с какво да се гордее и на какво да стъпи за едно сериозно и икономическо, и социално развитие. Това, което ни спира, не е макро-рамката и външната среда – основните фактори са вътрешни: корупцията и слабостта на партийната система, недостатъчната отвореност на икономиката, проблемите с върховенството на правото, консервативната културна и езикова затвореност към Европа и света. Тези са факторите, които ни отличават от Полша и Естония, и ни доближават до съседите ни. Разбира се, става дума за исторически и социални натрупвания, които не могат да бъдат отстранени за година, две. Но в никакъв случай не става дума за съдбовни проблеми, които ще ни висят на шията во веки веков. Румъния, например, по свой самобитен начин е на път да промени нещата по отношение на корупцията. Гърция – с всичките й проблеми – е пример за отвореност към ЕС и добра интегрираност на индивидуално ниво в него: гърци ще срещнете на всяко равнище и в ЕС администрацията, и в европейските университети и т. н. Така че пътят и за България е ясен – просто трябва да се огледаме за успехите на тези, които са в ситуация сходна на нашата, и да анализираме внимателно техните политики.

Каквото и да правим, едно не бива да продължава – мрънкането и воят, че „нацията загива“. Пророци на апокалипсиса е имало винаги и дори в най-добрите времена – Савонарола се появява във Флоренция, когато тя все още е световен политически и културен център. Не бива да се забравя, че някои предсказания са самосбъдващи се – ако всички много повтарят, че нещата са все по-зле, нещата стават все по-зле. Дори в периоди на реално влошаване и кризи, не е добра политика апокалиптиците да са водещият обществен глас. Още по-абсурно е те да са такива във времена, в които една политическа общност безусловно върви напред. В крайна сметка става дума и за отговорност: ако през 1870 г. проблемът е бил дали България изобщо ще възкръсне, днес въпросът е дали се възползваме достатъчно от предимствата, които и историята, и предците ни са ни дали.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------