ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Ако чувате страхотни диалози, виждате незабравимо насилие и камерата се задържа по-дълго от нормалното върху някое босо женско стъпало, значи гледате нещо от Куентин Тарантино. Сега, за да няма разочаровани, трябва веднага да признаем, че в „Омразната осморка“ – новият, осми филм на режисьора, няма женски стъпала. Но пък диалозите са като музика – по-добри от най-доброто на Сони и Шер, почти колкото хитовете на Саймън и Гарфънкъл. А насилието може да стресне дори мутра от средата на 90-те.

Историята започва с три вкочанени трупа, една убийца с насинено око и кървави „мустаци“ и двама ловци на глави. Веселата компания пътува с дилижанс през зимната пустош на Уаойоминг, а по петите им ги гони снежна буря. Джон Рут „Палача“ (Кърт Ръсел) носи този „мил“ прякор, защото предпочита да залови търсените от съда бандити и да им уреди среща с градския палач, вместо да ги гръмне при първия удобен случай. В този случай кара към бесилката Дейзи Домъргю (Дженифър Джейсън Лий). Няма да издаваме защо главата й е оценена на 10 хиляди долара, ще кажем само, че по-нататък ще й се случат много по-неприятни неща от насинено око, счупен нос и избит зъб (но и това също). Но не страдайте за нея, заслужила си го е напълно.

Майор Маркус Уорън (Самюъл Джаксън), бивш кавалерист, трябва да представи в Ред Рок труповете на няколко издирвани „живи или мъртви“ нехранимайковци и да си получи възнаграждението. Той е нещо като герой от завършилата наскоро Гражданската война. Обичал да убива гадните бели южняци по всички възможни начини.

„Застрелвах ги, промушвах ги, изгарях ги, давех ги, разбивах им главите с камъни…“, разказва без притеснение тъмнокожият майор.

Не се притеснил и че в казармата, която подпалил, имало и от неговите хора – пленени войници от Севера. Жалко за тях, но на война това може би са естествени неща. За разлика от Уорън, майорът никога не води в съда живи престъпници – не желае да си усложнява излишно живота. Към групичката скоро се присъединява и още един закъсал пътник. Крис Маникс (Уолтън Гогинс) е ренегат и отявлен расист, който се представя като новоназначения шериф на Ред Рок, който отива да положи клетва и да опити новата си служба.

Още в дилижанса между четиримата възникват чувства, които няма как да определим като дружелюбни. Междувременно виелицата ги застига и групата е принудена да спре и да потърси убежище в „Галантерията на Мини“ – едностайна дървена барака насред пустошта, която служи едновременно като място за кратка почивка, чаша кафе, чиния яхния и смесен магазин. Самата Мини я няма, вместо нея за мястото се грижи някакъв кривоглед мексиканец на име Боб (Демиън Бичър) и там вече се е настанила друга доста съмнителна компания – мазен англичанин (Тим Рот), който се представя за новият палач на Ред Рок, каубой с вид на наемен убиец (Майкъл Медсън), който отивал да прекара Коледа с майка си, край камината се грее стар южняшки генерал (Брус Дърн).

Това, което започва като криминалната загадка на заключената стая, ще прерасне в нещо доста по-брутално – от вида на „Глутница кучета“, особено през последния един час. Или десетте (8) малки негърчета, макар че тук негърчето е само едно.

Операторът Робърт Ричардсън (с три Оскара и пет номинации) е снимал в бяло-сиво-синя студена гама, сред която единствените по-топли цветове идват от кръвта – капеща, течаща или пръскаща по земята, и насиненото лице на Дженифър Джейсън Лий.

Лий беше позабравена, но сега се завръща с вероятно най-силната роля в кариерата. За останалите актьори няма какво да се говори – при Тарантино всички играят добре, дори и Майкъл Мадсън. Обаче трябва да споменем Уолтън Гогинс – който го е гледал в полицейския сериал „Щитът“ или в „Синовете на анархията“, знае за потенциала му. Сега за първи път Тарантино му дава шанс за главна роля в голям филм за голям екран – и той си свършил работата съвършено.

В ограничено пространство на „При Мини“ режисьорът разиграва минималистичен епос за алчността, насилието и расизма, най-сериозните проблеми на… щях да напиша „на Америка“ – но вече е ясно, че са на целия свят. Тарантино е композирал тричасова симфония на злото с кървав финал и осем солисти в четири части: подозрение, омраза, ярост и смърт. А накрая труповете ще са доста повече от осем – не питайте как.

За много зрители и критици „Омразната осморка“ може да е най-добрият филм на Тарантино, а за още толкова – най-лошият. Оценките на зрителите варират от „Абсолютна диария“ и „Филмът е страхотен“, а на критиците от максималните 100 точки на Питър Брадшоу в „Гардиън“ („спиращ дъха стилен и умен филм, интимен колосален шедьовър“) до мизерните 20 точки на Джо Моргенстърн в „Уолстрийт джърнал“ („претоплен спагети уестърн“). За мен истината не е „някъде по-средата“(почти никога не е там), а по-скоро в горния край на скалата, към стоте точки – заради великолепните диалози и изненадите в сюжета, точния ритъм и градацията в напрежението, безупречните актьори, пренебрежението към несправедливите, но очакване обвинения в политическа некоректност… Музиката на великия Енио Мориконе също е потресаващо добра. 

Площад Славейков