Лувърът не се е лишил от пирамидата си. Щеше да е малко крайно. Знам, че не всеки хареса стъкления похлупак пред входа на парижкия музей от 1989-а, но с годините пирамидата стана позната и обичана забележителност. Защо да я махаме сега?

Ама тя още ли е там? О, чакайте, това е много забавно. Пирамидата на Пей още е на място. Просто е покрита със заблуждаващ окото фотографски стенопис от уличния художник JR, възпроизвеждащ фасадата на двореца. Така че пирамидата все едно я няма.

Може ли JR да дойде в Лондон и да покрие някои от тукашните небостъргачи, грозно изтъкващи богатство и власт, с нарисувани облаци, така че да не виждаме тези пластмасово-стъклени чудовища?

Големият шок е, че JR досега просто е драскал по стените на Париж, а сега прави същото, но в най-големия възможен мащаб. Нает е от почтена институция като Лувъра. Все едно Банкси да стане постоянен художник към лондонската Национална галерия. Но както видимо (или невидимо) показва изчезващата пирамида, JR е много по-сложен художник.

Докато Банкси бълва повтарящи се политически шеги, за да флиртува с модата на антиестаблишмънта, JR мисли за пространството, реалността и природата на изобразяването. Париж е една от най-богатите в архитектурно отношение метрополии и с това е отличен терен за JR. Изчезващата пирамида на Лувъра е чудесен пример за публично изкуство.

Изкуството на илюзията е на много векове и датира от откриването на перспективата през Ренесанса. Експериментите на ренесансовите художници им позволяват създаването на триизмерни пространства в картини, промяната на плоска повърхност в прозорци към стаи, градове и пейзажи. Същата теория може да се използва за оптически илюзии върху сгради и фасади.

В църквите „Санта Мария Пресо“ и „Сан Сатиро“ в Милано ренесансовият архитект Донато Браманте (приятел на Леонардо да Винчи) създава заблуждаващ елемент – също толкова невероятен, колкото и пирамидата на JR. Пред вас се изправя засводена олтарна ниша. Чак когато приближите, осъзнавате, че я няма: Браманте е използвал перспективата, за да замаскира липсата на пространство. Изключително.

Не само приятелите на Леонардо са усвоили такива оптически трикове в Ренесансова Италия. Някои художници специализират в рисуването на фасади на къщи и дворци, за да им придадат измамно голям размер. В Генуа, където тесните улици са пълни с такива илюзии, това умение е доведено до съвършенство и невинаги сте сигурни дали сградата пред вас е действителност или картина.

Оптическата илюзия възхищава и хората в Северна Европа. Миниатюра от Самюел ван Хоогстратен от 17-и век създава илюзията за стая, гледана през ключалка. Разтегленият череп в краката на „Посланиците“ от Холбайн е пример за същия похват.

Днес виртуалната реалност е нещо обикновено и може би скоро ще бъдем обградени от илюзорни триизмерни обекти. Така че изчезващата пирамида на JR едновременно има корени в Ренесанса и принадлежи като уместен коментар към нашата все по-неуловима съвременност.

Хайде, Банкси, направи повече!

Площад Славейков