Защо Путин е толкова мрачен

На Езоп принадлежи баснята за жабата и скорпиона, който помолил да бъде пренесен на другата страна на реката, но насред пътя ужилил превозвачката, а на недоумяващия въпрос на умиращата жаба, че и той ще загине, отговорил, че такава му е природата, която няма силата да промени...

Мнозина задаваха въпроса защо толкова мрачен бе Путин в своето послание преди Новата година. Та той трябваше да триумфира - притиснат в ъгъла в края на ноември, той отново е на бял кон, тъй като направи безпогрешния залог върху разединението на Запада и кризата на Евросъюза (току виж в Европа възникне цял блок от промосковски режими начело с Франция и Италия и само поражението на "австрийския Тръмп" спря победния марш на дясноконсервативните популисти), а дори Германия отчаяно прощава всякако профанизиране на решенията на "нормандско-минския" процес. И колкото и да е тежко в икономиката, стана адаптиране чрез създаването на равновесие на ниско ниво (както и предсказа погнатият за това министър Улюкаев), народът не роптае... А касапите на Асад-младши заедно с "Хизбула" и иранския експедиционен корпус довършваха защитниците на "сирийския Ленинград" - Източно Алепо.

Вероятно Путин бе мрачен по същата причина, по която - както твърди ВикторСуворов-Резун [удостоен с висшата чест да бъде хвърлен, за да го стъпчат полунацистките отрепки, заедно с професор Андрей Зубов, Леонид Гозман и Марк Солонин] - Сталин отказал да приеме парада на Победата на 24 юни 1945 г., когато вместо "пролетарски Рур", Рим и "якобински и комунарски Париж" като резултат от антифашисткия поход той получил смрадливите покрайнини на Европа, половината берлински развалини и Саксония-Тюрингия...

Путин разпали Студена война, но не получи Киев и не получи своя "полюс на света"

Путин е много упорит, той винаги "огъва според желанието си променливия свят". Едно от последните такива е завоюването на Дебалцево и Алепо. Но тук се намесиха прекалено тънки социално-исторически закономерности, които понякога победите превръщат в поражения.

За да поясня мисълта си, трябва да се отвлека към "многополярността".

За разлика от това, което казваше и постоянно казва Путин, многополярността отрича международното право. Правото винаги действа само там, където се основава върху единна ценностна система (аксиология), най-вече върху съгласието да се спазват дори неизгодните задължения, и свободно да бъде прилагана сила за защитата му. Иначе това не е международно право, но са международни "понятия". Същият онзи обожаван от руската дипломация вестфалско-виенско-ялтенско-хелзинкски свят където силните си поделят зоните на влияние, като определят вместо малките и средните страни чии васали им е съдено да бъдат, а вместо поданиците - към "каква вяра" (след избирането на управника) са обречени да се придържат.

Когато Удроу Уилсън измисля Лигата на нациите, той не взема предвид загубата на желание от тогавашните стълбове на световната политика - Великобритания, Фланция и САЩ, да гарантират, както биха казали днес "върховенството на правото" чрез своята мощ, дори в интерес на собствената си несъмнена стратегическа изгода. Когато Франклин Рузвелт предлага механизма на ООН с петте "световни кола" от Съвета за сигурност, той не си дава сметка, че вместо проява на "мека сила" към своята зона на влияние Сталин ще започне с верига от преврати да налага тиранията на коминтерновските фанатици.

А първата Студена война доведе до възстановяването на дипломатическите "понятия" от епохата на Бисмарк

Да припомня, че правовата държава се създава в републикански Рим, където всички признават върховната воля на Сената. Появата на императорите добавя втори център на "нормативната" активност и следващите 500 години от римската история са поредица от конфликти и компромиси между военно-бюрократичния "полюс на властта" (императорите) и стопанско-олигархичния (Сената). И всички конфликти се разрешават изключително "според понятията". При това римската и европейската историографии категорично осъждат императорите-"нарушители" и хвалят "пазителите на закона".

Случи се елегантна подмяна на понятията. Гаранциите на границите и суверенното право "с лопата да ги ринат" поданиците на вътрешната и външната империи, които са си прекроявали московските и петербургските царе и които генералните секретари именно величаят като "международно право". А антиимперските и антитиранични движения смятат за негово нарушаване. Така бандитът/ченгето/чиновникът, осигуряващ "закрила" на пазара или фабриката, възприема като "крещящо нарушение" именно отказа да му бъде плащан рекет, а не своите домогвания.

Москва - и това за пореден път бе изтъкнато при възпоменанието на академик Примаков, автора на доктрината за съветската подкрепа на арабския тероризъм, счете за непростим грях на президента Обама подкрепата на арабските революции като нарушаващи легитимния световен ред. Това е нормален поход с двувековна давност от времето на Метерних. Лично аз обаче смятам, че предателят губи легитимността си в мига, в който заповядва да бъдат разстрелвани мирни протестни акции. Затова в мига на своето низвергване Мубарак, Кадафи и Хюсеин бяха нелегитимни, както и настоящият управник на Западна Сирия - Асад-младши.

Във всички случаи разделянето на признаването на режима от спазването от него на човешките права противоречи на всичко, което в съвременния свят е прието да бъде асоциирано с думата "право".

Международното право може да живее само в условията на "еднополярността", когато като еталон биват приемани именно западните представи за човешките права, по една проста причина. Другите местни световни цивилизации не са изработили своя самобитна философия за уважаването на правата и достойнството на личността на всеки човек. Опитите от страна на арабските ислямисти да създадат алтернативни системи за човешки права с осланяне върху правото на въстание е повторение на европейските революционно-романтични идеи от XVIII-XIX век. Както и идеите за хипертрофираните права на национално самоопределение, които провъзгласяват създаваните от Москва съюзи от самообявили се държави.

Ерефия (подигравателно название от РФ, съкращението на Руска федерация - б.р.) можеше достойно да заеме мястото си в президиума на този еднополюсен свят. Но авторитарната и "мутренска"¹ политика на Путин, маниерът му да прекроява европейските граници с танкове поставиха Москва извън западния полюс.

И тук стана ясно, че еднополярността не е "сама", понеже вече няма центрове на силата, а защото тези центрове не образуват полюс, т.е. не носят алтернативна концепция за обединяващото се човечество. За Запада е ясно - човешки права и демократичен капитализъм, прогрес и откритост. А какво носи путинизмът? Идея за монархическа покорност към властта? Това е същият онзи вариант на социални отношения, за които Ленин, характеризирайки феномена на бонапартизма, писа: "да подкупваме, а да се харесаме". Иска ми се да цитирам изцяло това място:

"Бонапартизмът е лавиране а монархията, изгубила своята стара, патриархална или феодална, проста и същинска опора - монархията, които е принудена да прави еквилибристики, за да не падне, да заиграва, за да управлява, да подкупва, за да се харесва да се побратимява с отрепките на обществото, с крадци и мошеници, за да се крепи не само върху щика."

Само че за едните путинизмът запази каймака, а за другите - идеологически огризки.

Ислямският "полюс" не се получи

Ислямският "полюс" не се получи, защото преживява много дълбок вътрешен разкол, напомняш на Западна Европа от XVI-XVII век.

Китай безспорно е третият след Северна Америка и ЕС икономически център на света, но той не може да предложи никаква съдържателна алтернатива на Запада. Авторитарната меритократична система, съчетаваща здравия полицейски контрол с "дивия пазар", създадена въз основа на страни с доминиращи конфуциански ценности, може да съществува само като партньор на основния потребител на стоките си и доставчика на най-новите технологии - западния либерален капитализъм.

Москва може колкото си иска да се обявява за част от обща с Китай "геополитическа ос". Точно толкова, колкото московският княз Иван I Калита е могъл да се смята за "съюзник" на Ордата - в борбата срещу сепаратизма в Твер.

Това е като Хитлер, който не е представлявал алтернатива на англосаксонския проглобалистки проект, защото е могъл да обезкръви човечеството, но не е могъл да обедини.

Битките и наказателните операции в Алепо формираха нова "ос на злото" - Москва-Техеран-Дамаск. Но това дори не е ценностен полюс (има идейно родство само при авторитарния модернизатор Асад-младши, превърнал се по волята на съдбата от успешен реформатор в ново въплъщение на Саддам Хюсеин, и путинския режим), а ситуационен съюз, всеки участник в който само се стреми чрез военни успехи да вдигне политическото си "капитализиране".

Като цяло упоритият Путин най-после получи някакво връщане в любимия си "ялтенско-потсдамски" свят - 41 години след Хелзинкските споразумения Москва намери желаещи като нея да поделят сфери на влияние - Турция и Иран. Такива като нея континентални империи от миналото (местни цивилизации).

Поради липсата на възможност да поделят света или поне Европа, или поне Източна Европа, решиха да си поделят поне Сирия

Алтернатива на Запада представляваше съветско-комунистическият блок, но ето че погребаха последния комунистическия лидер на последната комунистическа страна. И в тази страна веднага след погребението на Фидел разрешиха на фермерите да наемат "ратаи".

(Веднага ще отговоря, че не мога да смятам за комунистическа системата на КНДР. Това е просто въплъщение на утопията за обществото-мравуняк.)

Разговорът за алтернативните проекти за обединение на човечеството постепенно стигна до такава любима тема като "Особения път". Няма да се задълбочавам. Ще отбележа, че съществуват два принципно различни подхода към търсенето на оптимално решение или най-автентичното възприятие (вариантите "зависи с кой крак съм станал" и "не ми се опъвай" не се разглеждат като стохастични процеси).

Първият  "западно-либералният" - всеки е по малко прав и малко неправ, априорната истина не е известна на никого и всичко се определя от честно съревнование/борба на версиите, протести, решения и тези, които се опитват да ги въплъщават или представляват.

Вторият - "източно-просветеният"- истината знаят мъдреците и те трябва да умеят да действат за реализирането й в конкретните случаи, а всички трябва да се стремят към хармония, за което да съгласуват своите интереси и позиции.

Затова няма Основен път и Особен път. Има два метода за постигане на резултата и определяне на целите.

Самият термин "Особен път" - ако махнем мъгливо-патосните разсъждения, е всичко на всичко опит да се обоснове защо за немците от втората половина на XIX век не е подходящ британският или френският парламентаризъм и защо рязко надигналата се буржоазия на Втория райх политически е трябвало да се примири с властта на пруската аристокрация, която идеологически и икономически (в качеството на латифундист) е твърде архаична.

И "Особеният път" не означава нищо повече. Както  е известно "руснаците винаги са били прусаците" (това вече го е казал генералисимус Суворов) и затова руската буржоазия, едва почуствала сила, веднага започва да отнема от царя и дворянството политическата власт, без да подражава на страхливото поведение на поданиците на Бисмарк.

Дойде времето да си припомним Езоп. Докато носи пруския "скорпион", немската буржоазия програмира най-самоубийственото за себе си развитие на събитията - война срещу коалицията, която после е наречена Антанта. Немската (и на Втория райх, и на Двуединната монархия) аристокрация би могла да съхрани властта само в условията на нарастваща военна истерия и параноя, като провокира една след друга кризи. Берлин - в Западна Африка, а Виена - на Западните Балкани.

При това при всякакъв резултат от неизбежната война губеща е именно немската буржоазия от двете империи (аристокрацията губи още повече, но тя е исторически обречена при всички случаи). При поражение от нея са щели да "пият кръв с шепи", както тя от французите през 1871 г. А в случай на победа на Централните сили биха се разразили две революции - в Руската империя и във Франция, и не е трудно да си представим съвместното им детрониращо въддействие върху изтощените от войната победители.

А сега за упоритостта на Путин и историческия му провал

Както се опитах да покажа, няма "полюс", към който Ерефия да е готова да се присъедини.

Тя вече осигури на Китай гарантирани суровини и енергийни ресурси ("Силата на Сибир"). Но на Пекин му трябва подкрепа за неговите дипломатически маневри, а не прахосване на външнополитически ресурси за подкрепа на авантюрите на путинизма. Макар засега той да прави всичко, за да помогне на Москва да си запази лицето в сирийския конфликт, като тръгна дори на демонстративно рязко изостряне на отношенията с Вашингтон и Лондон. Но е напълно ясно, че това е усилване чрез руския "ядрен чадър" на преговорната позиция пред поредната битка за финансово-икономическо господство над Тихия океан.

Техеран разрешава да се други с него, докато Москва поема и неговия дял в намаляването на износа на петрол, и репутационните елементи от участието на страната на "шиитския блок" в сирийската гражданска война.

Путинизмът е банална провинциална суровинна тирания с латиноамериканско социално разслоение и също такова уважение към човешките права.

С нея са готови да дружат: а) за да им дават по-евтино газ; б) за да шантажират Вашингтон и Берлин.

Приискало му се на Путин да добави към неофициалните си титли и прякора "палачът на Алепо" - това си е негова работа. Поискал е на такава цена да направи Анкара значително по-важна фигура в близкоизточната "Голяма игра", отколкото Рияд и Доха, взети заедно - това е негов избор... Само че тези, които доброволно поемат ролята на "кървавото куче" (както е казал за себе си победителят на немския болшевизъм, социалдемократът Носке), не ги викат в "съвета на всеблагите". Москва не е създавала никаква алтернативна "антитерористична коалиция" и върхът на военните й успехи е за служи като въздушна подкрепа на "Хизбула".

Ако Ерефия пердаши сирийците и украинците за назидание (да им дойде акълът на бъдещите революционери), примерът на руските и китайските революции би трябвало сериозно да отблъсне от "велики сътресения", но социализмът се оказа по-лесен за сваляне от царизма.

Трябва да се разбере, че Путин е последният глава на имперска Русия. Но докато Русия е империя, тя няма да остави на мира Грузия и Украйна. Тези страни наистина са критично важни за руското имперско съзнание. Грузия е родината на Сталин и влизането на Грузия в НАТО ще бъде доста по-психотравматично събитие, от това, което стана с Латвия и Естония, макар натовските позиции около Санкт Петербург да създават доста повече проблеми, отколкото в източния ъгъл на Черно море. Рус-Украйна се смята да предшественик на Московското царство.

Към Русия - като към месианска империя. И по нейните, както е модно да се говори сега, "шифри и кодове" много важно е да бъде Голям брат. Но за това са необходими Малки братя. При днешното побъркване от монархическата идея в случая с Украйна и Грузия могат да бъдат предявени тържествени актове за принасяне на почит - Переяславската харта (и обхождането на Хетманска Украйна от козобради попове за всенародно полагане на клетва към московския цар) и завещаването от грузинския цар на неговите поданици на петербургския император.

Затова Москва през цялото време ще вреди на Украйна, ще я дестабилизира, ще се опитва да докара на власт свои марионетки. Украинската революция разруши самата идея за "Руски свят" (антизападен/антибуржоазен ареал на православно-славянската духовност) точно така, както Кубинската революция разруши мита за северноамериканското величие, пред което "разните му там латиноси" могат само завистливо и страхливо да треперят.

И Киев вече си пати и ще си пати не по-малко от Хавана. Украйна ще се почувства в безопасност едва когато в Русия радикално се промени вътрешният културен модел. Но при всички случаи Киев никога няма да бъде отново в орбитата на Москва. Икономически Русия само ще обеднява и вече няма да може, както преди три години, да се опита да мае въобръението с милиардни "харчения през пръсти", а раните от икономическите у културните разриви ще зараснат.

Просто Русия престана да бъде за Украйна канал за достъп до световната цивилизация. Атмосферата на вечното оплакване на своята несъстоятелност или угнетеността в духовния живот на Русия много скоро ще стане за Украйна неразбираема и дразнеща.

-----

¹Използваната в оригиналния текст дума е "опричный". Тя иде от "опричник". Освен значенията "отделен", "специален", "особен", така са се наричали телохранителите от личната гвардия на Иван Грозни, създадена през 1565 г. Чрез опричниците царят е упражнявал системен терор върху болярите и техни поддръжници в продължение на няколко години.

* Авторът е активист на Общоруското обществено движение "За човешки права". Коментарът му е публикуван в портала "Живой журнал".