Живеем в политически турбулентна епоха. Партии, едва навършили една година, наскоро дойдоха на власт във Франция и в огромния столичен окръг Токио.

Партия на по малко от пет години води в рейтингите на общественото мнение в Италия. В Белия дом се засели политически неофит (за огромно неудоволствие на елите на републиканците и демократите). Къде тогава ще се случи следващото политическо земетресение? Вероятният, и още повече, необходим отговор е: Великобритания.

Дори въпреки че Великобритания я очаква сътресение заради "Брекзит", никой не започва разговори за реформиране (още по-малко за замяна) на съществуващите политически партии. Мнозина дори отхвърлят мисълта за подобно нещо. Бившият премиер Тони Блеър - проевропейски центрист, новатор, който три пъти печели парламентарните избори начело на Лейбъристката партия през 90-те г., много се постара в скорошна своя статия да изтъкне, че не предлага създаването на нова партия.

Но именно това трябва да направи Блеър или някой като него. Там е работата, че макар в британската политическа система наистина да са сложени сплашващи бариери на пътя на каквато и да било нова партия, шансовете й за успех сега са доста по-високи, отколкото когато и да било друг път през последните 40 години. В политическата система, която и досега усеща последиците от двете големи земетресения (референдума за "Брекзит" през юни 2016 г. и унизителния неуспех на Консервативната партия година по-късно на изборите, които самата тя свика), новаците явно имат шанс.

Консерваторите се хвърлиха във вътрешна борба, която могат само да се опитат да скрият. В Лейбъристката партия също започна вътрешен бунт. Именно сега е подходящият момент за появата на нова партия, създадена по примера на партията на френския президент Еманюел Макрон - "Републиката в движение!" (La Republique En Marche!). Тя ще може да спечели за сметка на недоверието в съществуващите партии. И именно сега е подходящият момент за един фотогеничен британец или британка, готови да тръгнат по стъпките на 39-годишния Макрон и да влязат в историята, като разгромят старата гвардия.

Да, разбира се, британската избирателна система - и за това пише Блеър - дава огромно предимство на съществуващите политически партии, тай като е мажоритарна. В един избирателен окръг се избира един депутат, получил мнозинството от гласовете. Като похарчи маса пари и енергия и, вероятно като дори разчита на значителен брой гласове на дебютните си избори, новата партия напълно може да установи, че нейните избиратели са разхвърляни из страната чрез твърде тънък слой, който позволява тя да получи едва няколко места в парламента.

Именно това се случи последния път, когато в битката реши да влезе нова центристка партия. В началото на 80-те г. четирима дисиденти от лейбъристите, разтревожени от левия уклон в партията си, а също от антиевропейската й позиция, създадоха Социалдемократическата партия (СДП). Като се възползва от непопулярността на първите икономически решения на премиерката Маргарет Тачър, новата СДП в коалиция с малката Либерална партия получи 25 на сто от гласовете на парламентарните избори през 1983 г. Това обаче й донесе едва 23 депутатски места, след което тази партия се срина.

Подобни спомени днес убиват стимулите за политически иновации. Тези, които в Лейбъристката партия с дълбоко подозрение се отнасят към левичарските икономически и външнополитически възгледи на популярния лидер на лейбъристите Джеръми Корбин, въпреки това смятат, че най-разумната стратегия е да се запасят с търпение и, когато се удаде случай, да възстановят контрола над партията. Същото може да се каже за консерваторите, които смятат, че "Брекзит" води страната към катастрофа.

Историята на СДП обаче може и трябва да бъде интерпретирана иначе. През 1982 г. тази партия имаше подкрепата на над 50 на сто от избирателите според данните от проучванията на общественото мнение. Много високопоставени консерватори в разговори насаме твърдяха по онова време, че очакват разгромна победа на СДП на предстоящите избори.

А след това избухна Фолклендската война, която се превърна в голяма победа за Тачър. И съкрушителна победа на изборите през 1983 г. спечелиха консерваторите. Този резултат даде началото на дългогодишния процес за изместването на непопулярните лейбъристи към центъра.

Днес не се предвижда никаква голяма победа на лейбъристите или консерваторите. Нещо повече - последните избори, на които консерваторите буквално за една нощ изгубиха предимството си от 20 пункта, понеже избирателите, предимно младите, решиха да подкрепят лейбъристите - позволяват да бъде направен изводът, че британските избиратели са отворени за нови предложения.

От тези избори може да бъде направен още един важен извод - Европа и "Брекзит" не са проблемът, от който е най-загрижен британският електорат. Лейбъристите на Корбин са за същата политика на "Брекзит" като консерваторите на Мей. Но по въпроси като работните места, болниците, училищата, социалната защита подходите им рязко се различават.

Това означава, че за победа над съществуващите партии новото политическо движение трябва да бъде преди всичко за възстановяване на качеството на предоставяните от държавата услуги, за съживяване на икономиката и възстановяване на доверието. Здравите връзки с ЕС ще трябва да бъдат поднасяни като средство за постигане на тези цели, а не като цел сама по себе си.

През идните месеци напълно може да се появи възможността за създаването на такова движение. Това ще зависи, първо, от това доколко Консервативната партия ще бъде разрушена от лидерските амбиции и разногласия, и, второ, от това колко далече ще стигне скорошният бунт на над 50 високопоставени членове на Лейбъристката партия заради позицията на Корбин за "Брекзит".

Всеки, който се замисли за тези перспективи, трябва да помни Фолклендските острови и каква партия можеше да стане СДП, ако Аржентина не бе започнала интервенцията. Освен това те трябва да помнят девиза на британските спецчасти: "Който дръзне, той ще победи."

----------

* Игра на думи с Republique En Marche! ("Републиката в движение!") - партията на френския президент Еманюел Макрон.

** Авторът е известен британски журналист, бивш главен редактор на сп. "Икономист". Той е всепризнат специалист по ЕС. Коментарът му е публикуван в американското идание "Проджект синдикейт".