При всяко подновяване на санкциите срещу Русия в социалните мрежи започват разгорещени дебати "за" и "против". Не толкова "за" и "против" санкциите, колкото "за" и "против" Русия. Патологичното отношение на българското общество към Русия подчертава преди всичко разцеплението вътре в страната ни. Комплексиран от многогодишната и спорна история с федерацията, в момента българинът се люлее между крайностите. Или обича, или мрази Русия, но и за секунда не може да си помисли за помирение. Помирение с миналото и с пренаписаната ни история и поглед към бъдещето. Да, не бива да се забравят събитията от миналия век, но е време да гледаме към това, което предстои.

Изострянето на отношенията ни с РФ по време на мандата на бившия президент Плевнелиев беше едната точка на махалото, сближаването по времето на Първанов - срещуположната.

Повечето европейски нации тайно бленуват за връщането на някогашното величие на държавите им. В Русия обаче е различно. Тяхната винаги е била Велика още отпреди времето на Петър I Велики (1682-1725) и особено след неговото успешно управление. Това бе прекършено при разпада на  СССР и последвалото управление на президента Елцин. Събитията в тези десет години белязаха руското съзнание, доведоха го до състояние да чака и да търси своя "спасител". И в неговите очи това бе Владимир Путин.

Със замах Путин "излекува" раните и възобнови надеждите на обикновения руснак Припомни му каква сила е била Русия и му обеща, че отново ще бъде. Споменът за величието на Империята изплува на дневен ред, Федерацията успя да стъпи на краката си и подхвана изоставените проекти за прокарването на влиянието си в бившите съветски орбити. Тези идеи бяха приети в широко отвореното за тях съзнание на по-голямата част от руското население и осигуриха на Путин подкрепа за почти две десетилетия.

Тезата, защитавана от Борисов за по-умерен диалог и поддържане на отношения с Турция въпреки авторитарните наклонности на Ердоган, би трябвало да важи и за Русия. За никого не е тайна, че ние нямаме съвременна отбранителна способност, поради което и членуваме в НАТО. Не би било разумно обаче да водим външна политика, базирана на факта, че има "кой да ни спаси". Същевременно трябва ясно да отстояваме позициите си, изисквайки равнопоставеност и диалог, а не предлагайки сервилност, която наблюдаваме на моменти.

Най-пресен пример за липсата на конструктивен диалог между София и Москва е изказването на външния министър Лавров от 15 януари т.г. Той заяви, че "България отново е готова да разгледа възможността да приеме втората линия на газопровода "Турски поток"... при железни гаранции от ЕК". Подобно изказване е недопустимо и лекомислено - защо Москва слага думи в устата на България, кой я е упълномощил? Още по-лошото е, че ответна реакция не последва. За каква равнопоставеност и диалог говорим в случая? Направо си е  монолог...

Ясно е от самото изявление, че руснаците нервничат заради липсата на яснота дали ще имат разрешение извън правилата на Третия енергиен пакет (компании, добиващи газ, не могат да бъдат и собственици на газопроводи на територията на ЕС) да доставят газ в посока България, респективно останалите държави от Европа. България не може да си позволи да се огъва на подобен натиск и веднага след изказването трябваше да последва реакция, която да напомни, че поне на хартия вече не сме в задния двор на СССР (макар до голяма степен да оставаме в сферата на влияние на Москва).

През далечните 2007 и 2008 година, когато Първанов и Станишев подписваха споразуменията образуващи т.нар. Голям шлем, от руска страна се говореше, че отношенията между страните ни вървят във "възходяща линия по всички ключови насоки". Путин заявяваше, че България е един от основните икономически партньори на федерацията и всичко вървеше по мед. Говореше се, че Големият шлем ще допринесе за диверсификацията на енергийните доставки. Как, при положение че всичките четири проекта бяха с един и същ доставчик? Десет години по-късно нито един от проектите не е осъществен и сме изправени пред натиск, идващ от Кремъл, изразяващ се в непремерени (или може би точно премерени) изказвания, подобни на цитираното по-горе.

Готови ли сме като държава отново да преосмислим сътрудничеството си с Москва? Може би не. Но в случай че тръгнем по пътя на възобновяване на сътрудничеството в подобен мащаб, трябва да сме нащрек. Неосъществените руско-български проекти удариха по плановете и самочувствието на Кремъл, тъй като това рефлектира в загубата на пазари, а също и влияние в геополитически аспект. Реално диверсификацията трябва да бъде търсена, макар компромисът в поне по един от проектите да бъде разглеждан като възможност. Това, което трябва да изискваме насреща, е ясно. Освен взаимоизгодни икономически решения, ненамеса във вътрешните работи на България, уважаване на решенията на българското правителство и стопиране на провокативната реторика по наш адрес. Само тогава София би трябвало да преговаря с Москва.

Не е разумно да мразим или да любим Русия. Просто трябва да я приемаме каквато е, да познаваме нейните маниери и политика и да я научим да се съобразява с нас като част от Европа. А, и най-вече да правим разграничение между руски народ, култура, история и управление. Обикновеният руснак в момента живее по-лошо от масата българи, което предизвиква задоволство у много хора. Защо? Това някакво фалшиво чувство за превъзходство ли ни носи?

Българското общество все още трябва да осъзнава собствените си исторически комплекси - и по отношение на Турция, и по отношение на Русия. Ако истинската ни цел е това, за което толкова мрънкаме на Европа - да не бъдем третирани като европейци втора ръка, може би е време да се вгледаме в самата Европа. Те са могли да преглътнат своите вражди, да примирят конфликтите си. Време е да спрем да се държим като неосъзната и лутаща се нация, а да поддържаме външна политика, която отстоява позициите ни.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".