Годишната класация за свобода на словото на „Репортери без граници” отново е тук, но за жалост изводите в нея изглеждат до болка познати. За първи път от няколко години страната ни не се срива в подреждането, но това надали може да се тълкува като успех, тъй като се закотвяме на 111-ото място в компанията на държави като Етиопия и Мали.

Ако поддържането на „стабилността“ е основната мантра на десетилетието на ГЕРБ, то смело можем да кажем, че вече сме достигнали етапа на стабилна медийна несвобода. Но нека се гмурнем под повърхността на очевидното и разгледаме основните причини за това България да изглежда като държава, предлагаща на гражданите си информационни услуги с все по-ниско качество.

През последните две години тезата, че корупцията е въпрос на усещане, нееднократно беше защитавана от представители на властта. И докато случаите на корупция подлежат на разглеждане с обективни доказателства, то въпросът със свободата на словото до голяма степен може да се определи като субективен и неизмерим.

Данните на Националния статистически институт (НСИ) показват, че у нас живеят близо 1,5 милиона души на възраст над 65 години, които се информират основно от телевизия и вестници. При останалите 4,186 милиона души в активна възраст (20-64 години) потребителските навици са разнообразни, като онлайн каналите за информация преобладават.

Проучванията у нас показват, че по критични за обществото теми, като например потенциалните опасности от ваксините, 39% от българите предпочитат да се информират от телевизията, а 10% от интернет, вместо да потърсят съвет от специалист.

Уви, последните години ни показаха пределно ясно, че инвазията на сайтове за фалшиви новини е факт, който се нуждае от все по-голямо внимание. Стъпки в тази посока предприеха както държави, така и технологични гиганти като Facebook и Google.

Усещането за медийна свобода е пряко свързано с навиците на българите за потребяване на информация. Всеки от нас дефинира състоянието на медиите в страната спрямо оценката си за тези медии, от които се информира най-често.

Огромна част от българите все още се информират през традиционните медийни канали - телевизии с национално покритие и вестникарска мрежа. Проблемите с тях са обсъждани многократно, като в основата им стои тяхното финансиране. Връзката между олигархия и медийна собственост е само едната страна на медала. И докато тя подлежи на промяна, то основният приток на парични потоци в големите медии е това, което ги прави зависими от силните на деня.

В края на миналата година справка, получена по Закона за достъп до обществена информация от журналистката Соня Колтуклиева, показа кои национални телевизии, радиа и сайтове са взели финансиране без обществени поръчки. Основно парите са разпределяни за финансиране на оперативни програми в периода 2014-2020 г. Първенци сред телевизиите са Нова тв (1,561 млн. лв.), БНТ (1,080 млн. лв.) и bTV (1,051 млн. лв.). Впечатление обаче правят и сериозните суми за „ТВ Европа“ (480 хил. лв.), чийто програмен директор Георги Харизанов не крие близките си отношения с премиера Борисов, и „Канал 3“ (397 хил. лв.), която е свързана с депутата от ДПС Делян Пеевски. Любопитен факт е и финансирането на регионалното софийско радио на Илиана Беновска - К2, което получава 203 хиляди лева от държавата.

Заканите на Томислав Дончев от 2016 г. да наложи мораториум върху договорите за купуване на ефирно време останаха да висят във въздуха, а старите практики за финансиране на водещи медии с държавни пари се върнаха с пълна сила в третия кабинет на Бойко Борисов.

Допълнителни съмнения за контрола на властта върху медийната собственост хвърлиха и действията на КЗК, която спъна амбициите на най-богатия човек в Чехия, Петр Келнер, да купи Нова тв. Броени месеци по-късно медията беше продадена с благословията на Комисията на председателя на КРИБ Кирил Домусчиев при идентични условия.

Като контраст на тези действия дойде акцията на КПКОНПИ срещу издателя на „Капитал” и „Дневник” Иво Прокопиев, довела до запориране на имущество за близо 200 милиона лева. Бизнесменът заведе дело в Страсбург срещу действията на Комисията и прокуратурата, които определи като “нерегламентирани” и “репресивни”.

В доклада си за България от „Репортери без граници” отново споделят опасенията си за контрола на Делян Пеевски над телевизия, информационни сайтове, два вестника и разпространителската мрежа на печатни издания.

Като притеснителен случай през изминалата година е посочено убийството на тв водещата Виктория Маринова, както и „явният опит на властите да прикрият обстоятелствата около разследването”. Интерпретациите около убийството в Русе предизвикаха остри полемики в обществото и разделиха дори журналистическата гилдия. Мнозина побързаха да определят случая като политическо убийство, докато за други твърденията бяха опит да се извлекат ползи от човешка трагедия.

Макар доказателствата около случая в Русе да не сочат връзка между работата на Маринова и нейната смърт, коментарите в публичното пространство показаха ясно, че мнозина го смятат за възможно. Това, както и тоталният отлив на доверие към правораздавателните институции са достатъчно плашещи тенденции за българското общество.

Вместо да утвърдят България като правова държава, десетте години на страната в Европейския съюз направиха гражданите у нас тотално скептични спрямо властите - като в това число влиза и четвъртата. Приемането ни в ЕС почти съвпадна с появата на новия информационен хегемон в лицето на социалните мрежи - феномен, който постави началото на края на авторитетите.

Докато в миналото медиите бяха институция в очите на гражданина, днес те са просто пореден инструмент на властта. За него процесите в тях са контролирани от едни и същи кръгове от хора с едни и същи намерения. И дори появата на светли лъчи като „Свободна Европа” трудно могат да променят усещането на българина за контрол над медиите.

Всъщност свободата може да се появи само там, където я няма.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".