Николай Стефанов Калайджиев е роден на 16 април 1920 г. в Стара Загора. Семейството е едно от малкото оцелели след клането по време на Освободителната война. Баща му Стефан Желев е участник във войните за национално обединение, награден с орден „За храброст“ и един за заслуги по време на Балканските войни и орден „За храброст“ I степен по време на Първата световна, заслужен при битките за Битоля1 . Николай Калайджиев учи в Мъжката гимназия в Стара Загора, но е изключен за участие в протестите против Ньойския договор. Завършва в Сливен. Страстен турист от младежките си години, с удоволствие обикаля България.

Участва във Втората световна война. Не чувства, както и целият български народ, войната като своя. Не проявява особен ентусиазъм. За него, както и за повечето войници, фронтовата линия е място колкото за проява на героизъм, толкова и на борба за оцеляване. Николай Калайджиев полага всички усилия, за да облекчи живота на войниците от своя взвод при тежките полеви условия. Осигурява храна и подслон на хората си. Успява да запази човешкото в себе си, въпреки варварщината, на която е свидетел.

Клуб Z публикува откъс от "До Драва и отвъд" - дневник на един български офицер - от Николай Калайджиев (издателство "Българска история").

***

Някои спомени от войната като взводен командир на Втори взвод от Първа тежкокартечна рота от 12-и пехотен полк, отделение 85113

Само от няколко дни 12-и пехотен полк се беше завърнал от турската граница, войниците отидоха в малка отпуска по селата си. На 18 ноември 1944 г. се получи заповед от командването полкът да се включи в състава на 8-а Тунджанска дивизия, да мобилизира бързо състава си и да замине на фронта. Почна трескава подготовка, приемаха и подбираха коне за обоза и ротите, които имаха нужда от тях, почистваха и стягаха оръжията, необходими за войната. Войниците облякоха военните униформи, раздаде се въоръжението на всеки според обучението му, даваха се няколко наставления за последния поход, който предстоеше последните няколко дни. И така без много бавене мобилизацията беше завършена, съставът на хората беше попълнен и оставаше само да се чака заповед за тръгване. Аз бях назначен за взводен командир в 1-ва тежкокартечна рота на 2-ри взвод, която имаше 29 души с мен, 4 тежки картечници, 4 двуколки, теглени от четири коня. Какво всъщност беше един тежкокартечен взвод? Той има 4 отделения, всяко отделение има състав от 6 души, а именно командир на отделението, мерач, помощник-мерач, носач, подносач и коневод. Или в отделенията 24 души, двама санитари носачи с носилка, един подофицер, който в случай командва две картечници, ако взводът е разделен на по-широко разстояние, един войник за свръзка и взводен командир.

Тежкокартечната рота има три взвода или 12 картечници. Боен обоз от 4 каруци, които носят патрони, и домакински обоз, който се занимава с прехраната на ротата, има подвижна кухня и няколко каруци. Ротата се командва от ротен командир и общо ротата има 4-има офицери и около 120 души войници. Тя влиза в състава на дружината, където има три пехотни роти, една тежкокартечна рота, една минохвъргачна рота и един свързочен взвод, командвана от командир на дружината . Три такива дружини образуват полк, командван от командир на полк. Всеки полк има номер и име, има и нашият – XII пехотен Балкански, участвал и в първите войни, където е служил и моят баща (Стефан Желев). И така на 24.XI.1944 г. подготовката беше завършена, дружината стоеше на плаца пред казармата в пълно бойно снаряжение и въоръжение включително и конете. Местните ръководители на Отечествения фронт (ОФ) направиха митинг, раздадоха някои подаръци като цигари, чорапи, кърпи и др., пожелаха да бием врага, да стигнем Берлин и да се върнем живи и здрави. Дигаха се лозунги „Смърт на фашизма“, „Да живее… този и този“ и останаха тук, а дружината пое тежкия път към фронта. Товаренето стана на гарата много бързо в конските вагони, постлани с ръженка, войниците налягаха по нея, едни заспаха, други мислеха по-нашироко, тихо споделяха някои свои грижи и това, което им носеше много изненади. Едни имаха вид на уплашени, други мечтаеха за приключения или общо казано, всеки си шета на ума си. На 25.ХI. рано сутринта дадоха път на военния ешелон и бавно потеглихме на запад, като оставихме родния край зад гърба си. По гарите движение на хора и войници, задържане на ешелона тук и там, но до вечерта бяхме в София. Нищо особено нямаше този ден освен умората от пътуването.

Влакът, макар и бавен, достигна Сливница и Драгоман. Тук беше и краят на нашата територия, направихме малко престой, най-вероятно да имаше и някоя проверка и отново влакът запухтя на запад, напускайки родната българска земя, и навлязохме в Югославия.

В нашия вагон приехме закъснял пътник, който говореше вече неразбираем за нас език и беше облечен малко по-различно от нашите хора. Ние сме вече на чужда земя!? Полупланинските райони на тази „чужда земя“ приличаха на нашите. Оголените дървета говореха за идващата зима и ако човек не знае, че е далеч от родния край, само неразбираемият човешки говор би му подсказал за това. Тези места някога ги наричахме Западни покрайнини, които след Първата световна война бяха дадени на Югославия с два града – Босилеград и Цариброд, и селата около тях.

Достигнахме Цариброд – малко хубаво градче. Тук имах двама мои колеги от ШЗО – хубави и чисти българи, Илия – слабичък добряк, и Тодор. Направих опит да ги потърся някак с питане на местното население, което отново почна да говори на сръбски и не можах. От гарата се виждаше и голямо българско гробище на загинали български войници от окупационни войски – „корпуса“, както го наричаха тогава. България държа в границите си тоя район 4 години, но сега отново беше взет обратно. Затова и местното население се страхуваше да говори български (западно наречие), тъй като вътрешната обстановка беше много несигурна и бурна (както читателят ще види от по-нататъшния разказ в срещите на автора по пътя). И все пак сръбското влияние се чувстваше. Друг изход за тях нямаше. Сръбската земя почти планинска, гориста с малки полета, необработена от хората с разпръснати селски къщи по склоновете. Лъхаше повече на бедност и неуредба по тях. Но влакът нямаше спиране. Стигнахме Пирот, след това Ниш.

От нишката гара не се виждаше градът, но следите от войната се чувстваха вече осезаемо. По жп линията са построени високи кули – бункери за охрана, някои от тях накъртени от стрелба, бомбени ями, причинени от самолетни попадения около линията, съборени къщи и следи от пожари. В Алексинац направихме престой около час и скоро около нас се събраха разни момчета, разглеждаха личното ми оръжие, говореха почти неразбрано помежду си, някои от тях имаха пушки и се хвалеха, че са партизани или както те казваха „у шуму“, или на български „в гората“. Въоръжените момчета ги придружаваха и почитатели – вероятно техни съученици или махленци. Тук беше вече истинската Сърбия. Минахме реките Морава и Нишава. Разрушенията се увеличаваха. Целта на английските бомбардировки е била да прекъснат жп транспорта и снабдяването на германската армия, докато е била в Гърция и България. Линията беше възстановена до гара Джунис.

Тук трябваше да разтоварим влака и пеш да стигнем град Парачин, за да се натоварим отново. Предстоеше ни 46 км поход по лош, вероятно междуселски път, който трябваше да преодолеем до разсъмване. Тръгването стана следобед. При една почивка видях селянин насяващ малка нива пред къщата си. Той караше две магарета с просто рало и насяваше всяка бразда, попитах го защо така сее, а не цяла леха.

Отговори, че кокошките го кълвели, но такива не се виждаха, нито курник. Оставихме селцето. През оградите от камък надничаха страхливо жени. Започна да става тъмно, тъй като през късната есен дните са много накъсели, като при това росеше слаб дъжд, който затрудняваше движението още повече. Хората се измъчиха, дотегна им пътя и при това натоварени с раници и оръжие започнаха да протестират. Чуваха се най-различни подмятания на думи, между които и тези: „За едно мрене да бъхтим толкова път, да бяха ни избили на плаца“, „На нас Берлин не ни трябва“ и други.

Минахме през Ражин – малко градче, и някои села, за да бъдем вече на разсъмване в Парачин. Особени впечатления от града нямам, защото умората и тъмнината убиваха усещането на човека. Тук имаше и партизански части, както наричахме югославската войска, сигурно чакаха и те натоварване, но ние избягвахме контакта с тях, тъй като не ни обичаха заради окупацията на Корпуса, лошото му държание и бойните действия между тях . Ние даже се страхувахме първоначално, а при това бяхме на тяхна земя, макар да сме съюзници и служим на една и съща „кауза“. Нашият ешелон беше готов, състоеше се от конски вагони, смесица от югославски, български, германски, надупчени от стрелба и страшно замърсени. Разпределихме по роти вагоните, натоварихме хората, конете, каруците и други съоръжения. Влакът даде обичайния сигнал, лашна 2 – 3 пъти и потегли за фронта, той беше все още много далеч. Денят беше 27.XI. Минахме град Ягодина. Виждат се следи от бойни действия, бомбени нападения.

По гарите населението търси да купи цигари и продава сланина, слаба ракия и други неща. Хората, ми прави впечатление, окъсани и нямат онзи добър вид както у нас. В 1 часа през нощта стигнахме гара Белград, полуразрушена, но все пак приема влакове. Разтоварването започна веднага, всеки офицер проверява хората си и колоната е готова. В дневника съм записал, че тук е станала една малка престрелка, която без малко щеше да донесе първите жертви на дружината. Сега не си спомням нищо за това! Колоната минава вляво на гарата, по моста на река Сава, виждат се силуети на високи здания, разрушения по моста, но тъмнината е по-силна от любопитството. Сигурно в България сме нямали такъв голям мост, за да запиша, че ме е изненадал с големината си, и вярно че не сме имали такъв мост, защото нямаме и такива реки. Разрушенията от войната стават нещо обикновено, окото бързо свиква и това му става нещо обикновено, макар човек да е готов да го порицае. Излизаме на открито поле, през което води асфалтово шосе за град Земун. От Белград до Земун тогава беше пясъчно поле, на което сега не си спомням на отиване или на връщане имаше лагер с бодлива тел. За кого е бил предназначен този лагер, не знам, но сигурно, за съжаление, за невинни хора .

Земун като град от бившата Австроунгарска империя, строен в стил барок – добре подреден и чист с малки разрушения, почти до река Дунав, макар някога граничен, личи, че не е бил лош. Но това не ни интересуваше, нашата задача беше да бием врага. На края на Земун се настанихме в една сръбска казарма, конска школа, вероятно наследство от своя добър наследодател, но аз не я разгледах, предпочетох да видя поне част от града. Тук прекарахме деня с малко сън.