През последните дни един от най-трагичните инциденти от близкото минало се върна с гръм и трясък в международния дневен ред. Онлайн и офлайн, навсякъде се обсъжда историята на аварията в атомната централа в Чернобил от 26 април 1986 г. Причината: минисериалът „Чернобил“.

Петсерийната продукция разказва за инцидента, за реакцията на управляващите в СССР и за себеотрицанието и усилията на хилядите пожарникари, миньори, войници, лекари и медицински сестри, борили се с преките последствия. Над 33 г. след взрива в четвърти блок на чернобилската АЕЦ сериалът накара русофили и русофоби за пореден път да се хванат за гушите и да спорят до безкрай доколко той е исторически правдоподобен.

Изобщо не искам да се присъединявам към този спор, защото той отклонява вниманието ни от темите, които най-много го заслужават. Макар и вдъхновен от реални събития, „Чернобил“ не е документален филм и следователно е нормално той да съчетава история и фикция. Вместо това ще се фокусирам върху една от ключовите нишки в повествованието, която виждаме в действие в различни части на света и днес: стремежа към придобиване и/или оставане на власт на всяка цена, включително човешки животи.

Диктатура на самозабравилите се

Аварията в Чернобил показва докъде може да се стигне, когато група хора предприемат действия на базата на алчност, желание да се разпореждат със съдбите на другите и силно развито чувство на безнаказаност. Плод на пристрастяващата природа на властта, тази комбинация невинаги предизвиква инциденти в атомни централи. Рано или късно обаче тя неизбежно отравя живота на повече или по-малко хора, било то под формата на рушаща се инфраструктура, покварено правосъдие, изоставена на произвола на съдбата здравна система, злоупотреба с държавни и европейски средства, потискани медии, необмислени референдуми и т.н.

Например политическите скандали у нас от последните няколко месеца не оставят място за съмнение, че доста родни политици продължават да преяждат с власт. Едни купуват луксозни апартаменти при съмнителни условия. За други има съмнения, че се възползват неправомерно от европейски средства, отпускани за изграждане на къщи за гости. Трети (към които, пряко или косвено, спадат и някои от първите две групи) не са доволни от 11-те лв. на глас, които получават като партийни субсидии, и си взимат от касичката по 2 лв. отгоре. Четвърти не се явяват в парламента в продължение на две години, независимо че са народни представители, но не се свенят да си прибират месечната заплата. И така нататък, и така нататък.

В края на март Цветан Цветанов, дългогодишният втори капитан на ГЕРБ след премиера Бойко Борисов, обобщи в национален ефир напускането си на парламента в контекста на „Апартаментгейт“ така:

„Не се чувствам наказан, защото няма кой да ме накаже“.

За да разберем колко повсеместна е диктатурата на самозабравилите се, е достатъчно да хвърлим бърз поглед към случващото се в Централна и Източна Европа.

От 2010 г. Унгария е в ръцете на партия „Фидес“ и нейния лидер Виктор Орбан. През този период Орбан и съратниците му проявиха забележителна последователност в стремежа си да изградят нелиберална демокрация. Първо притиснаха критичните медии, а след това и неправителствените организации.

Междувременно овладяха правосъдната система и се самообявиха за пазители на Европа, решени да спрат притока на бежанци и мигранти. Понеже светът е голям и нови опасности дебнат отвсякъде, Орбан и компания подеха открита война с ЕС и прогониха най-уважавания университет в страната.

Сега те планират и спорна реформа на дейността на Унгарската академия на науките, която според самата академия заплашва да ограничи научната свобода.

През май стремежът към спечелването на властта на всяка цена доведе до принудителната оставка на австрийския вицеканцлер Хайнц-Кристиян Щрахе и изпрати страната в режим на очакване на предсрочни избори.

До оставката се стигна, след като германски медии разпространиха видео, на което се вижда как лидерът на крайнодясната Австрийска партия на свободата (АПС) обещава държавни поръчки на мнима руска (според него латвийска) бизнес дама. В замяна той иска тя да подкрепи финансово кампанията му за парламентарните избори през 2017 г., включително чрез закупуването на австрийския всекидневник „Кронен цайтунг“.

Миналата седмица пък около 100 000 души излязоха на демонстрация в Прага с искане за оставката на чешкия премиер Андрей Бабиш заради предполагаем конфликт на интереси. Според проект за доклад на Европейската комисия Бабиш, който е и един от най-богатите хора в страната, продължава да получава дивиденти от основаната от него компания „Агроферт“, от чието управление той се оттегли през 2017 г.

Ако подозренията се потвърдят, може да се наложи Чехия да върне на ЕС над 17 милиона евро. Бабиш отхвърли обвиненията и определи доклада като „атака срещу Чехия“ на „[е]вропейските чиновници, [които] ненавиждат чешките закони“.

Изгубени и без компас

Независимо каква идеология изповядват, навсякъде по света амбицираните да овладеят всички политически лостове използват сходни тактики: създаване на зависимости, всяване на страх сред критично мислещите, осигуряване на различни придобивки на послушните, прикриването на чувствителна информация и разпространяването на лъжи.

Сериалът „Чернобил“ обръща специално внимание на усилията на съветските власти да контролират информацията за аварията, която стига до съветските граждани и външния свят.

„Каква е цената на лъжите? Не е, че ще им повярваме. Истинската опасност е, че ако чуем достатъчно лъжи, ще престанем да разпознаваме истината“, казва ядреният физик Валери Легасов в изповедта, която записва на касетофон, преди да се самоубие през 1988 г., и част от която е представена в първия епизод на сериала.

Произнесени преди повече от три десетилетия, думите на Легасов са още по-актуални в условията на информационната война днес, която се води на различни фронтове, особено в социалните мрежи. Войната в Източна Украйна, кампанията за президентските избори в САЩ през 2016 г., походът на американския президент Доналд Тръмп срещу медиите и кампанията преди референдума за излизането на Великобритания от ЕС създадоха среда, в която лъжите и фактите наистина станаха все по-мъчно различими.

Свободният достъп до информация ни носи редица позитиви, но ни поставя и пред ново предизвикателство: колкото повече информация достига до нас, толкова по-лесно е да се озовем в клопката на фалшивите новини, а колкото повече се подвеждаме, толкова повече започваме да се съмняваме във всичко и всички. Комбинацията от нарастващо недоверие и нарастващ песимизъм бързо прераства в комбинация от объркване и апатия.

„Потискащото около днешната дезинформация е, че се прави за нищо – не да те убеди да направиш нещо, а да те убеди да не направиш нищо. Не става дума да вярваш в определени неща, а да не вярваш в нищо. Ако не вярваш в нищо, се осакатяваш като гражданин и подпомагаш осакатяването на собственото ти общество“, заяви в интервю за bTV през май американският историк Тимъти Снайдър, който е автор на световноизвестни книги като „Кървави поля – Европа между Хитлер и Сталин“, „За тиранията: 20 урока от XX век“и „Пътят към несвободата“.

Лъжи и тайни с дълъг период на полуразпад

Според популярното мнение историята трябва да се изучава, защото само така можем да избегнем повторение на допуснатите в миналото грешки. За да бъде обаче това разбиране за ролята на историята напълно вярно, има едно условие: да се осмелим да бръкнем в най-дълбоките си рани и да ги анализираме внимателно, а не да убиваме всяка потенциално ползотворна дискусия в зародиш, като си лепим етикети по оста русофили – русофоби или някакъв неин еквивалент.

Журналистката Веселина Седларска споделя, че докато гледали „Чернобил“, дъщеря ѝ, родена три месеца преди аварията, през цялото време се опитвала да проуме защо, след като инцидентът вече е бил факт, управляващите са крили мащаба на опасността от хората. От разговорите си с други родители Седларска разбрала, че техните деца задавали същия въпрос. В нежеланието им да приемат лъжата Седларска вижда повод за надежда, че може би в бъдеще те няма да допуснат лъжата да задушава истината.

Като човек, който – за щастие – не е живял в тоталитарна държава и е израснал в доста по-различни условия от тези, в които са живеели засегнатите от аварията в Чернобил, аз съм склонен да споделя оптимизма на Седларска, но само отчасти. Две са причините за съмнението ми. От едната страна е трансформацията на млади борци срещу диктатурата и неправдата в безскрупулни автократи, захапали властта толкова здраво, че не могат да си представят живота без нея (като унгарския премиер Виктор Орбан). От другата страна е фактът, че във всяко поколение във всяка страна има значителен брой хора, готови на всичко, за да се докопат до властта.

Ако Монтескьо е прав (в което аз вярвам), че всяка власт корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно, сами можем да се досетим до какво води абсолютното желание за абсолютна власт.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".