​Ще си позволя съвсем кратка визитка за това какво съм и какво не съм. Размислите ми по темата като цяло, също са основани на подобен принцип: тука има – тука няма. Не съм мастит политически анализатор или „експерт“ от онези, които някои български медии обичат да канят, защото apriori са наясно, че с коментарите си, ще се впишат в подкрепяна от тях линия. Предпочитам да пиша или да превеждам литература, тоест в случая съм жаба, която временно е напуснала гьола си и следователно не е в свои води.

От друга страна е факт, че бях помолен да споделя мисли именно за гьола, който (за разлика от „експертите“) обитавам, защото по стечение на професионални обстоятелства, от двайсетина години съм жител и на София и на Истанбул, което най-малкото ми позволява двойна база за сравнение – за това как са изглеждали нещата във всеки един от тези два гьола (покрай последните поройни дъждове в София сравнението с гьола си е направо злободневно) поотделно „преди“ и „сега“, и как – когато се сравнят двата града помежду си.

Истанбул на леля Фериде

Ще започна малко отдалеко: в началото на 1996 г. гостувах за няколко седмици на леля Фериде, която покрай „голямата екскурзуя“, се беше изселила със семейството си в Истанбул – прекрасен град, единственият, в който се чувствам в свои води извън България, но нямаше как да не ми направи лошо впечатление фактът, че от чешмите течеше вода само час на ден – време достатъчно да се напълнят огромните пластмасови бидони на покрива на кооперацията, но не и за да може всеки един спокойно да си вземе душ.

Чудната разходка до кафенето с най-завладяващата гледка към „Златния рог“ – Пиер Лоти, биваше помрачена от тежката миризма, която се издигаше над едноименното историческо заливче. Лошо впечатление правеха и огромните по площ занемарени терени около порутената крепостана стена в подножието на двореца Топкапъ по протежение на Босфора и района на джамията „Сюлеймание“ в самия гоеграфски пъп на някогашния Константинопол.

Другата голяма болка на милионите живеещи в Истанбул, която ясно усетих след като през 1999-та покрай докторантурата си, започнах да посещавам лекции във факултета по литература на „Истанбулски университет“, беше лошо организираният обществен транспорт. Милиони работници, студенти и туристи бяха принудени да се тъпчат в маршрутки, чиито врати заради пукането по шевовете, често оставаха отворени с провиснали навън по време на движение смелчаци.

Промененият Истанбул

Ситуацията, която описвам съвпада по време с  кметския мандат (1994-1998) на сегашния президент на Турция – Реждеб Тайип Ердоган (който между другото поема общината след довело до сериозни дългове управление на Нуреттин Сьозен, кмет от Социалдемократическата народна партия, правоприемник на забранената след военния преврат от 12 септември 1980 г. Републиканска народна партия – същата която издигна кандидатурата на Екрем Имамоглу).

Именно доброто впечатление като градоначалник на Голяма истанбулска община, което оставя докато се опитва да се справи с описаните от мен проблеми, дават мощен тласък на главоломната му политическа кариера впоследствие, а също и сериозно основание на онези, които към днешна дата твърдят, че който държи Истанбул, държи в ръцете си цяла Турция.

Смятам, че всеки жител на Истанбул, независимо дали симпатизира на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), с ръка на сърцето си, може да каже, че именно по време на управлението на кметовете издигнати от тази политическа сила след 2002 г., проблемите, които изброих по-горе получиха разрешение.

Разбира се, в транспортно отношение винаги има какво още да се желае, но постигнатото през годините особено сравнено с българските темпове в тази сфера, граничи с научна фантастика – от една единствена линия с дължина 8,5 км на метрото през 2000 г., в края на 2019 се очаква броят им да достигне двайсетина с обща дължина около 500 км, а до десетина години се планира удвояване на тези километри; бяха построени две нови летища, трети мост над Босфора и разкрити десетки нови линии по море, свързващи не само различни точки на Истанбул, но и него със съседни дестинации като Принцовите острови и градове като Бурса, Ялова и други.

Защо загуби Йълдъръм?

Затова и причината бившият премиер Бинали Йълдъръм да загуби последните кметски избори няма вземане даване с качеството на дейността на Истанбулска голяма община. Нито пък Екрем Имамоглу спечели същите тези избори, благодарение на добре свършена работа за периода (2014-2019), в който е бил кмет на Бейликдюзю – един от 39-те избирателни района на мегаполиса. Нито едно от предизборните му обещания със социална окраска (повече детски градини, безплатна храна за определени групи от населението и ученически стипендии), не е получило пропорционална на бюджета, с който е разполагал реализация в рамките на манадата му. Накратко управлението му там, не е белязано с нищо по-запомнящо се.

Затова и по време на предизборната си кампания, той рядко си позволяваше да критикува направеното от предшествениците му или да отчита какво е постигнал за пет години в собствения си район. Акцентът му по правило беше върху оптимизиране на бюджета (чиято консолидирана версия, включваща „водоснабдяване“ и „транспорт“ възлиза на около 43 миларда турски лири= 12,8 милиарда лева), намаляване на разхищението и разкриване на нови работни места, но аз поне, не чух нищо конкретно за проекти свързани с инфраструктура.

Жителите на Истанбул дотолкова са свикнали всяка година да биват разкривани нови или удължавани стари линии на метрото (само за 2019 се предвиждат половин дузина такива), че за тях обещания в това отношение, не са блазнещи, тоест оптимизирането на транспорта, чрез подобни начинания е нещо по подразбиране. Покачването в качеството и количеството на услугите през последните двадесет години, неизбежно е довело до правопропорционално покачване на очакванията.

С други думи, от която и партия да е кметът на Истанбул, той (или тя) няма как да си позволи гафовете на „Графа“:)
Всичко това иде да покаже, че резултатите от последните избори за кмет на Истанбул, са част от и отражение на съвсем нова динамика, свързана не толкова със случващото се в големите общини (като Анкара, Бурса и Измир) а с промяна в икономическата и политическата ситуация в страната като цяло.

Една елементарна справка на курсовете на основните валути спрямо турската лира от последните три десетилетия, както и валутното изражение на средната заплата за същия период, ще ни разкрие простата истина, че всички видове изборни победи на създадената през 2001 г. Партия на справедливостта и развитието, са логично следствие от най-дългия период на икономическа стабилност в най-новата история на страната, настъпил след години на драстични нива на инфлация и финансови злоупотреби – лоши кредити, фалирали банки и прочее познати ни от 1990-те атрибути на „прехода към пазарна икономика“.

Икономическият разтеж беше подплатен и с еманципиране на външната политика на Турция (включително пълно погасяване на дълговете към МВФ)  – сериозен повод за самоуважение на немалко турски граждани. Паралелно течаха и още няколко немаловажни процеса – нова държавна политика по отношение на кюрдското население, довела включително до разкриването на 24-часов държавен телевизионен канал на кюрдски език (да си спомним за реакциите по отношение на 10-минутните новини на турски език на Канал 1), намаляване на политическото влияние на армията, а от тук и на вероятността от военни преврати и не на последно място – реформи в образованието и бум в разкриването на нови университети.

Именно в този период бюджетът на образователното министрество успя да настигне военния – нещо немислимо преди това. През този период много от нашенските „експерти“ тръбяха за надигащата се откъм Турция ислямска опасност, но пет пари не даваха за постигнатото от така наречените „умерени ислямисти“. Отдаването на прекалено значение на официалната идеологическа окраска на управляващите политически партии в най-ново време (с няколко изключения) и търсенето на пряко следствие между нея и протичащите в страните процеси, е по-скоро подвеждащ и отклоняващ вниманието, отколкото обясняващ фактор.

Мощната подкрепа за ПСР през годините не беше само от страна на консервативно настроени гласоподаватели, тоест не идеологическата симпатия или антипатия беше водеща, а оценката на крайните продукти от управлението, начело на които винаги е била икономиката. Ако курсът на еврото в Турция преди месец беше на нивата отпреди четири години да речем, Екрем Имамоглу, не би имал особени шансове. Ако зад ПСР стоеше твърд електорат от типа, който гласува по команда, в рамките само на два месеца не би била възможна резликата от близо 700,000 гласа, на която станахме свидетели при прегласуването на 23 юни. Факт е, че много от привържениците на ПСР, гласувайки за кандидата на опозицията, напомниха на управляващата страната коалиция, че както са способни да я овластят, така могат и да оттеглят подкрепата си за нея. Немалко от гласувалите на втори тур за Имамоглу, го направиха заради отменените резултати от първия – акт, логично притеснил мнозина по повече от един начин.

В този смисъл от изключителна важност беше съмненията около легитимността на изборите да бъдат своевременно разсеяни – поздравленията за изборната победа, отправени от президента Ердоган и опонента на Имамоглу, Йълдъръм, както и връчването на мандата, без каквото и да е протакане и липсата на оплаквания към Изборната комисия, имаха именно такъв ефект и дадоха увереност на избирателите, че все още те имат последната дума. Друг особено съществен фактор дал отражение и при двете гласувания, беше подкрепата за кандидата на Републиканска народна партия на мнозинството кюрдски симпатизанти на Демократичната партия на народите. Не на последно място Имамоглу беше подкрепен и от търсещи алтернативи на сегашното управление гласоподаватели, които не се чувстват комфортно в условията на прекалена концентрация на власт. За съжаление не е малък и броят на подкрепилите го ксенофобски настроени националисти, които негодуват срещу големия брой арабски бежанци – и призовават за изгонването им от страната.

На следващите избори наказателният вот, може да бъде още по-сериозен

Може да обобщим, че мнозинството осигурили победата на Екрем Имамоглу на кметските избори от 23 юни, имат очаквания не от него (защото доколкото турската икономика не е пряка функция на истанбулската, въпросните реално не са в прерогативите му, а и не бива да се забравя, че изборите в 25 от 39-те района на града са спечелени от кандидатите на ПСР и повечето общинари са именно от тази политическа сила), а от загубилите тези избори. Те дават ясен знак, че ако не последва промяна за добро, на следващите избори наказателният вот, може да бъде още по-сериозен.
Ще се радвам (не само като пряк бенифициент) Имамоглу да бъде добър кмет на любимия ми Истанбул.

Дай Боже, позитивните очаквания както на гласувалите за него така и за опонента му, да се оправдаят и както самият той заяви – да има само спечелили от тези исторически избори.

Азиз Шакир-Таш е поет, преводач и литературен историк. Завършил е арабистика и туркология в Софийския университет, а през 2004 г. защитава дисертация в Истанбулския университет. Преподава в университети в София и Истанбул. Текстът е написан специално за читателите на Клуб Z. Заглавието е на редакцията.