Докато в ООН се водят поредните безплодни дискусии за противодействие срещу набиращата сили групировка "Ислямска държава" (ИД), САЩ и страните от коалицията действат на своя глава. Те бомбардират позиции на джихадистите без мандата на международната общност.

Потенциалните жертви на ислямистите - ЕС, САЩ, Русия, Сирия - водят диалог между глухи, отбелязва руският сайт "Лента.Ру". В удсловията на новата студена война не е ясно кой на кого е приятел и враг.

Всичко това напомня неуспешните опити да бъде определен и осъден тероризмът на международно ниво при първото избухване на тази "епидемия" през 70-те години на ХХ век. Тогава Западът безуспешно се опитва да създаде правови инструменти за борба срещу екстремистите. Третият свят в лицето на придобилите независимост африкански и азиатски държави защитава терористите като "жертви на чуждестранна военщина". СССР пък в началото изобщо не се безпокои от явлението.

По време на студената война само западните страни признават терористите за опасни престъпници. За азиатските и африканските лидери тези хора все още са борци за свобода срещу империалистическите режими.

Макар да е разтревожен от отвличанията на самолети с цел бягство зад граница, СССР се опитва да спечели симпатиите на Третия свят и работи срещу всякакъв вид осъждане на тероризма от страна на ООН.

Това разказва излязлата наскоро книга на швейцарския историк Бернхард Блуменау.

Бомбаджии и бунтовници

За първи акт на международен тероризъм е прието да се смята убийството на на австрийската императрица Елизабет Баварска-Сиси. Тя е застреляна в Женева от анархиста Луиджи Лукени на 10 септември 1898 г.

Императрица Елизабет Баварска-Сиси се смята за първата в историята жертва на международния тероризъм.

Убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд на 28 юни 1914 г. в Сараево води до Първата световна война.
Следват зрелищните убийства на австрийския канцлер Енгелберт Долфус и на югославския крал Александър I. И двамата са ликвидирани през 1934 г. Това принуждава тогавашната Лига на нациите да приеме за първи път в историята документ, който поставя определението на терора и го осъжда. Последвалата Втора световна война обаче замразява проблема.

Тероризмът излиза отново на дневен ред през 70-те години. Тогава масовите младежки протести от предишното десетилетие затихват, а участниците им или се интегрират в буржоазните общества, или се превръщат в агресивни единаци с оръжие. Примери за втория случай са "Червените бригади" в Италия, Фракция "Червена армия" във ФРГ, "Уедърмен" в САЩ.

Към тероризма прибягват и тези народи, които не успяват да получат собствена държава - палестинците, баските, северноирландците. 

Но след две кървави бани през 1972 г. западните държави единодушно признават опасността от тероризма. Първо бойци от Японска Червена армия нападат летище "Лод" в Тел Авив, действайки в знак на солидарност с палестинците. Убити са 28 души. Същата година палестинци отвличат израелските спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен. Загиват 11 души.

Маскиран палестински терорист охранява пленените израелски спортисти в Мюнхен през 1972 г.

След тези две нападения генералният секретар на ООН Курт Валдхайм призовава световната общност към незабавни действия.

Държавата - терорист номер 1

Трудностите обаче възникват от самото начало. За близо три десетилетия ООН е силно променена. Макар постоянните членки на Съвета за сигурност да остават СССР, САЩ, Великобритания, Франция и Китай, мнозинство в Общото събрание вече имат страните от Третия свят. Това са получилите независимост десетки държави от Азия, Африка и Океания. Именно те започват да задават тона на дискусиите в ООН. А тях ги интересува преди всичко борбата срещу колониализма и новият икономически ред.
На западните страни това никак не се харесва. Американският президент Ричард Никсън нарича в личен разговор ООН "стадо маймуни, слагащи прът в колелата а Запада". Пресата във ФРГ въвежда термина Chaosmacht ("власт на хаоса") за действията на страните от Третия свят.

Западът е притеснен преди всичко от това, че Европа е превърната в арена на терористичните актове, извършвани най-вече от или в името на палестинците. Става дума за клането в Мюнхен, отвличането на западноевропейски самолети, вземането на заложници в централата на ОПЕК във Виена. Зачестяват случаите на отвличания и дори убийства на западни дипломати по целия свят - от Латинска Америка до Африка. Отделно от това европейски радикали и сепаратисти извършват десетки нападения и атентати.

Третият свят обаче гледа на това от съвсем различна камбанария. Много азиатски и африкански лидери са дошли на власт в резултат на въоръжена борба за независимост, когато самите те не са се спирали пред нищо, за да взривяват колониални чиновници и да вземат мирни жители за заложници.

Още повече, те нерядко са считали терористичната тактика за единствено възможна при сблъсъка с по-мощен противник. Затова азиатците и африканците възприемат палестинците за жертви на същинския, т.е. държавния тероризъм от страна на Израел. Те дори настояват в най-различни документи да бъдат включени понятия като "оправдани терористични актове, насочени срещу окупаторите". Лидерите на Третия свят смятат, че в противен случай новите правови инструменти биха могли да бъдат използвани за подтискане на национално-освободителните движения и за нахлуване на западните държави на чужда територия, например с цел ликвидиране на базите на бунтовниците.

СССР и сателитите му се придържат към неутрална позиция. Проблемът с тероризма слабо вълнува СССР с едно, обаче твърде съществено, изключение. Това е отвличането на пътнически самолети. Съветски дисиденти и евреи, на които е отказано разрешение за изселване в Израел, се опитват по този начин да избягат в чужбина. СССР не иска на Запад тези хора да бъдат признати като борци за свобода. В такъв случай похищението на самолети би се превърнало в ненаказуемо престъпление.
Но в този случай Източна Европа не среща разбиране от държавите от НАТО. Те продължават да считат похитителите за политически емигранти и най-сериозните последици за тях са присъди, произнесени от западен съд. Затова в ООН Съветският съюз предпочита да заема страната на Третия свят срещу "империалистите", без да губи нищо, но като завоюва техните симпатии.

По инициатива на Курт Валдхайм през септември 1972 г. Общото събрание на ООН включва в дневния ред мерките за борба с международния тероризъм. САЩ предлагат проекторезолюция, която предизвиква лавина от критики като оправдаващ колониализма и западните интервенции. Азиатско-африканското мнозинство внася поправки, осъждащи държавния тероризъм на расистките, колониалните и чуждестранните режими, а също така съдържащ точка за "неотменимото" право на всички народи на самоопределение. Но вместо за конкретни действия резолюцията призовава да бъдат проучени "причините, в които се коренят терористичните актове - мизерията, безизходицата, бедите и отчаянието". Разбирай апартейда и израелските репресии. Между впрочем, западните дипломати не се трогват от този текст и гласуват против Резолюция 3034. Най-доволен от това е СССР, който печели още повече симпатиите на Третия свят.

Съгласно резолюцията е учредена Специална комисия по въпросите на международния тероризъм с участието на 35 страни. През цялото десетилетие на 70-те години на ХХ век там се водят бурни дебати за "справедливи и мирни решения за премахване на коренните причини, водещи до такива актове на насилие". Страните държат на своето.

На Общото събрание не са представени никакви конкретни проекти. Комисията само регистрира оставането на въпроса в дневния ред. САЩ откровено смятат цялата работа за безсмислена. А западногерманските дипломати решават, че от това има и полза. Те си казват: нека азиатците и африканците си използват тази трибуна за гръмки речи за колониалния гнет и борбата за свобода. Така ще бъде по-лесно човек да се разбере с тях в кулоарите по конкретни въпроси.

Хитростта на ФРГ спасява света

Въпреки фиаското си в осъждането на тероризма като цяло, Западът не стои със скръстени ръце. От 1973 г. западняците се опитват да приключат проблема "на части". Избрани са престъпления, осъждани от всички, дори от СССР. Такива са отвличанията на дипломати. А като претекст е използван неуспешният опит за похищението на четирима служители на съветското посолство в Аржентина през 1970 г. По това време дипломатите са се превърнали в любими жертви на екстремистите. Колкото и парадоксално да звучи, правителствата могат понякога да ги жертват. Те са и по-слабо охранявани от министрите и висшите военни.

Но дори при относително единодушно осъждане на подобни деяния страните от Третия свят настояват да бъде направено изключение за борците за национално самоопределение. 

Нещата тръгват по-бързо през 1973 г., когато палестинци завземат посолството на Саудитска Арабия в Судан. През декември същата година е приета Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпленията срещу лица, ползващи се с международна защита, включително дипломатическите служители.

Това става благодарение на неуморната работа на дипломатите от ФРГ. По ирония на съдбата тогавашните две Германии (ФРГ и ГДР) са приети в ООН през същата тази 1973 година.

Окрилени от успеха, западногерманските дипломати решават да продължат делото си. През 1975 г. под ръководството на венецуелеца Карлос Чакала във Виена са пленени и отвлечени министри от държави, членуващи в Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК). Този терористичен акт дава повод за изработването на конвенция срещу вземането на заложници. Европейските партньори на ФРГ обаче приемат инициативата със скептицизъм, опарени от безсмислените дискусии в Общото събрание. Западногерманците са принудени да си търсят съюзници сред по-малките държави.

Похитители отвеждат към самолет на летището във Виена пленените министри от страните от ОПЕК през 1975 г.

Представителите на Третия свят отново се опитват да обърнат резолюцията на 180 градуса и да осъдят само вземането на "невинни заложници", като за такива а приори не се броят израелците и южноафриканците.

Либия отива още по-далече. Тя настоява за заложници да бъдат смятани всички народи, пострадали от колониализма и расизма. ФРГ обаче е непреклонна. Тя предпочита проектът да бъде отхвърлен, отколкото обезобразен като американската конвенция през 1972 г.

Западногерманската стратегия е бурните дискусии да бъдат оставени на Общото събрание, а реалните преговори да бъдат водени в незабележимите комисии в ООН в Женева и тя дава своите резултати. През 1979 г. с посредничеството на САЩ, Югославия, Алжир, Мексико и Ирак е постигнат компромис. Той изважда от юрисдикцията на документа престъпленията, извършени в зони на въоръжен конфликт. ООН приема Конвенцията за заложниците, изработена въз основа на проекта на ФРГ (Резолюция 34/146).

СССР се опитва да предотврати този очевиден успех на западната дипломация, като възразява в последната минута на преговорите. Вместо аплодисменти от Третия свят обаче този път Москва получава международна изолация. Западът печели тази битка от студената война.

Отгоре на всичко, през следващите десетилетия международните правови актове се разработват в рамките на секторния подход, иницииран от ФРГ - като се започне от протоколите за борбата срещу незаконното насилие на летищата, на бордовете на съдовете, на морските стационарни платформи (1988 г.) и се свърши с Конвенцията за борба с ядрените терористични актове от 2005 г.