Едва ли има българско дете, а и възрастен, който да не знае и да не припява "Зайченцето бяло". За това красиво детско стихотворение, а и за много други, трябва да сме благодарни на една жена, която днес щеше да навърши 100 години – Леда Милева.

Да те помнят децата е възможно най-близо до представата за творческо безсмъртие. А вече няколко поколения растат с песничките, стихчетата, книгите и преводите на тази активна жена, белязала няколко културни епохи.

Дъщеря е на Гео Милев. Той умира, когато тя е едва на 5 години – твърде ранна възраст за жива памет и влияние. Но тя е истинска негова наследница – и в таланта, и в изключителната енергия, с която участва в културния живот на България. Леда Милева умира на рождения си ден през 2013 година.

Нейни стихове и пиеси са преведени на английски, арабски, руски, гръцки, немски, френски, китайски, японски, сръбски, чешки, полски и други езици. На нея дължим някои от най-красивите преводи на Eмили Дикинcън, Бoб Дилън, Лoурънc Фeрлингeти, Cилвия Плaт и др. Заедно със cъпругa cи Никoлaй Пoпoв тя е съставител нa aнтoлoгиитe "Aмeрикaнcки пoeти" (1970), "Aмeрикaнcки нeгърcки пoeти" (1975), "Нoщeн дъжд" – cъврeмeнни aнглийcки пoeти (1980), "Aфрикaнcки глacoвe" (1987).

Награждавана е и у нас, и по света. Носител е на най-високите държавни отличия – ордените "Стара планина" и "Кирил и Методий".

Била е директор на БНТ, постоянен представител на България в Юнеско, председател на Съюза на преводачите в България, шеф на българския П.Е.Н. клуб, редактор в големи български издания и създател на списание "Панорама".

Всичко това обаче е незначително пред факта, че с нейните стихчета и детски пиеси растат и до днес децата на България.

В памет на Леда Милева ви предлагаме спомен за нея, написан от Ангел Каралийчев:

"Леда Милева казва, че няма спомени за родната си къща, защото бащин дом не е имала, а нейният баща — видният български поет Гео Милев, е местил семейството си от къща на къща, както се местят катунарите. Бъдещата детска писателка помни от най-ранните си години сивите постройки на големия град, каменните улици и зелените раздрънкани трамваи. Поетът Гео Милев, редактор на списание "Пламък", както повечето тогавашни книжовници у нас, не е имал квартира, каквато му е била необходима, а е настанил жена си и двете си дъщерички — Леда и Бистра — само в една стая, която е служила и за спалня, и за гостна, и за кухня, и за кабинет на пламенния автор, който написа поемата "Септември".

Не беше радостен животът на децата, затворени само в една стая, от която те не виждаха нито просторите на столичния град, нито едно зелено дръвче. Но малките девойчета си имаха в стаята едно кътче под масата и там играеха по цели часове. Бащата, който знаеше много чужди езици, пишеше на работната си маса стихийно и превеждаше най-хубавите стихотворения на чуждоземните поети. Когато, уморен най-сетне от работа, оставяше настрана писалката и поглеждаше към дъщеричките си, децата се измъкваха от "скривалището", захвърляха парцалената си кукла, която беше едничката им играчка, ушита от майката, изтичваха към баща си и сядаха на коленете му.

- Татко, моля ти се, нарисувай ми едно Леде! - гледаше го с тревога по-голямата.

- А на мене - едно Бисе! - проговаряше сестричката Бистра.

С голямо вълнение дъщеричките на поета разглеждаха нарисуваните две момиченца и напълно задоволени слизаха от коленете му и се прибираха пак под масата, да продължат игрите си…

Веднъж през една пролетна майска утрин поетът спа до късно, защото беше работил и след полунощ. Децата бяха вече изскочили навън и тичаха по коридора на големия дом, когато на входната врата се изправи непознат човек с тънки мустачки, с цигара в уста и попита за писателя Гео Милев. С голяма готовност по-голямата сестричка Леда отговори:

- Тук, тук!

Тогава непознатият поръча:

- Кажи му, че го викат за справка в Дирекцията на полицията.

Малкото момиче не знаеше какво е туй Дирекция на полицията, затова се втурна весело и гордо да съобщи на баща си.

Бащата вече беше станал. Облечен и седнал на леглото, той държеше в ръка някакъв лист и го четеше на майката, когато Леда донесе грозната новина.

Поетът скочи на крака, а майката пребледня.

Тия бяха миговете, когато Леда за последен път видя своя баща, защото през ония страшни дни враговете на българския народ разстрелваха и душаха с въжета в подземията на казармите най-доблестните синове на отечеството. Осиротелите момичета нямат повече спомени за баща си.

Леда беше вече на шест годинки, когато тръгна на училище. Но както се случва често пъти с начеващите, бъдещата даровита детска писателка не беше научила тайната на четенето през първата учебна година. Денят, когато по-късно захвана успешно да срича думите, беше за нея много радостен, защото той разкри пред нея необхватния свят на книгите, които се разтвориха напреде ѝ като незаменима съкровищница.

Тя помни оня бял сняг, който разхубави калните софийски улици. Той донесе за малката Леда и първото ѝ детско стихотворение, което намисли в леглото си.

Тревичките почиват,
цветенцата заспиват,
а от небето сиво
се сипят мълчаливо
белите снежинки
като в картинки…

- Ти ли го измисли? - попита с удивление сестра ѝ, когато вечерта Леда го издекламира.

Рано на другата сутрин Бистра каза на майка си за стихотворението. Майката не ѝ се присмя, както се опасяваше Леда, а целуна своята дъщеричка и каза:

- Аз си знаех, че и ти ще станеш писателка!

А Леда, когато порасна и прочете всичките книги, които беше оставил баща ѝ, хвана неговото засъхнало оръжие - перото, и го натопи в мастилницата. Тогава по детските вестници и списания се заредиха ония майсторски изнизани стихотворения, известни на най-малките читатели от всичките кътища на родината. Бащата на Леда Милева през последните години на живота си беше обърнал очи към детската поезия. И ако палачите не бяха прекъснали без време живота му, той щеше да остави трайни стихотворения за малките, но неговата дъщеря сръчно и достойно продължи делото му, защото, както казва народът, крушката не пада далеко от крушата. Има ли българско дете, което да не знае чудесната песничка за бялото зайче, което се заиграло и се изгубило, защото закъсняло и по мръкнало не можело да намери пътя. Помогнала му светулката, която озарила пътя с лампичката си".

Площад Славейков