Карло и Маргерита са влюбени, щастливо женени и в средата на трийсетте. Познават се добре. Приличат си дори в своето тихо безпокойство. Маргерита е брокер на недвижими имоти, а Карло – университетски преподавател по литература. В отношенията им има разбирателство и увереност, градени в опасната игра между чаршафите.

Страстите им обаче прехвърлят пределите на тяхната спалня. Карло започва любовна афера със своя студентка на име София. Тя е млада, независима и притежава таланта, който той цял живот е преследвал. Това предполагаемо предателство се превръща в мания за него и в мощно алиби за фантазиите на съпругата му. За да се почувства отново желана, Маргерита се хвърля в обятията на физиотерапевта си, млад красавец на име Андреа. Но младежът също крие тайна…

Марко Мисироли е роден през 1981 г. в Римини, Италия. Романът му „Вярност“ разкрива сложните механизми на изневярата, която за героите е единственият начин да останат верни както един на друг, така и на самите себе си.
 

Клуб Z публикува откъс от „Вярност“ на Марко Мисироли (изд. "Прозорец")

 

– Колко няма да те има, Карло?
– Да проясня главата си и се връщам.
Жена му се замисли над това, после се отправи с Анна към колата.

Той тръгна между ниските къщи с пастелни фасади, кварталът на семействата и студентите. Все още приличаше на квартала, в който беше израснал, с обущарите и старите галантерии, широките алеи и внезапните входове; но всичко това се изключваше през нощта и кварталът ставаше част от фалшивия Милано, който той не обичаше. Беше го разбрал по време на първото си преместване, когато се беше настанил в един апартамент до Порта Венеция, наслаждавайки се на новото строителство, будувайки, докато другите спят, долавяйки боботенето на някой купон, наздравиците за довиждане, подпрян на ъгъла на своята улица, загледан в един град, неспокоен също като него.

Отне му десет минути да стигне до стоянката за таксита на Пиацале Пиола и колкото повече се приближаваше, толкова по-силно започваше да изпитва трепета, който беше горчивината да не можеш да се измъкнеш от това, което е. Зави преди базиликата „Сан Назаро“, шмугна се покрай индийската ростичерия и забърза към университета. Кафенето беше в дъното на вътрешния двор, с прозорци под шарена сянка и никой отпред. Приближи се и я видя. Беше вътре, седнала на една масичка, четеше списание. Имаше кехлибарени коси и впити дънки, завършени от боти с широки токове. Той почука на стъклото.

София излезе навън, той се извини за закъснението и ѝ благодари, че е дошла. Тя му обясни, че влакът ѝ е в шест и трябва да мине през квартирата, за да изпрати книгите по „Мейл Боксес“, вече ги бе опаковала в два кашона. После щеше да остави ключовете на собственика, за щастие той си беше намерил друг наемател, също студент. Така щеше да ѝ остане да плати наем само за един месец. Тя чертаеше полукръг по земята с връхчето на обувката си, от време на време вдигаше поглед. Косате ѝ падаше на една страна, той можеше да я помирише, също както когато беше обгръщал кръста ѝ в тоалетните. Попита я дали може да удари едно рамо за кашоните. Смущаваше се, докато ѝ говореше, и гласът му бе придобил странен оттенък.
– Ще направя два курса сама.
– Както искаш.
Покани я на разходка, тя прие. Излязоха на площада, попита я отново дали може да ѝ помогне с кашоните.
Тя се засмя.
Той също се засмя.
– Имам силни ръце – и ѝ ги показа.

Извървяха част от улицата, без да си кажат друго, крачеха един до друг, на светофара на пиаца „Диаз“ тя го изпревари и той я понаблюдава как ходи, би направил почти всичко, за да я има. Извади от джоба си дъвка и ѝ предложи, помоли я да се качат на такси. Тя се спря замислено, после кимна и още щом се озоваха в колата, каза адреса – Виа Полайола 2, квартал Изола, после го повтори – Виа Полайола 2, квартал Изола. След това се разположи на седалката и кръстоса крака. Говориха си малко по пътя, той гледаше през прозореца, в околностите на китайския квартал му се стори, че видя колата с Маргерита и Анна вътре, вгледа се по-внимателно и установи, че е ланча Y с непознати. Когато пристигнаха, той плати, тя се опита да възрази, той се направи, че я изтиква от колата, получи му се добре и София се разсмя. Излязоха от таксито и се озоваха пред една сграда в сламен цвят.
– Първата квартира, която намерих.
– „Фрида“ беше едно от любимите ми места – посочи ѝ вътрешния двор отсреща, заведението имаше широки тъмни прозорци.
– Няма асансьор.
– Виждаш ли, че ти трябва помощ за книгите.

Стъпка по стъпка по стъпка нагоре, той се възхищаваше на бедрата ѝ, на прасците във впитите дънки, на ботите, катерещи стъпалата, чувстваше се нерешителен и воден от нея. Подпираше се на парапета, на втората площадка се спряха, за да си поемат дъх, той тръгна напред и протегна ръка към нея, за да я издърпа, тя я сграбчи и се изкачиха горе неразделни. После тя го пусна, зарови в чантата си за ключовете, отвори вратата и му каза: „Настанявай се“.

Озоваха се в коридор със закачалка във формата на дърво, клони без връхни дрехи, някаква мебел с плот от ковано желязо, кухненски бокс.
Тя отиде в другата стая, прозорецът гледаше към покривите на Изола и пропускаше априлските лъчи, в една саксия беше засадила прекрасни иглики. Двата кашона стояха отворени до леглото, до тях имаше тиксо и ножица.
– Да ги запечатаме – предложи той, наведе се и започна с тиксото и не мислеше за нищо друго, освен да свърши добре работата. Мерна Фенольо, „Съботно плащане“ , и други книги от курса. Чувстваше, че тя го наблюдава от центъра на стаята.
– Препрочитай Фенольо от време на време. – Затвори кашона, после седна на ръба на леглото и си свали сакото. София още стоеше неподвижна и не го изпускаше от очи.
– Благодаря – каза тя.
– Ела тук – каза той.
София продължаваше да го гледа.
– Ела.
Тя дойде при него, главата леко наклонена, а косата падаше върху лицето ѝ, той протегна ръка и потърси нейната, както беше направил на стълбите. Той я придърпа я към себе си и я прегърна. Погали шията ѝ и пусна ръка по врата, другата ръка беше между плешките и я държеше, тя се притисна към гръдта му.
– Не можем – каза.
Но той зарови нос в косата ѝ – ухаеше на свежо, обви ръце около кръста ѝ, този тънък и стегнат кръст, обърна я, така че да е с гръб към него, като тогава в тоалетните, и обгърна ханша ѝ с ръце. Тя повдигна блузката с няколко сантиметра и той получи достъп до топлата, гладка кожа и насеченото ѝ дишане, опипа задника, консистенцията и формата, нагласи си го нагоре, междувременно я усещаше да се притиска в него и да шепне:
– Не можем – и спря.
– София.
Тя се обърна.
– Не можем.
Той продължи с уста, а тя притвори устни и бе негова отново, устата и мекият език, целуваше я, после тя бавно се отдръпна.
– Твърде е сбъркано, Карло.

Лицето ѝ беше червено. Тя прехвърли косата си от едното рамо на другото и протегна ръка към лицето му, към пламтящата му буза, докосна я. Той опита пак, но тя се дръпна. Седна отново, крайниците му трепереха, подпря ръце на леглото. После се изправи на крака, сега я гледаше от високо и тя отвръщаше на погледа му.
– Твърде е сбъркано – каза тя.
– Не е сбъркано.
– Сбъркано е.
– Да вървим – каза той и надникна към покривите на Изола отвъд прозореца, към саксията с игликите. – Да вървим казах.

Натовари се с единия кашон, мина покрай нея и тя стисна здраво ръката му, докосване, което щеше да запомни. Насочи се към вратата, отвори я с усилие и чу да го вика, продължи по стълбите с книгите, проклетите книги, разтягаха му ръцете, стигна до партера и отвори входната врата. Напразно, отново напразно. Когато тя го настигна, той ѝ направи знак да продължи и тръгнаха. Той вървеше след нея, докато не излязоха на Виа Пепе с тракането на трамваите, идващи от „Гарибалди“. Тя забави ход и той я изпревари, влязоха в „Мейл Боксес“, имаше един човек в офиса, той остави кашона в един ъгъл и ѝ помогна да направи същото със своя.

После излезе от офиса на улицата, без да се обръща, отдалечи се, мина по Виа Пепе и заобиколи над метростанцията, пресече и стигна на другия тротоар. Облегна се на фасадата на една къща. Такъв беше той: спираше миг преди действието; такъв, който се наслаждава на фантазиите си, прескача разплащането и бяга в семейното огнище. Карло извади телефона, потърси номера на жена си и ѝ звънна. Докато звънеше, прочисти гласа си.