Article_top

В края на март, докато вървях из безлюдните улици на Манхатън, единственият ми спътник беше тишината. Дори вечно дрънчащите бормашини, автомобилните клаксони и виещите полицейски сирени, редовни участници в нюйоркската урбанистична симфония, сякаш съзнателно се бяха включили в дългата минута мълчание, последвала пристигането на коронавируса в Съединените щати.

Върховете на монументалните небостъргачи, символи на човешката амбиция, изчезваха в облаци гъста мъгла. Мъглата бавно поглъщаше всичко по пътя си, придавайки сюрреалистичен нюанс на твърде необичайната обстановка.

По двата тротоара на Пето авеню, очертаващи границите на празния булевард, единствените пешеходци бяха няколко сиви гълъба, които безцеремонно нарушаваха мерките за социална дистанция. На десетина метра от тях двата мраморни лъва пред входа на обществената библиотека се извисяваха като самотни пазачи на недостижим замък. Портите зад тях бяха затворени. В този ден нямаше да има нито един посетител.

От ъгъла на една пресечка се появи мъж с раница и фотоапарат. Един от малкото туристи, отпътували развълнувани към центъра на американската култура, без да подозират, че там ги очаква негов призрачен макет. Мъжът се приближи към единствения друг човек около него и предпазливо ми подхвърли:

“Никога не съм виждал нещо подобно.”

В дните след безпрецедентното затваряне на любимия им град нюйоркчани често казваха същото. За тях беше немислимо да осъмнат в метрополис, чиято най-важна характеристика - огромните тълпи от хора - напълно отсъства от пейзажа. 

Промяната беше бърза. В петък, 13-и, когато президентът Тръмп обяви извънредно положение в цялата страна, по улиците на Голямата ябълка все още кипеше живот. Седмица по-късно следите от него вече избледняваха. Таймс скуеър пустееше като снимачна площадка на постапокалиптичен филм. Билбордовете светеха все така ярко, но рекламите върху тях нямаха публика. Театрите на Бродуей затвориха - този път шоуто нямаше как да продължи. Дори Сентръл парк, където местните ходят, за да се откъснат от шума и напрежението на заобикалящата ги бъркотия, също беше пропит с аурата на пандемията. От мисълта за нея сега нямаше спасение.

***

Пристигнах в Ню Йорк през януари. По това време цялото внимание на американската нация беше насочено към импийчмънта на президента и разгарящата се предизборна кампания - сега тази тема изглежда като полузабравен спомен. В следващите три месеца опознах града както в най-добрата, така и в най-тъжната му светлина. В някои моменти светлината почти напълно изчезваше, докато от болниците идваха новини за стотици отхвърлени пациенти, недостиг на апарати за обдишване и лекари, принудени да използват карнавални костюми вместо маски.

Преди да видя Америка със собствените си очи, главата ми беше пълна със сцени от екшън филми, в които Манхатън е поетапно разрушаван от природни бедствия, извънземни армии и свръхестествени чудовища. Когато целият свят се окаже на ръба на апокалиптична катастрофа, кулминацията някак си винаги се случваше в пространството между Уолстрийт и Рокфелер център. В тези сюжети герои често са екстравагантни тайни агенти, банда супергерои или огромни говорещи машини. Последният сблъсък е грандиозен, шумен и приключва в рамките на половин час. После зрителите напускат киносалона.

Когато Ню Йорк наистина се превърна в епицентър на глобална криза, реалността нямаше как да бъде по-различна от холивудските представи. Сега в главната роля бяха всички. Изправени срещу невидим съперник, хората играеха шахматна партия на живот и смърт, а в най-силното оръжие им се превърнаха търпението, дисциплината и чувството за съпричастност. Този дуел обаче не се развиваше навън под градските прожектори, а вътре в спешните отделения, хранителните магазини, пощенските клонове и домовете на милиони нюйоркчани. 

Прекарах пролетта под наем в малък апартамент в седеметажен комплекс в бруклинския квартал Флетбуш. Първоначално кварталът говореше за пандемията като за някакво далечно абстрактно събитие, въпреки че то се развиваше точно под носа ни. В крайна сметка нито една сграда не остана незасегната от вируса. На третия ден след въвеждането на ограничителни мерки в щата се прибрах от разходка до близката аптека и отворих входната врата, за да се окажа в края на поредната опашка от хора, застанали на няколко метра един от друг. Този път опашката беше за влизане в асансьора - вътре можеше да се качва само по един. Там го посрещаше бележка с надпис:

“Мийте си ръцете. Не кихайте и не кашляйте в дланта си, а в свивката на лакътя или в салфетка. Спазвайте разстояние помежду си. И бъдете силни. Заедно ще преодолеем това.”

Противно на студения си интровертен образ в очите на останалата част от Америка, нюйоркчани искаха да бъдат сплотени, вярвайки, че вирусът може да бъде победен единствено с общи усилия. Но балансът между дисциплината и човешката емпатия беше труднопостижим. В блока ми постепенно се установи необичаен обществен ред. Придвижването от нечий апартамент до приземния етаж се превърна в сложен пъзел от внимателно обмислени движения. Из коридорите съседи се разминаваха предпазливо с наведени глави. Понякога вдигаха ръка, но не за поздрав, а за да прикрият лицето си с нея. Вместо с думи някои от тях започнаха да общуват със знаци като регулировчици на натоварено кръстовище, където опасността от катастрофа се увеличаваше всекидневно. Междувременно хората си разменяха виновни погледи в опит мълчаливо да обяснят, че не е нищо лично, просто нямат избор.

В началото на април, когато общият брой на заразените в Ню Йорк надхвърли 100 000, никой вече не подценяваше ситуацията. Местните бяха ударени от прозрението, че вирусът ще застигне поне един член на семейството им, приятел или познат. Рискът внезапно стана осезаем. Наоколо се усещаше туптящо напрежение, очакващо да прерасне в конфликт при нечия грешна стъпка. 

Една сутрин се качих на горния етаж, за да помоля жена на средна възраст да намали звука на рок музиката, която разтърсваше целия блок от няколко часа. Когато съседката ми отвори и видя, че не нося маска или ръкавици, по лицето й се изписа тих ужас, макар че стоях на три метра от вратата й. Същия следобед двамата се засякохме в пералното помещение, а аз отново не носех никакво защитно облекло. Този път жената се разкрещя и заплаши да ме изхвърли от сградата, ако се доближа до нея. Оттогава насам маската почти не слиза от лицето ми.

***

В единия край на пейка в бруклинския Проспект парк млад мъж необезпокоявано разлистваше книга със светлосини корици. Зад пейката се простираше широка зелена поляна, окупирана от стотици граждани, наслаждаващи се на първия топъл пролетен ден. Някои си подхвърляха фризби, други бягаха след футболна топка, а трети, подобно на този чернокос нюйоркчанин, бяха потънали дълбоко в роман или списание. В тази гледка нямаше и помен от пандемия. Обстановката беше съмнително нормална.

Мъжът стана от пейката, покри ушите си с чифт дебели слушалки и тръгна по една алея. Няколко секунди по-късно жена в спортно облекло, придружавана от кучето си, мина през същото място и забеляза, че от джоба на младежа бяха изпаднали ключове. Тя взе ключовете и се завтече след него в опит да му ги върне. Подвикна му няколко пъти, но нейният съгражданин, изглежда, не я чуваше. Жената се приближи на крачка от мъжа и понечи да го потупа по рамото, но се спря. Сигналната лампа на вируса беше светнала. В тези времена физическият контакт между непознати вещаеше неприятности. Разговор между двамата нямаше. Няколко метра по-късно поеха в различни посоки. Мъжът така и не получи обратно ключовете си.

В рамките на месец и половина десетки подобни сцени се разиграха пред очите ми. Дори в най-тежките периоди от кризата парковете в Ню Йорк останаха отворени. Когато сърцето на Манхатън затихна, зелените площи се превърнаха в сцената, на която хората можеха да симулират баналното си всекидневие. Но усещането за нормалност беше условно. Компромиси придружаваха всеки фрагмент от човешките взаимоотношения. 

Хора, завързали разговор във виртуалния свят, не смееха да се доближат на метър един от друг при първата си среща на живо, камо ли да се здрависат. В Проспект парк групи по йога се събираха на брега на езерото, но някъде около инструктора камера заснемаше на живо заниманието специално за онези, решили да си останат у дома. Фермерските пазари продължаваха да се провеждат по план в събота, но до шатрите на продавачите полицията допускаше най-много по двама души едновременно. Останалите търпеливо изчакваха реда си. Понякога заделяха цяла сутрин, за да се приберат с прясно изпечен хляб, букет свежи цветя или торба ябълки.

Такива бяха неудобствата на пандемичния живот. Нюйоркчани бързо свикнаха с тях. Да, градът им беше скован от студена меланхолия, но един след друг хората все пак откриваха някаква врата към ефимерното щастие. За много от тях вратата водеше именно към този парк, магнит за ентусиасти от всички краища на Бруклин. В слънчеви уикенди хиляди се стичаха към него, за да забравят за разклатения свят. В поведението им личеше типичната западняшка арогантност, която вбеси губернатора Андрю Куомо. “Това не е шега и аз не се майтапя”, каза Куомо на пресконференция в края на март и призова гражданите веднага да прекратят груповите си излизания. Някои го послушаха. За други пролетната енергия беше твърде неустоимо изкушение. 

Паркът продължаваше да се пълни дори след като Ню Йорк реши да глобява нарушителите на мерките за сигурност. От сутрин до вечер бегачи и колоездачи въртяха обиколки по широкия асфалтов обръч. Семейства прекарваха следобедите си в пикници на открито. Някои даже хвърляха суровите си бургери директно върху нагорещените общодостъпни скари за ужас на всеки вирусолог, медицински работник или представител на местната власт. На други места звучеше хип-хоп музика, излитаща от големи преносими колони. Насядали около тях, местни играеха карти, смееха се шумно и се поклащаха в ритъма на любимите си песни. Това открито бунтарство беше израз на американското свободолюбие. Вирусът беше страшен. По-страшна беше изолацията.

***

Кварталът още не се беше събудил, когато тръгнах на една от последните си разходки из улиците на Бруклин. Пороен дъжд ме застигна минута преди да престъпя прага на любимото си кафене. Собственикът - висок едър мъж с бежова престилка - вдигна очи от тефтера си, погледна първия си за деня, мокър до кости посетител и се усмихна широко.

“Пак си излязъл по никое време. Двойно еспресо, нали?”

Джим отлично познаваше вкуса ми. Бученето на машината отново заглуши краткия ни разговор както всяка сутрин от месец насам. Това беше единствената работеща кафе-машина наблизо. Всички останали сладкарници, ресторанти и кръчми в околността отдавна бяха заключили вратите си, надявайки се здравната буря скоро да отшуми. За разлика от конкурентите си този мъж така и не спря да посреща клиенти. Малкото му заведение се превърна в оазис за пристрастените към кофеина. Бяха му благодарни и често плащаха двойно само за да се уверят, че и неговият бизнес няма да има злощастна съдба.

В човек като Джим Ню Йорк виждаше един от героите на сегашната криза. Довчера забързаното всекидневие отвличаше вниманието от жизненоважната роля на стотици хиляди работници, живеещи на минимални заплати. Когато времето спря, именно тези хора вдъхваха сила на обществото да преодолее пандемията. Част от тях се изправяха лице в лице срещу заразата в препълнени болници. Други рискуваха здравето си, за да поддържат работата на малкото отворени предприятия.

Не минаваше ден, без да срещна маскиран служител, от когото зависи нормалното ми съществуване. А в онзи ден, след като се сбогувах с кафенето, срещнах повече от един. На влизане в автобус минах покрай шофьор, каращ поредната дълга смяна в компанията на една дузина потенциални вирусоносители. Същото важеше и за всеки ватман на опустял и все пак функциониращ метровлак. Градският транспорт ме отведе до клон на американските пощи, откъдето разнасяха данъчните ми декларации и сантиментални картички до приятели в далечни земи. А след като и двете ми зарядни устройства ме бяха предали в рамките на половин час, на помощ ми дойде собственичката на едва забележим компютърен сервиз.

Не ми отне дълго да разбера кои услуги влизат в категорията “от първа необходимост”. В най-голяма степен определението важеше за плод-зеленчука на индийско семейство. Отбих се там същия следобед - бях редовен клиент. След въвеждането на ограниченията съдържателите не можеха да си позволят персонал, но продължиха да работят сами без прекъсване. Двамата обслужваха нуждите на стотици бруклинчани. Местните предпочитаха да пазаруват от подобни малки магазини, за да ги подкрепят с доларите си. Тези магазини бяха на всеки ъгъл, поемайки горе-долу еднакъв брой посетители. Затова и тук, за разлика от големите хранителни вериги, нямаше навалица. Тоалетната хартия и консервите с риба тон не свършиха нито за момент. Не се чуваше нито смях, нито хаос - вътре цареше непоклатимо спокойствие. На касата се издигаха полупрозрачни пластмасови прегради. Зад тях клиентите можеха да видят размазаните лица на продавачите, грижещи се за тяхното оцеляване.

Привечер пред блока ми паркира бял микробус. Отвътре излезе мъж в тъмна униформа с логото на FedEx. Куриерът отвори багажника и извади палетна количка. Върху нея започна да реди малки и големи пакети. Пакетите пристигаха от складове на Amazon, пръснати из цялата страна. Съдържанието им вероятно обхващаше всичко - от кухненски роботи и бутилки дезинфектант до всевъзможни технологични джаджи и фитнес уреди. Постепенно главата на куриера се скри зад тежка кула от артефакти, изобразяващи модерната представа за домашен уют. 

С тежки усилия мъжът избута кулатa до фоайето на сградата и се върна да вземе един последен предмет. След малко от багажника на микробуса се появи огромен 55-инчов телевизор. Един от съседите ми, току-що слязъл на входа, развълнувано пое новата си придобивка. През това време на няколко метра от него аз също посрещах доставка. Млад разносвач с велосипед ми подаде все още гореща сицилианска пица. Със съседа ми се спогледахме разбиращо. Нито пицата, нито телевизорът бяха от първа необходимост. И все пак необходимостта беше голяма.

***

На стотния ден от престоя си в Ню Йорк стягах багаж за презокеанско пътуване. Билетът за категорично най-странния полет в живота ми беше еднопосочен. След няколко часа щях видя как пандемията е превърнала терминал 4 на “Джон Ф. Кенеди” - едно от най-натоварените летища на планетата - в огромна сякаш изоставена гара. За първи път щях да премина всички проверки за сигурност в рамките на десет минути. После щях да се настаня в чакалнята до група от двайсетина медицински работници. Всеки от тях беше срещнал лично заразата, поставила целия свят в режим на изчакване. Накрая заедно щяхме да се отправим към Европа в самолет, в който празните седалки бяха пет пъти повече от пътниците.

Докато се готвех за това преживяване, Ню Йорк за кратко ми показа истинското си лице. Малко преди залез, точно в седем часа, кварталът ми избухна в шумни одобрителни възгласи. Хората изпълняваха ритуалния си поздрав към служителите на здравната система, сега изправена пред историческо предизвикателство. Аплодисменти се смесваха с ритмично блъскане на тенджери и тигани. Всяка вечер американците изнасяха това триминутно музикално представление, вдъхновени от италианския пример.

Този път концертът им продължи по-дълго. След като отпразнуваха храбростта на лекарите, нюйоркчани запяха в чест на града си. От прозорците на хиляди сгради се понесе гласът на Франк Синатра, приканващ всеки затворен у дома местен да се включи в спонтанния израз на гордост и единство. “Искам да бъда част от него - Ню Йорк, Ню Йорк”, огласяше улиците на Голямата ябълка. В средата на пролет, изпълнена със загуби - на хиляди животи, милиони работни места и безценното усещане за свобода, песента им олицетворяваше победата на човешкия дух. Бурята съвсем не беше стихнала. Но Ню Йорк се пробуждаше.

 

 

В края на март, докато вървях из безлюдните улици на Манхатън, единственият ми спътник беше тишината. Дори вечно дрънчащите бормашини, автомобилните клаксони и виещите полицейски сирени, редовни участници в нюйоркската урбанистична симфония, сякаш съзнателно се бяха включили в дългата минута мълчание, последвала пристигането на коронавируса в Съединените щати.

Върховете на монументалните небостъргачи, символи на човешката амбиция, изчезваха в облаци гъста мъгла. Мъглата бавно поглъщаше всичко по пътя си, придавайки сюрреалистичен нюанс на твърде необичайната обстановка.

По двата тротоара на Пето авеню, очертаващи границите на празния булевард, единствените пешеходци бяха няколко сиви гълъба, които безцеремонно нарушаваха мерките за социална дистанция. На десетина метра от тях двата мраморни лъва пред входа на обществената библиотека се извисяваха като самотни пазачи на недостижим замък. Портите зад тях бяха затворени. В този ден нямаше да има нито един посетител.

От ъгъла на една пресечка се появи мъж с раница и фотоапарат. Един от малкото туристи, отпътували развълнувани към центъра на американската култура, без да подозират, че там ги очаква негов призрачен макет. Мъжът се приближи към единствения друг човек около него и предпазливо ми подхвърли:

“Никога не съм виждал нещо подобно.”

В дните след безпрецедентното затваряне на любимия им град нюйоркчани често казваха същото. За тях беше немислимо да осъмнат в метрополис, чиято най-важна характеристика - огромните тълпи от хора - напълно отсъства от пейзажа. 

Промяната беше бърза. В петък, 13-и, когато президентът Тръмп обяви извънредно положение в цялата страна, по улиците на Голямата ябълка все още кипеше живот. Седмица по-късно следите от него вече избледняваха. Таймс скуеър пустееше като снимачна площадка на постапокалиптичен филм. Билбордовете светеха все така ярко, но рекламите върху тях нямаха публика. Театрите на Бродуей затвориха - този път шоуто нямаше как да продължи. Дори Сентръл парк, където местните ходят, за да се откъснат от шума и напрежението на заобикалящата ги бъркотия, също беше пропит с аурата на пандемията. От мисълта за нея сега нямаше спасение.

***

Пристигнах в Ню Йорк през януари. По това време цялото внимание на американската нация беше насочено към импийчмънта на президента и разгарящата се предизборна кампания - сега тази тема изглежда като полузабравен спомен. В следващите три месеца опознах града както в най-добрата, така и в най-тъжната му светлина. В някои моменти светлината почти напълно изчезваше, докато от болниците идваха новини за стотици отхвърлени пациенти, недостиг на апарати за обдишване и лекари, принудени да използват карнавални костюми вместо маски.

Преди да видя Америка със собствените си очи, главата ми беше пълна със сцени от екшън филми, в които Манхатън е поетапно разрушаван от природни бедствия, извънземни армии и свръхестествени чудовища. Когато целият свят се окаже на ръба на апокалиптична катастрофа, кулминацията някак си винаги се случваше в пространството между Уолстрийт и Рокфелер център. В тези сюжети герои често са екстравагантни тайни агенти, банда супергерои или огромни говорещи машини. Последният сблъсък е грандиозен, шумен и приключва в рамките на половин час. После зрителите напускат киносалона.

Когато Ню Йорк наистина се превърна в епицентър на глобална криза, реалността нямаше как да бъде по-различна от холивудските представи. Сега в главната роля бяха всички. Изправени срещу невидим съперник, хората играеха шахматна партия на живот и смърт, а в най-силното оръжие им се превърнаха търпението, дисциплината и чувството за съпричастност. Този дуел обаче не се развиваше навън под градските прожектори, а вътре в спешните отделения, хранителните магазини, пощенските клонове и домовете на милиони нюйоркчани. 

Прекарах пролетта под наем в малък апартамент в седеметажен комплекс в бруклинския квартал Флетбуш. Първоначално кварталът говореше за пандемията като за някакво далечно абстрактно събитие, въпреки че то се развиваше точно под носа ни. В крайна сметка нито една сграда не остана незасегната от вируса. На третия ден след въвеждането на ограничителни мерки в щата се прибрах от разходка до близката аптека и отворих входната врата, за да се окажа в края на поредната опашка от хора, застанали на няколко метра един от друг. Този път опашката беше за влизане в асансьора - вътре можеше да се качва само по един. Там го посрещаше бележка с надпис:

“Мийте си ръцете. Не кихайте и не кашляйте в дланта си, а в свивката на лакътя или в салфетка. Спазвайте разстояние помежду си. И бъдете силни. Заедно ще преодолеем това.”

Противно на студения си интровертен образ в очите на останалата част от Америка, нюйоркчани искаха да бъдат сплотени, вярвайки, че вирусът може да бъде победен единствено с общи усилия. Но балансът между дисциплината и човешката емпатия беше труднопостижим. В блока ми постепенно се установи необичаен обществен ред. Придвижването от нечий апартамент до приземния етаж се превърна в сложен пъзел от внимателно обмислени движения. Из коридорите съседи се разминаваха предпазливо с наведени глави. Понякога вдигаха ръка, но не за поздрав, а за да прикрият лицето си с нея. Вместо с думи някои от тях започнаха да общуват със знаци като регулировчици на натоварено кръстовище, където опасността от катастрофа се увеличаваше всекидневно. Междувременно хората си разменяха виновни погледи в опит мълчаливо да обяснят, че не е нищо лично, просто нямат избор.

В началото на април, когато общият брой на заразените в Ню Йорк надхвърли 100 000, никой вече не подценяваше ситуацията. Местните бяха ударени от прозрението, че вирусът ще застигне поне един член на семейството им, приятел или познат. Рискът внезапно стана осезаем. Наоколо се усещаше туптящо напрежение, очакващо да прерасне в конфликт при нечия грешна стъпка. 

Една сутрин се качих на горния етаж, за да помоля жена на средна възраст да намали звука на рок музиката, която разтърсваше целия блок от няколко часа. Когато съседката ми отвори и видя, че не нося маска или ръкавици, по лицето й се изписа тих ужас, макар че стоях на три метра от вратата й. Същия следобед двамата се засякохме в пералното помещение, а аз отново не носех никакво защитно облекло. Този път жената се разкрещя и заплаши да ме изхвърли от сградата, ако се доближа до нея. Оттогава насам маската почти не слиза от лицето ми.

***

В единия край на пейка в бруклинския Проспект парк млад мъж необезпокоявано разлистваше книга със светлосини корици. Зад пейката се простираше широка зелена поляна, окупирана от стотици граждани, наслаждаващи се на първия топъл пролетен ден. Някои си подхвърляха фризби, други бягаха след футболна топка, а трети, подобно на този чернокос нюйоркчанин, бяха потънали дълбоко в роман или списание. В тази гледка нямаше и помен от пандемия. Обстановката беше съмнително нормална.

Мъжът стана от пейката, покри ушите си с чифт дебели слушалки и тръгна по една алея. Няколко секунди по-късно жена в спортно облекло, придружавана от кучето си, мина през същото място и забеляза, че от джоба на младежа бяха изпаднали ключове. Тя взе ключовете и се завтече след него в опит да му ги върне. Подвикна му няколко пъти, но нейният съгражданин, изглежда, не я чуваше. Жената се приближи на крачка от мъжа и понечи да го потупа по рамото, но се спря. Сигналната лампа на вируса беше светнала. В тези времена физическият контакт между непознати вещаеше неприятности. Разговор между двамата нямаше. Няколко метра по-късно поеха в различни посоки. Мъжът така и не получи обратно ключовете си.

В рамките на месец и половина десетки подобни сцени се разиграха пред очите ми. Дори в най-тежките периоди от кризата парковете в Ню Йорк останаха отворени. Когато сърцето на Манхатън затихна, зелените площи се превърнаха в сцената, на която хората можеха да симулират баналното си всекидневие. Но усещането за нормалност беше условно. Компромиси придружаваха всеки фрагмент от човешките взаимоотношения. 

Хора, завързали разговор във виртуалния свят, не смееха да се доближат на метър един от друг при първата си среща на живо, камо ли да се здрависат. В Проспект парк групи по йога се събираха на брега на езерото, но някъде около инструктора камера заснемаше на живо заниманието специално за онези, решили да си останат у дома. Фермерските пазари продължаваха да се провеждат по план в събота, но до шатрите на продавачите полицията допускаше най-много по двама души едновременно. Останалите търпеливо изчакваха реда си. Понякога заделяха цяла сутрин, за да се приберат с прясно изпечен хляб, букет свежи цветя или торба ябълки.

Такива бяха неудобствата на пандемичния живот. Нюйоркчани бързо свикнаха с тях. Да, градът им беше скован от студена меланхолия, но един след друг хората все пак откриваха някаква врата към ефимерното щастие. За много от тях вратата водеше именно към този парк, магнит за ентусиасти от всички краища на Бруклин. В слънчеви уикенди хиляди се стичаха към него, за да забравят за разклатения свят. В поведението им личеше типичната западняшка арогантност, която вбеси губернатора Андрю Куомо. “Това не е шега и аз не се майтапя”, каза Куомо на пресконференция в края на март и призова гражданите веднага да прекратят груповите си излизания. Някои го послушаха. За други пролетната енергия беше твърде неустоимо изкушение. 

Паркът продължаваше да се пълни дори след като Ню Йорк реши да глобява нарушителите на мерките за сигурност. От сутрин до вечер бегачи и колоездачи въртяха обиколки по широкия асфалтов обръч. Семейства прекарваха следобедите си в пикници на открито. Някои даже хвърляха суровите си бургери директно върху нагорещените общодостъпни скари за ужас на всеки вирусолог, медицински работник или представител на местната власт. На други места звучеше хип-хоп музика, излитаща от големи преносими колони. Насядали около тях, местни играеха карти, смееха се шумно и се поклащаха в ритъма на любимите си песни. Това открито бунтарство беше израз на американското свободолюбие. Вирусът беше страшен. По-страшна беше изолацията.

***

Кварталът още не се беше събудил, когато тръгнах на една от последните си разходки из улиците на Бруклин. Пороен дъжд ме застигна минута преди да престъпя прага на любимото си кафене. Собственикът - висок едър мъж с бежова престилка - вдигна очи от тефтера си, погледна първия си за деня, мокър до кости посетител и се усмихна широко.

“Пак си излязъл по никое време. Двойно еспресо, нали?”

Джим отлично познаваше вкуса ми. Бученето на машината отново заглуши краткия ни разговор както всяка сутрин от месец насам. Това беше единствената работеща кафе-машина наблизо. Всички останали сладкарници, ресторанти и кръчми в околността отдавна бяха заключили вратите си, надявайки се здравната буря скоро да отшуми. За разлика от конкурентите си този мъж така и не спря да посреща клиенти. Малкото му заведение се превърна в оазис за пристрастените към кофеина. Бяха му благодарни и често плащаха двойно само за да се уверят, че и неговият бизнес няма да има злощастна съдба.

В човек като Джим Ню Йорк виждаше един от героите на сегашната криза. Довчера забързаното всекидневие отвличаше вниманието от жизненоважната роля на стотици хиляди работници, живеещи на минимални заплати. Когато времето спря, именно тези хора вдъхваха сила на обществото да преодолее пандемията. Част от тях се изправяха лице в лице срещу заразата в препълнени болници. Други рискуваха здравето си, за да поддържат работата на малкото отворени предприятия.

Не минаваше ден, без да срещна маскиран служител, от когото зависи нормалното ми съществуване. А в онзи ден, след като се сбогувах с кафенето, срещнах повече от един. На влизане в автобус минах покрай шофьор, каращ поредната дълга смяна в компанията на една дузина потенциални вирусоносители. Същото важеше и за всеки ватман на опустял и все пак функциониращ метровлак. Градският транспорт ме отведе до клон на американските пощи, откъдето разнасяха данъчните ми декларации и сантиментални картички до приятели в далечни земи. А след като и двете ми зарядни устройства ме бяха предали в рамките на половин час, на помощ ми дойде собственичката на едва забележим компютърен сервиз.

Не ми отне дълго да разбера кои услуги влизат в категорията “от първа необходимост”. В най-голяма степен определението важеше за плод-зеленчука на индийско семейство. Отбих се там същия следобед - бях редовен клиент. След въвеждането на ограниченията съдържателите не можеха да си позволят персонал, но продължиха да работят сами без прекъсване. Двамата обслужваха нуждите на стотици бруклинчани. Местните предпочитаха да пазаруват от подобни малки магазини, за да ги подкрепят с доларите си. Тези магазини бяха на всеки ъгъл, поемайки горе-долу еднакъв брой посетители. Затова и тук, за разлика от големите хранителни вериги, нямаше навалица. Тоалетната хартия и консервите с риба тон не свършиха нито за момент. Не се чуваше нито смях, нито хаос - вътре цареше непоклатимо спокойствие. На касата се издигаха полупрозрачни пластмасови прегради. Зад тях клиентите можеха да видят размазаните лица на продавачите, грижещи се за тяхното оцеляване.

Привечер пред блока ми паркира бял микробус. Отвътре излезе мъж в тъмна униформа с логото на FedEx. Куриерът отвори багажника и извади палетна количка. Върху нея започна да реди малки и големи пакети. Пакетите пристигаха от складове на Amazon, пръснати из цялата страна. Съдържанието им вероятно обхващаше всичко - от кухненски роботи и бутилки дезинфектант до всевъзможни технологични джаджи и фитнес уреди. Постепенно главата на куриера се скри зад тежка кула от артефакти, изобразяващи модерната представа за домашен уют. 

С тежки усилия мъжът избута кулатa до фоайето на сградата и се върна да вземе един последен предмет. След малко от багажника на микробуса се появи огромен 55-инчов телевизор. Един от съседите ми, току-що слязъл на входа, развълнувано пое новата си придобивка. През това време на няколко метра от него аз също посрещах доставка. Млад разносвач с велосипед ми подаде все още гореща сицилианска пица. Със съседа ми се спогледахме разбиращо. Нито пицата, нито телевизорът бяха от първа необходимост. И все пак необходимостта беше голяма.

***

На стотния ден от престоя си в Ню Йорк стягах багаж за презокеанско пътуване. Билетът за категорично най-странния полет в живота ми беше еднопосочен. След няколко часа щях видя как пандемията е превърнала терминал 4 на “Джон Ф. Кенеди” - едно от най-натоварените летища на планетата - в огромна сякаш изоставена гара. За първи път щях да премина всички проверки за сигурност в рамките на десет минути. После щях да се настаня в чакалнята до група от двайсетина медицински работници. Всеки от тях беше срещнал лично заразата, поставила целия свят в режим на изчакване. Накрая заедно щяхме да се отправим към Европа в самолет, в който празните седалки бяха пет пъти повече от пътниците.

Докато се готвех за това преживяване, Ню Йорк за кратко ми показа истинското си лице. Малко преди залез, точно в седем часа, кварталът ми избухна в шумни одобрителни възгласи. Хората изпълняваха ритуалния си поздрав към служителите на здравната система, сега изправена пред историческо предизвикателство. Аплодисменти се смесваха с ритмично блъскане на тенджери и тигани. Всяка вечер американците изнасяха това триминутно музикално представление, вдъхновени от италианския пример.

Този път концертът им продължи по-дълго. След като отпразнуваха храбростта на лекарите, нюйоркчани запяха в чест на града си. От прозорците на хиляди сгради се понесе гласът на Франк Синатра, приканващ всеки затворен у дома местен да се включи в спонтанния израз на гордост и единство. “Искам да бъда част от него - Ню Йорк, Ню Йорк”, огласяше улиците на Голямата ябълка. В средата на пролет, изпълнена със загуби - на хиляди животи, милиони работни места и безценното усещане за свобода, песента им олицетворяваше победата на човешкия дух. Бурята съвсем не беше стихнала. Но Ню Йорк се пробуждаше.

 

Коментари

Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Никога не си виждал нещо подобно?

Знаеш ли защо? Защото бяхте глухи за хилядите предупреждения. Останахте глухи след масовото нашествие на БЪЛХИ в Ню Йорк лани. Бяхте глухи след епидемията от шарка в Бруклин. Армиите плъхове из проджектите. Не разбирате ли, че вонящото, претъпкано метро е развъдник на зарази. Още ли Манхатън си хвърля боклука в торби на тротоара? След всичко това да се гордееш с тълпите, блъскащи се по улиците е меко казано малоумно.

Пунта мара си е българска :)

Обича тълпите, седящи по пейките и люпещи семки с биричка, миризливите кофи и клошарите и явно не става много от компютъра, щом не е виждала едрите плъхове по централните софийски улици вечер и рано сутрин.

Явно троленето за пари е тежък и неблагодарен труд :)
Борис Борисов's picture
Борис Борисов
Русонефил

Руският трол Бончо вика: " дръжта трола"

Нещо почна да се повтаряш. Във всеки пост пейки и люпене на семки. Това ли е върхът на интелигентност, която може да предложи Позитано? А колкото до плъховете, ако това е толкова важна тема и си навътре в нея би трябвало да знаеш, че плъховете в Москва или който да било друг руски град не са по-малко, нито по-кльощави от софийските. И накрая като капак толът вика: "дръжте трола".
Борис Борисов's picture
Борис Борисов
Русонефил

За бълхите и градовете

Селянинът напуска селото, но селото не напуска никога селянина. Твоят коментар потвърждава тая истина.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?