Проф. дфн Георги Каприев е роден в Бургас през 1960 година. Завършва философия в СУ "Св. Кл. Охридски", специализира в Кьолн и Париж. Професор и преподавател от Софийския университет. Съосновател е на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия. Автор е на множество книги, студии и статии и е тетатрален наблюдател. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

- Проф. Каприев, България се намира в предизборна кампания. Как се измениха в последните години политическият разговор и политическият език? Какво ви прави най-силно впечатление в т.нар. политически дискурс?

От поне 20 години нашите политици се отнасят към мен и хората като мен с презрение. Държа на реципрочност в отношенията.

Под политически дискурс все повече у нас се разбира безотговорното и бабаитско говорене. А той е нещо съвсем различно. Той създава структурен модел на социалното поведение, сочи стратегии. Да, това е диалог, но зареден с потенциал за действие и промяна.

Разбира се, в едно нормално общество има няколко валидни политически дискурса, които влизат в конкуренция помежду си. У нас няма подобно нещо.

В последните 25 години е в ход отрицателен подбор на политиците. Нещо, което се поддържа от всички партии, колкото и да ми е мъчно да го призная, с изключение на ДПС.

Резултатите са налице. Имаме говорене с цел да не се казва нищо. Когато преди години посочих, че е необходимо да се формулират няколко, 4-5 точки, които да бъдат заявени като общо национално благо, ваши колеги журналисти се смееха. Какви са тези детски приказки, какво е общо благо, питаха те.

А темата за общото благо идва още от Аристотел и продължава да стои в основата на добрата политика. Около нас има консенсуси – гръцки и румънски например – за това какво представлява то. В българската политическа среда не отсега, ами от 140 години насам няма. Тече персонално облагодетелстване, лично забогатяване за сметка на данъкоплатеца. При това в рамките на кратък период. Ако навремето говорихме за 4 години, днес става въпрос за доста по-кратко време.

Мисля си, че не дискурсът, който липсва у нас, е най-голямата беля. В България просто липсва политика. 

- Били сте и журналист дълго време. Каква е разликата между съдържание, content - модерното понятие за всичко, което се публикува и появява в пространството - и една журналистическа, медийна статия?

Навремето му викаха факти. Древно правило е различаването между факти и коментари. Публицистиката в собствен смисъл на думата е чист коментар, който се опира на някакви факти, иначе се получават празни приказки.

Фактите в журналистическия материал трябва да бъдат изложени коректно и после, разбира се, пишещият може да си позволи коментар. Мисля, че в българските условия това отдавна е омазано. Не само, че не можеш да различиш фактите от коментара, но се притеснявам и че голяма част от фактите са не факти. А коментарът в огромната част от случаите е направо бездарен. Доверието към българските медии върви надолу, правопропорционално на обслужваните от повечето от тях български политици.

- Как технологиите моделират публичния дискурс? Чуваме ли се и разбираме ли се по-добре в допълнение към възможността за постоянна свързаност?

Бих казал, че технологиите силно манипулират дискурса. Както и че лесната достъпност до тях дори го унищожи.

За мен т. нар. социални медии са една беля. Никой не те пита за компетентността ти, няма критерий и сито. Сульо и Пульо намира за най-висшето си призвание да снесе златни яйца в тях. Следя ги много слабо, отсъствам от Фейсбук и подобни платформи най-малкото, защото говоренето там е безотговорно.

Една от основните характеристики на сериозната медия е отговорността. Мога да си изпляскам каквото си искам в социалната мрежа, а вие сте свободни да ме напсувате и вие, разбира се, ще ме напсувате. Дори да има някакъв сериозен проблем, всичко се омазва и се преминава в лични крамоли и дрънканици, на каквито сме свидетели и в политическото ни пространство.

В момента, в който се появи истински, сериозен проблем той веднага се заглушава с лепестоци – шумове в радиовълновата мрежа. И екранът става бял. Този стил е упражняван достатъчно дълго, за да бъде наложен като водещ.

Каква е разликата в контекста на ситуацията в България и Западна Европа?

Разликата е в обертоновете. В България нещата са кресливи, персонални, клюкарски, жълти и така нататък. Сериозните и авторитетните западни медии, които следя, не си позволяват такива неща. Дори жълтите им издания не си позволяват онова, което нашите официози правят. Там фактите също се проверяват.

В европейските страни, към които имам поглед, с огромно съжаление наблюдавам едно общо падане на нивото на онова, което наричаме гражданско общество, гражданско самосъзнание, гражданска активност. Затова пада и нивото на медиите. Но там има една граница, от която по-долу няма как да се пада, тъй като губите аудитория.

В германския контекст например навремето "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" (ФАЦ) беше т.нар. професорски вестник. Като се съберат трима-четирима професори на вечеря, в първите 10 минути по време на аперитива се обсъждаше днешният брой на ФАЦ и по-конкретно фейлетона, страниците за изкуство, и страниците за наука. Сега вече не е така.

Въпреки това тези медии се следят. Има значение как едно събитие ще бъде оценено във ФАЦ, "Ди Цайт", "Нойе Цюрихер Цайтунг", "Зюддойче Цайтунг". Разбира се, читателите знаят: тези са по-леви, онези са по-десни и всеки си прави изводи.

Страхувам се, че хората все по-малко имат желание да правят собствени изводи. Съществува криза на мисленето.

- Проявихте особена активност около скандалите в Народния театър миналата и по-миналата година. В крайна сметка лицето на ДПС Велислава Кръстева напусна, което като че ли ограничи шума около казуса. Означава ли това, че политическата намеса в театъра е била ефективно пресечена?

Не. Според мен Велислава Кръстева бе по-малкият проблем. Нейното присъствие и начинът, по който го демонстрираше тя, бяха много видими. Но мисля, че основното е друго. Моята лична съпротива срещу ситуацията е следната: аз не стъпвам в Народния театър, докато сегашният директор продължава да бъде на този пост.

Нашата обществена група “Движение за култура” показа достатъчно аргументи за неговото несправяне и за дългосрочните вреди, които работата му ще нанесе на театъра. Срещнахме се с почти всички отговорни фактори, с изключение на президента Радев. Всеки от тях ни показа, че този човек е пазен от тях. Става дума за ГЕРБ, за ДПС, може би периферно и БСП. А другите просто не се интересуват от култура. Разбира се, както навсякъде, тук играят и лични интереси.

Не изключвам, тъй като им е много удобен, да получи и втори мандат, което означава, че аз дългосрочно няма да посещавам Народния.

Но не става въпрос само за това. Случаят не е прецедент, а масова практика. Народният театър просто е много забележим. И определени хора сме се ангажирали с идеята, че една национална институция, създадена преди 120 години, не бива да бъде докарвана до състоянието, в което се намираше през 70-те и 80-те години – периодът, в който беше най-слабият софийски театър. През 90-те години тя с огромни усилия се върна на мястото, на което трябва да се намира.

- Какво можем да очакваме от избора на нов патриарх на 30 юни? Реалистична ли е надеждата, че е възможно да бъде излъчена обединителна фигура, подобна на Неофит?

Не бива ролята на българския патриарх, както е описана в устава на Българската православна църква (БПЦ), да се надценява или обаче подценява. Нашият устав може би е най-демократичният сред всички православни църкви. Патриархът не управлява църквата, той не разполага с пълномощията на московския, на константинополския, на сръбския да изпрати един епископ от една епархия в друга. Изобщо да се разпорежда какво трябва да се прави. При нас реалната църковна власт се намира в ръцете на митрополитите.

Патриархът обаче има няколко много важни пълномощия. Той свиква заседанията на Светия синод. И в голяма степен определя дневния им ред. Има и право на втори глас при гласуване, когато се стигне до равен резултат – нещо, което патриарх Неофит използва веднъж. Освен това гласът на патриарха звучи най-авторитетно в социалното пространство.

Другото е тихата работа. Нашите владици са хора като всички нас, със своите пристрастия, предпочитания, идеологии и нерядко влизат в несъгласия помежду си. Майсторлъкът на водещия заседанията, т.е. на патриарха, е от всичко това да излезе общо мнение, което да не злепоставя БПЦ.

Патриарх Неофит бе добър избор. За съжаление в последната година от живота си той твърде често боледуваше и отсъстваше. Това се усети в едни или в други решения. Българската процедура за селекция на патриарх е изключително демократична. Силно се надявам да изберем такъв патриарх, за какъвто сега си говорим с вас.

- Какъв е прочитът ви на темата за изкуствения интелект? Забелязват ли се признаци на идеологически и икономически балон? Или действително е нещо, което радикално ще промени света и живота на хората?

Нищо в историята на човечеството не я е променяло радикално. Но промени в нея има, а изкуственият интелект е една от онези, които ще бъдат вписани като исторически скок.

Той е едно средство, което приветствам. Още от времето, в което беше в бебешките си пелени, се зарадвах, че тройкаджиите ще загубят постовете си. Това, което те правят – например писането на разни доклади, експертизи и т. н. – изкуственият интелект го прави по-добре.

За хора като мен изкуственият интелект е могъщо средство, сравнимо с появата на интернет. Той облекчава неимоверно нашия труд. Край на усилията по издирване на това или онова по прашасали библиотеки, има ли литература, няма ли. Използвам изкуствен интелект. Дори за преводи на езици, в които не съм достатъчно сигурен. Разбира се, понятийният апарат трябва да се контролира, а после текстът да мине през някого, за когото този език е майчин. В момента мой текст се намира в подобен стадий и корекциите, въпреки че са на почти всеки ред, са предимно стилистични.

Започнем ли да се доверяваме изцяло на изкуствения интелект, тогава ще дойдат белите. Развитието на квантовата физика доведе до атомната бомба. Това обаче не означава, че трябва да анатемосаме науката. Гледам с голям оптимизъм към подобни неща. С всяко едно от тях е възможна както употреба, така и злоупотреба. Но ако човек не рискуваше, все още щяхме да ходим пеша.

Същевременно рисковете не следва да се подценяват. В момента, в който на тези вещи се делегират човешки отношения, ще започнат да ни се качват на главата. Контролът върху всичко това, върху собствения свят не става чрез обществен орган, ами е персонална задача.

Боя се обаче, че много хора в България не желаят свободата си. Страхуват се от нея, тъй като е пряко свързана с отговорността. Искат свобода, но не желаят отговорността. Ситуацията е много лесна за манипулиране през популистки формули и заклинания. Наблюдаваме го всекидневно.