Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Разбира се, че в годината на смъртта на Алексей Навални (той умря на 16 февруари 2024), а за мнозина негови поклонници тази година може да се смята за Годината на Навални, автобиографичната му книга се чете най-вече като възкръсване на самия автор, който, смертию смерт поправ, ще живее по законите не само на политическото, но и на религиозното безсмъртие.

Възможно е в историческия маратон да излезе напред с човешкото си значение в сравнение с главния си противник Путин, който нито веднъж не нарече Навални по име, докато той беше жив, макар да го споменаваше многократно. Щом обаче Навални си отиде, веднага си спомни името му. Чистак религиозна драма.

Това обаче е драма за бъдещето, а сега с публикуването на книгата на 26 езика в 36 страни се оказваме свидетели на мощното предизвикателство на самата книга както към автора й, така и към самата Русия.

Смисълът на предизвикателството е в това, че тази книга, дебела повече от петстотин страници, е подробна автобиография на автора, насочена на практика към целия четящ свят. Дали като цяло обаче ще е интересна за читателите, чийто живот и интереси не са свързани със самата Русия? Доколко е интересен Алексей на света? Доколко е правомерно да го сравняваме с истинските тежкоатлети на световния успех като Нелсън Мандела или Че Гевара? Те все пак създадоха свои собствени концепции за човешкото щастие, свързани както с борбата за расово равенство, така и с комунистическия идеал. Тези концепции, всяка по своему, са насочени към бъдещето на самия човешки проект, докато проектът на Навални е обърнат към бъдеща руска имитация на вече завършения модел на свободния западен свят, който модел, между нас казано, сега се пука по всички шевове.  

Ясно е, разбира се, че да се живее в Европа е по-хубаво, по-спокойно и по-сладко, отколкото в авторитарната система на съвременна Русия, но Западът не обещава колективно бъдеще. Той се брани като от досадни мухи и хапещи комари от проблемите, които го връхлитат, но това не е форма на възсъздаване на утрешния ден. В запас Западът си има индивидуалното бъдеще на всеки свой жител, но и тази реализация често буксува. Така че защо да се натрапва на Русия бъдеще без бъдеще? Ясно е, че путинска Русия също няма в запас истинско бъдеще, има като цяло обещания, които бързо се променят според създалата се ситуация и най-вече от волята на нейния началник. Той вижда бъдещето на Русия в собственото си безсмъртие и от лекарите иска физическото си безсмъртие, а от включването на героите от войната с Украйна в подразделенията на новия елит – политическата си вечност.

В скромното си съветско юношество Навални боготвори американските джинси, дъвката и кока-колата – и пише за това със затрогващо удоволствие. Не излиза ли, че и като порасъл самостоятелен политик той все така остава в плен на западните постижения, от автомобилите до рокзвездите? Поклонник е на западната попкултура, от която на Запада често му писва и той я отрича. Навални е добър писател, стилът му е гъвкав и се отличава с въображение. Но с голямата литература той често спори по детски. Така например го дразни Мадам Бовари, тя била нищо в сравнение с Анна Каренина; но пък романите на Мопасан били много интересни. Мисля, че това не е случайно. „Мадам Бовари“ е програмният роман на Флобер, в който наистина безпощадно е описана човешката природа. Такова описание отрязва крилата на политиците. Ако човек е толкова предателски слаб, то за какво са ни промени и революции? Да си живеят хората в собствените си лайна и да не надигат глава.

Доколкото може да се съди по книгата, Навални живее в руската традиция на интелигентското уважение към руския народ. Изпитва известни колебания относно това трябва ли руснаците да се гордеят с Родината си, но като цяло всъщност е за страната Русия и изцяло против държава от типа на Съветския съюз или днешната РФ.

Между впрочем тук започва да буксува и самото име на книгата. Патриот. За западното мислене подобно определение е съвсем позитивно. Явно това заглавие се е появило по-скоро в средите на американските издатели, а не сред руските продължители на делото на Навални. В руския език патриотът е значително по-амбивалентен. В руското съзнание има една страна – Русия, която е богата природно и културно, която е примамлива и си струва да е свободна. Същевременно я има държавата Русия – зандана на народите според определението на руските революционери. И накрая я има Родината, коктейла от страни и държави, който пропагандистите използват за обработване на населението. Патриотът е на първо място човек, който обича Родината си. Дали Навални я е обичал? Едва ли.

Дълги десетилетия ще му припомнят младежкия му национализъм, свързан с желанието да се помогне на руснаците, останали извън пределите на Русия след разпадането на Съветския съюз, наистина необмислените му думи за Крим като сандвич, който не се дава на друг току-така. Дори когато на него нарекат улици и площади в различни места в Русия и по света, съмненията в неговата „имперскост“ ще си останат; но стремежът му да бъде справедлив беше по-силен от грешките и словесните му издънки.

Той дойде в политиката като моралист, отвратен от лъжите на съветската власт, и свидетел на Чернобилската катастрофа от дете (по баща е украинец). Този морализъм от време на време го превръщаше в романтик, той вярваше в прекрасната Русия на бъдещето и предлагаше да доплуваме, да изплуваме до нея чрез честни избори и т.н. законни начини. Но за нас като начало не би било зле да си имаме най-елементарна нормална Русия, която, най-вероятно, ще се появи със смяната на режима по-скоро по биологични причини, отколкото чрез свободни избори. В този смисъл Навални беше мечтател, всъщност като младия Ленин, който замисля за Русия скок от феодализма в прекрасната Русия на социализма.  Естествено, като политик Навални разбираше, че избирателят, политическият му поклонник, трябва да се изкуши с политическа фантазия – приказното съзнание е характерно за руснаците.  Но доколко то би било разбираемо за световния читател на книгата „Патриот“?

И накрая, доколко ще е интересна на този читател самата Русия в описанието на Навални? Това е, така да се каже, второто предизвикателство на книгата. Би ли искал читателят да чете петстотин страници с подробно описание на нещастията на Русия, за склонността й към корупция, с която може да се зарази и опозицията, както показват скорошните финансови скандали, избухнали вече на Запад? Интересно ли ще му е да чете как Елцин не успява да стане новия Петър Първи, а се оказва създател на путинското идване на власт? Навални има много претенции към цяла тълпа политици, от Медведев до Явлински, председателя на партията на умерените либерали. На места книгата прилича на учебник по най-нова история на Русия, написан от ироничен и оптимистичен дори в затвора човек с лична харизма и чувство за хумор.

В книгата има два важни момента на прехода от политическата същина на автора към религиозните извори на Русия. Много хора в Русия обсъждаха и обсъждат и до днес защо отровеният от висшата власт с „Новичок“ и лежал седмици наред в берлинската болница Навални се върна в Русия. Между впрочем една от най-добрите части на книгата е посветена на халюцинациите на отровения автор. Той вижда японски доктор, който го лекува, разказва му трагедията на живота си и му подарява свои стихове. Авторът се разплаква от обзелите го чувства – но всичко това е само халюцинация.

Долетелият в Русия Навални обаче не е халюцинация. Незабавно го арестуваха и той не живя повече на свобода. Защо тогава все пак се върна?

И тогава си го мислех, и сега, че това негово решение е резултат от два начина на мислене. От гледна точка на здравия разум, Навални нямаше в Русия друга работа, освен да го вкарат в затвора. Не можеше да се надява на снизходителност от страна на властта или на силата на съмишлениците си, които дойдоха да го посрещнат. Но във връщането му звучеше темата на мъченика, на руския свят човек, който отива на смърт в името на една велика идея. Религиозната тема в книгата е събрана на едно място, в част от дневниците му от затвора, които в книгата изглеждат като пост-автобиография. Навални твърди, че е християнски политик и че макар и да не вярва във всички чудеса в Библията, приема изцяло темата за саможертвата на самия Христос в името на спасението на човечеството. Тъкмо това подражаване на Христа – вечната тема на християнската философия и култура -  дава на Навални силите да понесе и преодолее всички затворнически несгоди, които се стоварват върху него очевидно по последователното желание на неговия главен противник.

Навални разбира, че ще лежи в затвора до смъртта си. Споделя тези си мисли със съпругата си Юля – животът го е наградил с тази невероятна жена – и тя винаги го разбира. Алексей е пресметнал, че би трябвало да излезе от затвора през 2051 година – толкова много наказателни дела са заведени срещу него. Но излиза по-рано. По-точно – полита към небесата на политическото безсмъртие. Тази книга е само началото на „благата вест“ за неговата полза за Русия. Мисля, че читателите по света ще се вслушат в темата за възнесението на нашия герой.