Светът днес се управлява от лидери, които са по-възрастни от членовете на съветското Политбюро през 1985 г. — символът на късния брежневизъм и неговата прословута „геронтокрация“. Историческите изследвания показват, че средната възраст на членовете на Политбюро на ЦК на КПСС при идването на Михаил Горбачов е около 69 години. Тогава 54-годишният Горбачов изглежда като млад реформатор, който рязко контрастира с останалите. Днес обаче глобалните лидери не просто достигат тази възрастова граница — те я надминават, а в някои случаи я оставят далече зад себе си.

Според международни анализи, включително Pew Research Center и The Economist, средната възраст на действащите национални лидери в света е около 62 години. Това число само на пръв поглед изглежда по-ниско от съветската норма от 1985 г. В действителност най-влиятелните държави на планетата се управляват от хора, които са значително по-възрастни от средното и които оформят глобалната политика от десетилетия.

Глобалните сили: старчески клуб на свръхдържавите

Четирите най-големи геополитически играчи — САЩ, Китай, Русия и Индия — се ръководят от лидери, които са в дълбоката трета възраст. В Съединените щати президентът Доналд Тръмп е на 79 години. В Китай Си Цзинпин е на 72. Русия се управлява от 73-годишния Владимир Путин, а Индия — от 75-годишния Нарендра Моди. Това е клуб на лидери, родени през 40-те и 50-те години на XX век, които са по-възрастни от огромната част от населението на собствените си държави и които олицетворяват поколение, задържало властта в глобален мащаб.

Европа: континентът на относително младите лидери

На фона на този „старчески клуб“ Европа изглежда като континент на сравнително младите ръководители. Франция се управлява от 48-годишния Еманюел Макрон, Италия — от 48-годишната Джорджа Мелони, а Обединеното кралство — от 63-годишния Киър Стармър. Германия има по-възрастен канцлер — 70-годишния Фридрих Мерц — но общата картина остава по-млада от глобалната. В Япония, която често се разглежда като част от западния политически модел, министър-председател е 64-годишната Санае Такаичи. Средната възраст на лидерите на ЕС плюс Великобритания е около 54–55 години — значително под глобалната средна стойност.

В Централна и Източна Европа картината е още по-пъстра, но като цяло по-млада от глобалната. В Полша премиерът Доналд Туск, на 68 години, се връща начело на правителството и олицетворява поколение, което вече веднъж е управлявало прехода и европейската интеграция. В Чехия начело отново е Андрей Бабиш, днес на 71 години, който след завръщането си във властта през декември 2025 г. води открито по-евроскептична и по-прагматична линия спрямо Брюксел. В Унгария Виктор Орбан, на 62 години, остава емблематична фигура на „силната ръка“ в ЕС и един от най-дълго управляващите премиери на континента. В Румъния министър-председател е 57-годишният Илие Боложан, който пое кабинета през юни 2025 г. с обещания за административна реформа и фискална дисциплина. В България правителството в оставка се ръководи от Росен Желязков, на 57 години, премиер от януари 2025 г. Балтийските държави демонстрират още по-млад профил: в Литва премиер е Инга Ругиниене, 45-годишна социалдемократка, утвърдена през 2025 г. след вътрешнополитическа криза; в Латвия начело на правителството е 50-годишната Евика Силиня; а в Естония — 50-годишният Кристен Михал, който пое поста през 2024 г. и продължава проевропейския и проукраински курс на страната.

Този регионален профил показва, че посткомунистическа Европа, въпреки политическите си турбуленции и някои изключения като Унгария и завърналия се Бабиш, остава пространство, в което ротацията на властта и изборната конкуренция поддържат лидерството в по-умерени възрастови граници, далеч от класическите геронтократични модели в Азия, Африка и при големите световни сили.

Колкото повече демокрация — толкова по-млад лидер

Тенденцията е ясна: демократичните държави имат по-млади лидери, докато авторитарните режими се управляват от значително по-възрастни фигури. Причината е проста — демокрациите имат редовна ротация на властта, вътрешнопартийна конкуренция и по-ниски бариери за политическо израстване. В авторитарните системи лидерите остават на власт десетилетия, а възрастта им се превръща в символ на стабилност, но и на застой.

Най-яркият пример е Иран, където върховният лидер Али Хаменей е на 86 години. Подобни случаи има и в други части на Азия — например Камбоджа, където Хун Сен управляваше до 2023 г. на възраст над 70 години, преди да предаде властта на сина си; или Сингапур, където Ли Сян Лун беше премиер до 2024 г. на 72 години. В Централна Азия Казахстан, Узбекистан и Таджикистан също се ръководят от лидери, които са в края на 60-те и 70-те си години.

Африка и Азия: бастионите на старите лидери

Африка е континентът с най-младото население в света, но с едни от най-възрастните лидери. Камерун се управлява от Пол Бия, който е на 93 години — вероятно най-възрастният действащ държавен глава на планетата. В Уганда Йовери Мусевени е на 81 години и е на власт от 1986 г. В Зимбабве Емерсън Мнангагва е на 83 години. В Намибия Хаге Гейнгоб беше на 82 години към края на мандата си. В Азия картината е подобна: освен 86-годишния Али Хаменей, в Бангладеш премиерът Шейх Хасина е на 78 години, а в Малайзия Анвар Ибрахим е на 78. В Близкия изток редица монарси са над 70-годишна възраст.

Тези примери очертават ясна закономерност: колкото по-авторитарен е режимът, толкова по-възрастен е лидерът.

Колкото по-авторитарен е един режим, толкова по-възрастен е неговият лидер — и това не е случайност, а структурна закономерност. Авторитарните системи по дефиниция минимизират политическата конкуренция, удължават мандатите, елиминират вътрешнопартийните предизвикателства и превръщат самото оставане на власт в доказателство за „стабилност“. Така възрастта се превръща в политически капитал: колкото по-дълго управляваш, толкова по-легитимен изглеждаш в очите на системата, която сама си създал.

Но тази логика има обратна страна — тя произвежда огромни социални напрежения в общества, където демографската структура е млада, а политическата върхушка е в дълбока старост. Това е класическа рецепта за поколенчески конфликт, който неизбежно придобива политически измерения. Арабската пролет беше именно такъв сблъсък: през 2011 г. Тунис бе управляван от Зин ел-Абидин Бен Али, тогава на 74 години; Либия — от Муамар Кадафи, на 69; Египет — от Хосни Мубарак, на 82; а Сирия — от Башар ал-Асад, тогава 45-годишен, но наследил 40-годишен режим, който функционираше като семейна автокрация. Във всички тези държави младите — често под 30 години, без достъп до работа, политическо участие или социална мобилност — се изправиха срещу лидери, които бяха два или три поколения по-стари от тях.

Конфликтът между турския президент Реджеп Тайип Ердоган и бившия опозиционен кмет на Истанбул Екрем Имамоглу е може би най-яркият съвременен пример за сблъсък между старееща автокрация и ново поколение градски, модерни и демократично настроени избиратели. Ердоган, който управлява Турция от 2003 г. насам и превърна страната в „предполагаема автокрация“, както отбелязва France24, възприема Имамоглу като най-опасния си политически конкурент след историческата загуба на Истанбул през 2019 г.

Оттогава репресиите срещу кмета ескалират: през март 2025 г. той е задържан по обвинения в корупция, изнудване, пране на пари и „подкрепа за тероризма“ — формулировки, които опозицията определя като политически мотивирани и „опит за преврат срещу следващия президент“. Арестът му предизвиква масови протести в Истанбул и Анкара, а турската лира се срива до историческо дъно. По-късно Имамоглу получава и допълнителна присъда от година и осем месеца затвор за „обида“ срещу прокурор — второ подобно осъждане, след като преди това беше наказан за „обида на изборни длъжностни лица“. Според Al Jazeera задържането му е придружено от масови арести и блокиране на социалните мрежи, което подчертава нервността на режима.

Този сблъсък не е просто лична вражда, а симптом на дълбокото поколенческо напрежение в Турция: Ердоган, 72-годишен лидер, който концентрира властта в ръцете си повече от две десетилетия, срещу Имамоглу — 55-годишен символ на младата, урбанизирана, светска и европейски ориентирана Турция. В този смисъл конфликтът между двамата е турската версия на глобалната геронтокрация: старият режим се опитва да задържи властта чрез съдебни инструменти, докато младите поколения настояват за политическа промяна, която властта отказва да допусне.

Колкото по-голямо е населението — толкова по-стар е лидерът

Парадоксално, но най-населените държави в света се управляват от едни от най-възрастните лидери. САЩ с Доналд Тръмп (79 г.), Китай със Си Дзинпин (72 г.), Индия с Нарендра Моди (75 г.), Русия с Владимир Путин (73 г.) и Бразилия с Луис Инасио Лула да Силва (80 г.) оформят група от държави, в които живее повече от половината човечество. Всички те се ръководят от лидери над 70-годишна възраст. Това означава, че демографски младият свят се управлява от политически елит, роден преди повече от седем десетилетия.

Глобалната картина: геронтокрацията е новата норма

Светът преживява в епоха, в която политическата власт е концентрирана в ръцете на може би най-възрастното поколение лидери в модерната история. Демокрациите все още поддържат относително по-млади ръководители, но глобалната тежест е в държави, управлявани от хора над 70 години. Авторитарните режими стабилизират властта чрез дълголетни лидери, които понякога надхвърлят 80 години. Сравнението с Политбюро от 1985 г. вече не е историческа метафора — то е точна диагноза на настоящето. Ако някога Западът се подиграваше на „геронтокрацията“ в Москва, днес светът живее в условията на глобална геронтокрация, която определя бъдещето на планетата.

_______________

* Геронтокрация - управление на старите. Авторът на текста е на 67 години.