Защо да сме западни ли? Това звучи като Шопенхауеров въпрос на въпросите, пряко свързан с философията му на надеждата, че изградените и напредничави като групова психология общества са способни да мислят и да действат в свое колективно и положително „бъдно“, т.е. да развиват вид просветен „кошерен ум“, който да тика напред цялата система. В най-общ смисъл, той има предвид постпросвещенското ни разбиране за Запада като люлка на градивния индивидуализъм с линеен прогресивен светоглед по оста „минало-бъдеще“ и като опозиция на обобщения Изток като вертикално властово или „кръгово“ мислене.

Но и без стария Артур в днешна България е ясно, че нашата  ментална нагласа и оттам „тюхе“ (според древните гърци - „съдба“, с нюанс на организиран стремеж към благоденствие) все още е относително далеч от западното. И по-специално от либералната демокрация като негово обществено свръхпроявление. Веднага с уговорка обаче: никой истински мислител (освен, хм, Фукуяма) не би тупал с краче, че либералната демокрация е вид краен продукт на нещо, хеле пък на историята; напротив, тя е просто и строго западен „реквизит“, чиято цел, поне на теория, е да опазва общите права и свободи. И е вид незаконно дете на персонализма, доколкото поставя личността, а не колектива във фокуса на гореспоменатата „съдба“; благуването на колектива, предпоставяме, е резултат от личната инициатива и съответното благуване.

Имаме ли нов генерален проект

И понеже често се стряскам и насън от въпроса „какъв да е българският нов гранд-проект“ (или споделена свръхзадача, като критично мнозинство в самия социум), предлагам да си признаем с ръка на сърце, че нямаме такъв. Благоденствие, обусловено от потребителски императив, но без необходимата морална „арматура“ и споделени правила, е като балерина с изкуствен крак – нонсенс. Национално чувство без относително широк консенсус какво и къде трябва да е мястото ни – също.

Следователно, в третото десетилетие на 21-ви век изглеждаме като някакъв съвременен вариант на Буриданово магаре, което има опасност да умре от глад, докато се разкъсва вътрешно от дилемата (или дори трилемата) към коя купа сено да посегне. И сега забележете – формално ние отдавна и постепенно пасем от евроатлантическата (ЕС, НАТО, Шенген,еврозона), т.е. би трябвало да мислим себе си вече като западна държава, но се опасявам, че това далеч не е така, колкото и на битово ниво да ни се услажда западното сено.

И оттам предлагам чисто нова българска свръхзадача: след като „по документи“ сме западни, тя е да СТАНЕМ наистина – от мисленето през споменатите споделени и спазвани правила, та до инфраструктурата (които лесно биха могли да бъдат навързани, но да не изпадаме в инструментализъм).

Защо този модел на развитие е най-добрият

И не, не опростявам, да пази Господ, обикновено не мога да бъда обвинен в подобен културен грях; разбирам добре сложнотията на съвременния свят, пришпорена от нео-авторитаризма в същия този Запад, „реалполитика“-та, „правото на силата“ и трагическата дигитално-социално-мрежова революция. Също така не сексизирам излишно всичко западно, само напомням, че при условния западен модел на развитие (все още) опасността личността да бъде потъпкана от системата по подобие на големите източни култури (арабска, китайска, индийска, руска) е значително по-малка.

Разбирам донякъде и аргумента, че бяхме един вид „завлечени“ от историята в западна посока с фалшивия „precept“ - умишлен или аматьорски, че за броени години ще се превърнем ако не в Австрия, то поне в Чехия. От друга страна ми се струва, че е ясно и за буден четвъртокласник защо това е вид митологическо мислене; реалистичното някак навява, че преди преследването на подобна групова свръхзадача идва нашето лично вътрешно превръщане в Homo Occidentalis, западен тип човек, който споделя някакви базисни ценности тип “live and let live”, т.е. живей, без да пречиш на другите да живеят.

Накратко, по новоманталитет, трагично-исторически мисловни тресения и културен квази-източен уклон, ние сме далеч от това да изпълним със съдържание формалната си западна черупка. А понеже най-мразя да обобщавам, под „ние“ разбирам едно плаващо мнозинство 30-65+., което е хетерогенно и трудно за процентно изчисление. Иначе за 20-35-годишните не се безпокоя – както викат „Дъ Ху“, the kids are alright.

Те ще оценят подобно мисловно и всякакво споделено усилие, гарнирано с чувство за проект за бъдещето, с който най-сетне ще излезем от “чакалнята” за Първия свят.

България вече не е страната на Алековия герой

За да се разберем: моля да изключите поне за момент геополитическите сензори и икономическите фрустрации и да се доверите на вътрешния си културен компас. Да, България е с корупционна кръвоносна система; да, България е изморена от Гороломов и гороломовци, които казват „аз съм силата, слушайте мен и мед и масло ще потече на България, удрете другите, трепете всички, които не са с мен, аз съм вашият избавител!“; но не, България вече не е страната на Алековия герой, според когото „пет пари не давам аз за твоята Европа - кесийката, кесийката, ето где е всичката премъдрост“.

Защото съвременният Запад, с всичките му недъзи, към който би трябвало да направим груповото ментално усилие да принадлежим, е „изобретен“ през Просвещението върху фундаменти от късното Средновековие и е центриран най-вече в една посока – правата на Личността срещу безконтролната санкция на Държавата/Системата. Или онези, които се мислят за нея.

Манталитетна промяна

Отвъд невероятния исторически шанс да положим чисто нова мисловна и практическа платформа за бъдещето, върху която нашите и бездруго прозападни деца да се развиват, и отвъд споменатата хетерогенност на днешните обществени слоеве, помислете. Формалното участие в Европа е условие, но то трябва да се превърне в манталитетно, фактическо антикорупционно, културно, че и защо не инфраструктурно „нещо“, в което – за пръв път след борбата за българска просвета и Съединението – всички, а не всеки сам да си „преценя“.

А че нищо не е даденост, че демокрацията (по Радой Ралин) и тя се меси, изпича и изяжда всеки ден, и че с балканско хитруване, нагаждачество и снишаване просто няма да стане, това е ясно. Че голямото е в малкото и че има консенсусен, морален западен прерогатив, основан на споделените права и свободи, без които този наш живот би бил системен ужас, също. Какъвто, впрочем, вече сме живели.

Дойче веле