Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 1990 г., активен участник в периода на прехода.

Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

След края на конференцията в хотел Bayerischer Hof Стоян – видимо доволен – ме помоли да го върна в Sheraton. По пътя му съобщих новината.

„Стояне, доктор Аргиров е уговорил частна среща с министъра на вътрешните работи на Бавария – Едмунд Щойбер. Срещата ще бъде в Strandhotel Berg am Starnberger See, където се намира една от клиниките на доктора.“

Стоян ме погледна не така, както естествено очаквах – приятно изненадан – а леко глуповато. След кратка пауза, с проточен глас, попита:

„Вътрешният министър на Бавария? Неговият пост не е ли по-нисък от моя…?“

Стоян Сталев.

В този момент осъзнах, че съм наистина голям късметлия – както многократно е твърдяла жена ми. Самата тя е най-силното доказателство за това. Но не вярвам, че само късметът ме е спасил от внезапна смърт, катастрофа или поне от гълтане на език. По-скоро някаква внезапна и необяснима среща между Буда, Аллах, и всички останали богове във Вселената.

Тогава за първи път темата за умствените качества на моя приятел Стоян Ганев – министър на външните работи на Република България – започна да ме занимава сериозно. И да искам, не мога да я коментирам. Затова ще се огранича само с кратка справка.

Едмунд Рюдигер Щойбер (роден на 28 септември 1941) е германски политик, който между 1993 и 2007 беше министър-председател на провинция Бавария, а между 1999 и 2007 – председател на Християн-социалния съюз (CSU). През 2002 се кандидатира за федерален канцлер на Германия и в едни от най-оспорваните избори в германската история загуби с минимална разлика от Герхард Шрьодер.

Едмунд Щойбер.

...След няколко минути „хвърлих“ Стоян в Sheraton. За да ме развесели окончателно, министърът на външните работи на Република България каза на излизане от колата:

„Добре, Стефане, ще си помисля и до два часа ще те информирам по телефона дали ще приема или не личната покана на вътрешния министър на Бавария.“

Този път приех удара под лъжичката далеч по-спокойно. Все пак само десет минути по-рано Стоян беше направил първи опит да ме имунизира.

От Sheraton до вкъщи са около десет минути пеша. Тъй като съм крайно предпазлив човек, реших да паркирам колата пред хотела и да вляза в ролята на Джони Уокър. Бавно поех към дома, където търпеливо ме чакаха Марина – съпругата на Стоян, дъщеря им Мария и, разбира се, моята съпруга Анна Манолова – пардон, исках да кажа Силвия Стайкова.

За да убия времето, докато чаках Стоян да ми съобщи решението си, започнах да приготвям тирамису по същата рецепта, с която около 24-25 години по-късно многократно гощавах първо Христо Иванов и Николай Стайков, после Сашо Дончев, и накрая – за десерт – Ивайло Мирчев. Но всяко нещо с времето си. Доста години трябваше да изтекат и много неща да се случат, преди въпросните господа да започнат да се наслаждават на прочутото ми тирамису.

Тъкмо бях завършил десерта, когато домашният телефон тревожно иззвъня. Тревожно – защото номерът ни не беше в указателя и по онова време малцина го знаеха. Обикновено звънеше за мен. „Пак неприятности“, помислих си. И се оказах прав.

Не беше съседът от другата улица. Обаждането идваше от по-далеч – на около десет минути от нас. Хотел Sheraton. Стоян.

С най-монотонния си глас той ми съобщи, че не може да приеме поканата на хер Щойбер, защото на следващия ден българският външен министър имал „далеч по-важна среща“.

Приех опита за разстрел почти хладнокръвно.

„Стоянчо – обърнах се към него приятелски – след малко идвам в хотела, грабвам те и идваш при мен вкъщи. Поне да видиш жена си и дъщеря си за няколко минути.“

Речено – сторено.

В колата се опитах да имитирам Джордж Х. У. Буш, който на Републиканската национална конвенция през 1988 г. заяви прочутото си: Read my lips. Не претендирам да се меря с Бойко Борисов по имитации, но и този занаят не ми е съвсем чужд.

Казах на Стоян Ганев ясно и категорично:

„Ако ТИ не се срещнеш утре на въпросното езеро с Щойбер, оттук нататък ще гледаш Силвия и мен през крив макарон.“

Както вече отбелязах, мисловните процеси на българския външен министър не се отличаваха със скоростта на светлината. Вкъщи, след кратка среща с Марина и Мария, Стоян най-после каза:

„Добре. Ще бъда в хотел-ресторанта на езерото. Но освен мен там ще бъдат Стоян Сталев, проф. Чирков…“

Тук направи кратка пауза. „…и ти, разбира се.“

Любезно му благодарих.

На следващия ден всички поканени на срещата, организирана от доктор Аргиров, седнахме точно в 19:00 часа на предварително резервирана маса в ресторанта на Strandhotel Berg am Starnberger See. Имах честта да седна отдясно на началника на кабинета на баварския вътрешен министър г-н Щойбер – човек, който след по-малко от година беше избран за министър-председател на Бавария и остана на този пост цели четиринадесет години, до 2007-а.

Спомням си, че всички си поръчахме риба. Стоян обаче си „облиза пръстите“ с lobster bisque – супа от омари, която многократно ми описа като възхитителна. Повярвах му. Аз самият бях „влюбен“ в тази супа много преди Стоян да стане външен министър на Република България.

По настояване на баварския вътрешен министър доктор Аргиров поръча любимото си много качествено и пивко Pinot Grigio. Мухабетът започна.

Д-р Аргиров.

Със „слугинското“ си ухо дочух как професор Чирков подхвана тема, превърнала се в любима до края на живота му: как да се усвояват заеми за построяването на болница за сърдечноболни в България. Доколкото ми е известно, тази идея така и не се материализира.

Стоян Сталев – тогавашният български посланик в Бон – играeше ролята на преводач между господата Ганев и Щойбер. Аз пък, воден от чисто любопитство, се опитвах да разбера от началника на кабинета на баварския вътрешен министър – чието име, за съжаление, съм забравил (цар съм в забравянето на имена, но пък имам други качества… шегувам се, майтап да става) – дали има начини Бавария да помогне на прочутата с безкористните и некорумпирани министри, депутати, прокурори и други елитни мъже и жени Република България.

Оказа се, че начини има. Стига България да иска. Оказа, че иска, само че не ѝ стиска.

Така, в шеги и закачки, вечерята приключи. Всички бяха доволни. Може би най-доволен беше моят приятел Стоян Ганев – осъзнал, че има разлика между супа топчета и супа от омари. Въпрос на вкус и предпочитания...

Малко преди полунощ Стоян се прибра в апартамента си в Sheraton, а аз – в жилището си в мюнхенския квартал Bogenhausen. В този момент домашният ни телефон отново иззвъня. Този път не заплашително, а почти ласкаво.

По това време бях станал ексклузивен съветник на световноизвестна американска компания. За да не предизвиквам прочутото българско съжаление, а и поради вродената си скромност, няма да спомена името ѝ. Само ще уточня, че не беше трибуквено.

С една дума – помолиха ме рано сутринта да замина за Виена с първия полет от Мюнхен. Силвия, горката, още не беше свикнала с внезапните ми пътувания, но с времето ги прие.

След като информирах трите дами вкъщи, реших да зарадвам Стоян и му се обадих по телефона. По тона му обаче не останах с впечатление, че новината го е зарадвала. Учудих се. Все пак бяхме приятели. Той беше сам в Мюнхен за конференцията – не го придружаваше никой от Министерството на външните работи. Нито вярната му говорителка Венета Момчева, нито не чак толкова верният началник на кабинета му – г-жа Елена Шекерлетова от Пазарджик.

Стоян я беше назначил на този висок и престижен пост по препоръка на покойната си майка, също от Пазарджик, която тогава се изживяваше като кадровик на висшите постове във Външно министерство. Тя игра същата роля и през 2001, когато Стоян редеше царските листи в софийския хотел „Хилтън“. Благодарение на нея десетки кариеристи станаха депутати. Но за това – като му дойде времето.

За мен и до днес остава загадка как Хубавата Елена, без да блести с особени качества, направи стремителна и възходяща кариера в Министерството на външните работи. 

За да не излезе, че я хуля по лични причини, както свраката гроздето, ще подчертая дебело: Елена Шекерлетова владее прекрасно немски, испански, английски, руски и китайски. А всеки знае, че владеенето на езици се цени много навсякъде по света. 

Елена Шекерлетова.

През 1992 Шекерлетова вече се движеше уверено в коридорите на Външно. Беше от онези фигури, които минават през почти всички възможни кабинети и посолства, и които, без да се набиват на очи, винаги са на точното място. През следващите три десетилетия заемаше редица ключови позиции – от съветник и началник на кабинета на външния министър, през пълномощен министър във Виена и Берлин, до ръководител на Дипломатическото бюро на България в Бон. Беше посланик, постоянен секретар на МвнР, два пъти заместник-министър между юли 2023 и септември 2024. Множеството ордени и почетни знаци – български, австрийски, германски – с които е отличавана, ясно доказват, че е била приемлива за всички власти и времена.

Външната политика обича именно такива фигури – приспособими, многоезични и достатъчно дискретни, за да оцелеят при всяка смяна на вятъра. На 15 декември 2025 все-още-президентът Радев назначи Шекерлетова за извънреден и пълномощен посланик на Република България в Португалската република.

...А в онзи далечен февруари на 1992 аз събирах набързо багажа си и се опитвах да обясня на Силвия защо отново заминавам без предупреждение.

Вече знаех, че тази вечер край Щарнбергерзее не е краят на историята, а началото на следващата ѝ глава. Виена чакаше – със своята учтива хладина, с вечните си кафенета и с онзи особен въздух, в който политиката не се казва направо, а завоалирано се намеква.