Едно от много любопитните неща в пост-социалистическите държави като България е дълбоко вкорененото разбиране, че обществото е разделено на някакви групи хора, въвлечени в непрестанна битка помежду си. Потребители срещу бизнес, граждани срещу банки, пациенти срещу лекари и т.н.

Значима част от политиците в тези държави знаят чудесно за този дефект и го използват за целите си – да излъжат избирателите, така че да гласуват отново за тях.

Един такъв пример е субсидирането на цената на битовата електроенергия на гърба на българския бизнес. Докато в ЕС цената за индустрията е до два пъти по-ниска от тази за битовите потребители (и е логично да бъде така, защото индустрията купува големи количества и има по предвидим часови график на потребление на ток), в България не е така.

Колкото и смайващо да звучи, българската индустрия ползва електроенергия, която е по-скъпа от средната в Швеция и дори по-скъпа от тази в някои немски области. Отгоре на всичко, всички кабинети досега активно или по инерция са използвали НЕК за социална политика, като са товарили част от цената на тока днес върху дълговете на националната електрическа компания, които ще се връщат утре (пак от нас).

От цялото това противопоставяне на потребители срещу индустрия и ЕРП/ЕСП-та, в крайна сметка големият губещ са бедните и средната класа.

Първо, когато на гърба на всички данъкоплатци субсидираш единица киловат/час, логично най-печелившите ще са хората, ползващи най-много киловати – богатите, топлещи басейни на ток и отопляващи огромни къщи.

Второ, когато субсидираш потребителите на гърба на бизнеса, в крайна сметка получаваш по-скъпи стоки и услуги, произведени от този бизнес и по-ниската му конкурентноспособност.

Кой губи от това? Средностатистическият данъкоплатец и търсещите работа безработни и навлизащи на трудовия пазар младежи.

Трето, когато прехвърляш част от цената на тока днес върху дълговете на НЕК, които ще се връщат утре, кой губи най-много? Отново средностатистическият данъкоплатец, който ще поеме през данъчната тежест тези милиардни дългове, без значение дали и колко ток е ползвал.

Друг интересен пример е проваленият закон за бързите кредити, приет от Народното събрание по времето на правителството на БСП и ДПС, подкрепено от АТАКА. С цел предизборен PR, депутати от БСП предложиха и парламентът гласува със смайващо конституционно мнозинство закон, ограничаващ годишния процент разходи на потребителските заеми от небанкови финансови институции. Целият проблем при тях идваше и идва от 2-3 неетични компании, залагащи огромни наказателни такси (невлизащи в т.н. ГПР, на което сложиха таван депутатите) при просрочие. Пък и българинът не е толкова тъп, както си мислят някои депутати, и когато взима 200 лева кредит за 2 месеца, той пита колко трябва върне, за да знае дали ще може, а не пита колко ще му е ГПР-то.

Депутатите от БСП не се вслушаха в обясненията на асоциации на потребители, на асоциации на фирми, на икономисти, юристи и кой ли още не, които им обясняваха, че предлаганото ограничение на годишен процент разходи е неадекватно за този проблем и неадекватно за заеми, които са краткосрочни (неслучайно никъде в Европа не се ограничава ГПР-то или лихвата, а само някъде се ограничава общото оскъпяване и то на около 100%).

След като приеха закона и насъскаха потребители срещу фирми, изборите минаха и какво се случи днес, кой загуби?

Предполагам вече се досещате – самите потребители. Някои фирми излязоха от пазара, други разделиха таксите по услугата, така че потребителите да си плащат нещата отделно, но в крайна сметка единствената значима промяна е, че договорите станаха много по-сложни, с много повече условия и с много повече дребен шрифт. Една година по-късно виждаме, че секторът расте (т.е. хората търсят тази услуга) дори с по-високи темпове от банковото кредитиране, необслужваните заеми намаляват (т.е. финансовата култура се повишава и икономиката се стабилизира), а в целите на заемите няма нищо притеснително (краткосрочни сметки, ремонти, подаръци). Тоест, от много популизъм, насочен срещу фирмите и „ура-ура“ за изборите, Дон-Кихотовците от БСП просто насадиха потребителите на пачи яйца с още по-сложни договри. И пратиха част от търсещите необезпечени бързи кредити при кварталния лихвар и бухалкаджиите.

Третият любопитен пример е в рудодобива. Там пък "Атака" си правиха предизборен PR, като противопоставяха народ срещу някакви лоши концесионери. Разправяха се какви ли не небивалици, като това, че в България има повече злато, отколкото е изкопано в цялата история на човечеството и в нашата руда имало почти 100% чисто злато (т.е. вадим го на кюлчета). Накрая се оказа, че концесионните ни такси са около средните за света, начисляват се върху стойност на добитото, а не върху печалбата, а българската руда е от малкото останали годни за добив в Европа (просто в повечето други държави се е изкопала отдавна от римляни и индустриалци по време на индустриалната революция), но пък определено не е вълшебна или с топ качество.

Разбира се, след като създадохме такава ожесточена атмосфера, инвеститорите в този сектор решиха да се снишат и да позамразят бъдещи проекти в България. В резултат изнасяме добита руда към Намибия и Германия, където други фабрики я преработват в завършен продукт.

Кой губи от цялата работа най-много? Надали са международните рудодобивни фирми – създават си повече главоболие с транспорта на рудата между държавите и имат по-високи транспортни разходи, но се оправят. Губи българският държавен бюджет (заради по-малко постъпления в бюджета, следствие на нереализирани проекти) и самите работници, особено в бедните райони, тъй като това е секторът с 4-ата най-висока заплата в България.

Така че, следващия път, когато някой политик предизборно се сети и разтича да мачка „лошия бизнес“ ужким във ваша защита, имайте си едно на ум. Обикновено от това мачкане печели политикът (защото ви лъже да гласувате за него), а цялата работа накрая излиза през вашия нос (дори и да не ви се струва така в началото). Причината е проста – в една икономика всички сме свързани, няма как нито да мачкаш предприемачи, а потребители и работници да са дългосрочно добре, нито пък обратното - да мачкаш работниците, а предприемачът да е дългосрочно добре. Но тъй като спестяванията и инвестициите днес са мобилни, дори при мачкането на бизнеса, той обикновено някак си се оправя (макар и понякога на друго място), а големите губещи са данъкоплатците и/или потребителите като цяло.